Марияна Касълбери, момичето със смелите мечти!

В края на миналата година получихме имейл до редакцията, в който една страхотна млада дама ни сподели нейната история и странстванията и по света. Марияна Кастълбери е родом от България, а преди 18 години заминава за Щатите, от където и в последствие идва и нейната история за пътешествията и устойчивостта на духа в тежки времена.

От малка пътува и обикаля по планини из родната България. Израствайки тук, възможностите за приключения сред природата и се струват безкрайни. Родителите и изпозлват всяка свободна минута, за да я водят на открито, заобиколени от чист въздух и усещане за свобода. Така неусетно открива страстта си към катеренето и интересът към големия свят.

„Беряхме диви ягоди, боровинки, капини, гъби. Дори събирахме охлюви след дъжд, които носехме на “Женски Пазар”, където ги изкупуваха за ресторанти във Франция.“

 Заминава за САЩ, където 18 години по-късно управлява собствена агенция за активни приключения сред природата YOLO Dream Adventure Travel, чрез която помага на хората да си изживяват мечтите по цял свят. YOLO е акроним за You Only Live Once (веднъж се живее), което е и нейната философия за живота. Покрай агенцията запоюва да пътува много и да катери някои от внушителните върхове в Щатите, стига и до Африка.

Среща се с африкански племена, достига висините на Килиманджаро и минава през изключително тежък период в живота си, който поставя в риск както нея, така и всичко, което прави. Но за това в специалния ни разговор:

Кои са най-вълнуващите места за катерене в САЩ?

В Щатите има изключително разнообразие от места за катерене. Благодарение на богатата география, всяко следващо място е много различно от предишното, съответно пейзажът, приготовленията и изживяванията доста се различават едни от други. Извън Аляска, най-високите върхове в Щатите достигат малко над 4400 метра. Изкачила съм досега няколко от тях с планове за много повече.

Разкажи ни повече за пътуването ти до Африка? Защо именно тази дестинация?

Идеята за Африка се роди преди около десетина години, когато един приятел сложи снимка на стената си в социалните мрежи на негови приятели от връх Килиманджаро. Тогава си обещах, че и аз ще стъпя на този връх преди да навърша 40. Минаха няколко години преди наистина да започна да планирам това приключение, защото децата ми бяха малки тогава и те ми бяха приоритет. Вероятно съм изчела всички блогове и статии по темата за най-високата точка в Африка, преди да поема натам.

Най-голямото ми притеснение беше височината и как тялото ми ще се справи. Започнах да катеря възможно на-високите места, достъпни за мен. Така се запалих по катеренето на 4000-ци и ходя при всяка възможност. Аз живея в щата Алабама, който се намира малко над морското равнище. За да стигна до сериозните върхове, е нужно доста да пътувам из страната.

Насрочих пътуването си за февруари 2021г. Но по ирония на съдбата, две седмици преди полета ми за Танзания започнах да не се чувствам особено добре и в рамките на около час – два вече бях ужасно болна. Същия ден тествах положително за Covid.

За съжаление го изкарах доста тежко и с всеки изминал ден мечтата ми за изкачването ми на Килиманджаро става все по далечна, и по-далечна, докато накрая окончателно трябваше да я кансерилирам.

През няколкото месеца, в които бях затворена вкъщи, продължих да мечтая за планините. При първа възможност отидох на 3 дневен поход в Апалачките планини в Джорджа, който премина учудващо добре, което ми повдигна значително духа и надеждите. Височината не беше голяма, но целта тогава беше издръжливостта, тъй като до скоро не можех и 100 метра да извървя, да не говорим, като прибавя 15кг раница на гърба си, след болестта.

След няколко седмици ми омръзна да не знам на какво наистина са способни новите ми дробове и да слушам какви граници слагат лекарите на живота, който обичам. Реших да направя истински тест и си постaвих за цел връх Куандри (4350m) в Колорадо. Прибрах се в България за около месец, където успях да посетя любимия ми връх Мальовица, който винаги ме зарежда позитивно. Жаждата за Килиманджаро стана още по-голяма.

