Един плаж, няколко кокичета и много далавери

Тази история, както всяка друга история, започва в миналото. Защото нали именно миналото определя настоящето ни, а оттам – и бъдещето. Това, което се случва днес, ще бъде нашето минало утре. Това, което се случва днес, е нашето бъдеще – утре. Тази история не е за миналото, въпреки че започва там. Тя е за настоящето – бъдещото минало.

Лично аз предпочитам да оставям всяко нещо на мястото му – което било, било, какво ще бъде – ще го видим… Не съжалявам за неща, случили се преди – знам, че няма как да ги променим. Но знам, че можем да променим бъдещето, ако внимателно наблюдаваме случващото се сега, и осмисляме плавния процес, който образува с всичко, случвало се преди. Не винаги промяната е лесно постижима. В повечето случаи дори не зависи от нас самите. А понякога просто няма какво да направиш… И все пак, ако пърхането на крилото на пеперуда би могло да предизвика ураган, то всяко наше действие сега е от някакво значение после…
Историята започва преди повече от двадесет години в малко българско село край морето. Селото е Лозенец, и макар първата ви асоциация най-вероятно да е By The Way, моята е малко по-различна. Прекарвала съм от три до пет месеца всяка една година в него, бидейки дъщеря на майка си. Помня Лозенец такъв, какъвто малко хора са го видели. Помня колко бързо ми писваше да се разхождам, защото улиците бяха всичко на всичко шест, а в дворовете на къщите нямаше много за гледане – домати, кокошки, асми, натежали от гроздове. Баба ми с неизменната синя престилка, с която напролет ходехме из блатата на къмпинг Корал, за да видя блатните кокичета. Чирозът, който дядо ми сушеше, навързан за дъските на беседката в двора. Първото ми „екстремно“ преживяване, когато напук на всички забрани на майка ми, траверсирах по тясната ронлива пътечка над водата към белите скали. Малкият плаж, където бягах от цивилизацията и хората – толкова далече от последните къщи, без грам осветление или звук, че чак ме хващаше страх… Големият плаж, където за пръв път правих секс в прикритието на дюните – на същото място, където днес е Алкохол, Summer Mood, или както е настоящото му име, преди малко повече от десет години нямаше ни помен от присъствие да притеснява пубертетските страсти. Тайни нощни забежки по близо километър черен път през нощта, за да стигнем до дискотеката на къмпинг „Оазис“. Рядко в селото се случваше нещо интересно. Мразех непрекъснато да обяснявам къде точно се намира това мое село край морето, за което никой не е чувал; мразех всяко лято всички да ходят на всевъзможни интересни места, докато аз умирах от скука в Лозенец; мечтаех майка ми да се беше родила в Созопол, където се случваше животът в пълния му смисъл според тийнейджърските ми представи…

Днес не би трябвало да се оплаквам. Лозенец е своеобразен център на Вселената, и ако нещо се случва – то ще е тук. Хотели, барове, автомобили – няма как да ми е скучно да се разхождам. Въпросът е по-скоро как и къде да се разхождам. Ходенето по улиците или тротоарите е почти невъзможно с три реда паркирали коли. Големият плаж е толкова претъпкан с чадъри и заведения, че трудно ще намериш свободен квадратен сантиметър пясък. А и гледката на три реда архитектурни чудовища на първа линия не ми е сред предпочитаните пейзажи. Малкият плаж пък, след няколко години „Ибиса-стайл“ процъфтяваща история, това лято носи усещането от постапокалиптичен филм. Белите скали се гордеят с новопрокопания път, който слиза до плажа – под предтекст за укрепване на свлачище, въпреки че много по-логично е пътят да е създаден за удобство на желаещите да паркират джет, яхта или АТВ току до вече несъществуващия бар. Малкото село се разрастна във всички посоки и през август по множеството му нови улици и квартали срещаш всички тези хора, които засичаш целогодишно из баровете в центъра на София. Пътят до Оазис е все толкова черен и труднопроходим, но кой ли ще иска да го извърви, за да стигне до гигантското селище, обгърнало плажа от вси страни. Единственото място, което остана читаво, без тонове бетон, стъкло и арматура, е плажът на Корал. Изключваме крайно грозния хотел, кацнал току до ръба на скалите в единия му край, някак промъкнал се покрай забраната за строеж на 200 метра от брега на морето. Плажът е все така див, няма чадъри срещу заплащане, няма джетове, банани и атракциони, въпреки че от две години е отдаден под наем. Единственото, което го спасява до сега, е че хората, които го стопанисват, не желаят поредното съсипано място с цел бързо забогатяване. Напротив, бидейки катерачи, спелеолози и сърфисти, те се стараят всячески да съхранят последния останал див плаж на юг. Затова и забавленията на плажа включват кайт и уиндсърф, слаклайн, батут, SUP (stand up paddling, очаквайте съвсем скоро статия за най-новия спорт, появил се и по нашите плажове), и разбира се, класически бири в бара. Искрено се надяваме, че мисията, която са подели по съхраняването на плажа, че бъде успешна – защото, ако плановете на община Царево и инвеститорите се осъществят, това, което ще се случи около Корал, ще е грозно, тъжно и крайно обезкуражаващо. Поредният, твърде типичен за нашата страна пример, как нещо красиво и обществено полезно може да бъде потъпкано лекомислено за лични облаги. И нищо чудно, когато стане ясно за какви суми иде реч.