Когато се върнах в Щатите, отидох на поход, като помощен водач за група в Калифорнийските планини Сиера. Там прекарах 7 дена на височина от около 3000 метра, с 15 килограмова раница и в адска жега без никакви здравословни проблеми. Това беше последното потвърждение, което ми беше нужно да разбера, че съм готова да опитам да изкача така желаният от мен връх Килиманджаро.

 Планирах всичко в рамките на няколко дена и заминах. 

След ден окопитване, тръгнахме нагоре. През деня бях сама с водача си. Избрах да не съм в група. Това беше предизвикателство, пред което исках да се изправя сама по ред причини. Тръгнах съвсем сама, но нито за миг не се почувствах сама. Там бях посрещната от великолепни и сърдечни хора, които ме приеха под крилото си. Чувствах се у дома, а бях сред непознати на другия край на света. 

Освен водача, бях придружена и от 9 портера. Те са хората, които носят всички пособия, нужни за 8-дневен поход. Това беше коренно различен начин на изкачване. Имах огромна палатка за себе си, друга за “столова”, трета за кухня, и дори палатка с тоалетна. Пълен лукс!

Тайната на добрата аклиматизация е бавното изкачване. Поради тази причина вървяхме много, много, много бавно, или както казват на суахили “pole pole”. Водачът ми разказваше интересни факти за природата и историята. Така до следващия лагер.

 На ден 6 стигнахме последния лагер преди щурма. Вече бях на 4673 метра и все още в чудесно състояние, без никакви признаци на височинна болест или астма. Така в 01:00 през нощта, водачът ми Джонас, асистент водачът Филип и аз поехме нагоре за последен път. Беше пълен мрак. Единственото, което се виждаше бяха звездите, фенерчетата и обувките на водача пред мен. 

Вървяхме с по-различно темпо от предишните дни. Страхът и нервите ги оставих в последния лагер и тръгнах нагоре смела и уверена към мечтата. Дните с “pole pole” останаха зад нас и в тази специална нощ летях. Ние бяхме последната група, която тръгна от лагера. Повечето ни предвариха поне с 1 час, а други с по 2 – 3. Настигахме и подминахме всички без почти да спираме в мрака, освен за вода и малко подсилване с бисквити и горещ чай, който бяха донесли в термос за мен. Сервираха ми го, дори в стъклена чаена чаша. 

Когато слънцето започна да се показва на хоризонта около нас, знаех, че наближаваме дългоочаквания връх. Така в 6:20 сутринта, на изгрев слънце, на 4ти септември, в най-последния момент, в поставения от мен срок, на върха на 40-тия ми рожден ден, аз изпълних своята дългогодишна мечта: стъпих на най-високия връх в Африка, връх Ухуру 5895м.  

Усещането беше неописуемо, сюрреалистично, невероятно. Смесица от толкова много чувства, едно от които беше изумление пред себе си и силата в мен да се справя с болестта и въпреки нея да постигна мечтата си. Това е момент, който завинаги ще живее в мен и към който се връщам често.

Когато слезнахме в лагера, портерите ме чакаха. Махаха ми отдалече и викаха с радост и удивление. После ми пяха и танцувахме, докато празнувахме постижението ми. Вечерта сготвиха традиционна празнична вечеря от боб и ориз. Всички ядохме заедно, след което ме изненадаха с торта. Торта в планината! Пяха ми песни, танцувахме и ядохме, като истинско семейство и приятели, които се познават от години, а се знаем само от 7 дена. 

Най-великият рожден ден в живота ми! 

На следващия ден слезнахме до портала. Дадоха ми сертификат за постижението и се отправихме обратно в град Моши. Там отидохме на ресторант, защото исках да ги почерпя. Празнувахме постижението, рождения ден и новите приятелства. След което се сбогувахме и аз потеглих към следващото приключение – живот с племето Масай.

Очаквайте скоро част втора от историята на Марияна и разказа и за племето Масай.