Това е плажът на Корал през месец май 2010 г.

А тук може да видите как би трябвало да изглежда, според плановете на инвеститорите, закупили земята зад плажа. Грозна работа.

Между двете стои сделка с печалба от милиони левове.

„Добре, а къде са тези блатни кокичета, нали виреели тук, на Корал?“, ме попита миналото лято един приятел. Блатните кокичета, както се оказва, подобно извънземните, Господ и прочие свръхестествени явления, са видими само за тези, които искрено вярват в тях. А хората в Министерство на околната среда и водите определено не са от тях. Дълги години земята около Корал е със статут на защитена местност – именно заради популацията на този вид кокичета, която вирееше в блатистата местност зад плажа. Блатното кокиче е изключително ценен растителен вид, от който се извлича полезното вещество за производство на лекарството против детски паралич нивалин. То не може да бъде синтезирано по химичен път, поради което и малка част от популацията на растението всяка година бива „ожъната“ за целите на фармацията. По някаква случайност блатните кокичета в България са с особено високо естествено съдържание на полезни вещества в световен мащаб. Това обаче не пречи през 2003 година министърът на околната среда и водите по това време Долорес Арсенова да заличи защитената територия около къмпинг Корал под предтекст „необратимо увреждане на местообитанието и изчезване популацията на блатно кокиче от находището му„. По някаква случайност това се случва буквално дни, след като земята зад плажа става собственост на инвестиционна компания „Витатур Инвест“. Закупени срещу 7 долара/кв.м, по-голямата част от тези 130 декара са продадени през 2006 година на испанската компания „Ибердрола инмобилиария“. Въпреки че отказват да назоват точната цена, на която е закупен парцелът, на сайта си фирмата обявява инвестиция от 44.6 млн евро „за покупка на земя, инфраструктура, дизайн и одобрение на проекта, маркетингов и комуникационен план„, което по прости сметки прави около 400 евро/кв.м. Друга компания, която придобива по-малка част от имота, е „Прайм Пропърти“ – според данни от публичния одит на дружеството от 2006 г., имотът е закупен срещу 175 евро на кв.м. Става въпрос за същата земя, закупена от община Царево по 7 долара на квадратен метър четири години по-рано. Само от препродажбата на тези 25 декара печалбата е над 4 млн евро.
Подробно разследване на сделките около продажбата на земите зад плажа на къмпинг Корал извършва независимият журналист Атанас Чобанов. Може да прочетете с подробности и подкрепени със съответните документи материалите в блога му, както и публикациите му в mediapool.

Днес, според неофициална информация, само кризата възпира започването на строежите по ваканционното селище от страна на испанската компания. Междувременно наемателите на плажа „Ride Extreme“ сезират прокуратурата и започват масивна кампания по възстановяването на защитената местност. Защото, както се оказва, напук на всички инвеститори, министерства, експерти и прочие заинтересовани, блатното кокиче не се е предало и продължава да си расте в територията зад плажа. Следните кадри са заснети през месец май тази година и показват наличието на кокичета, растящи дори по незаконно прокопания изкоп, целящ да отводни блатото.

Въпреки това, когато два месеца по-късно, в началото на юли МОСВ изпращат експерти, те отново не откриват нито една луковица от вида, камо ли растение – което се отразява в решението на министерството, че няма основание за възстановяване на защитената местност. От „Ride Extreme” обаче не смятат да оставят нещата така. За действията, които предстоят да бъдат предприети и техните резултати – ще ви държим в течение.

Това лято аз отново ще съм на Корал. Искрено се надявам да не е последното. При всички положения, фактът, че нещо се прави, ни дава основание да вярваме, че този път нещата може да са различни. Че не всичко зависи от хора, заинтересовани единствено от собственото си облажване. Че нещо може да се промени.

Междувременно може да отделите няколко минути и да разпишете петицията за възстановяването на защитената местност. Една птичка пролет не прави, но капка по капка вир става. И ни се иска да вярваме, че мнението на хората в България има някакво значение, което ще упражни тежест пред съответните органи и инстанции.