Всички експедиции на Лео Холдинг щяха да останат просто бележки за поредното голямо постижение в историята на алпинизма, ако не беше Алистър Лий. Човекът, не само документирал и разказал експедициите, но извел приключенското кино на едно ново ниво. Не случайно филмите му са едни от най-награждаваните – защото успяват да надскочат нивото на добре монтирани екшън кадри с надъхваща музика, и да разкажат история, към която няма как да останеш безучастен.
Факти за Алистър Лий:
“Проектът Асгард” има 22 международни награди от най-престижните фестивали
“Последното велико изкачване” получава голямата награда на IAMF (Международен алианс за планинарско кино) на фестивала в Тренто през 2013 г.
Извън трилогията с Лео, Ал е известен и с PSYCHE (2007), On Sight (2008) и PSYCHE ІІ (2010)
Последният му проект е Brit Rock Film Tour – филмов фестивал турне из Великобритания, представящ по-добрите британски екстремни спортисти. Почти всички филми в програмата са заснети и режисирани от него.
Здравей, Ал! Благодарим ти за времето, което ни отделяш! Да започнем отначало – как започна да снимаш филми за катерене?
В най-общи линии, бях на 20 години и беше такъв период, когато да пътуваш и да катериш започваше да става много популярно. А катеренето и снимането вървят много добре заедно! Харесвах да ходя до невероятни места, с прекрасни пейзажи, точно толкова, колкото и катеренето. Не знаех какво искам да правя с живота си, просто харесвах да срещам нови хора, да ходя на нови места. И мисля, че когато открих катеренето, то ми помогна да се определя като личност, да съсредоточа много енергия в едно нещо. Това свърши работата за мен, още повече тогава катеренето не беше популярно, беше леко анархистично занимание, не се възприемаше толкова като спорт, а като начин на живот.
Както и да е, открих катеренето, влюбих се в него, и реших, че това е, с което искам да се занимавам. Но доста бързо стана ясно, че никога няма да съм достатъчно добър да стана професионален катерач, и трябваше да забравя за това. Имах една малка камера, с която снимах, когато пътувах, и хората винаги коментираха снимките ми, харесваха ги. Скоро ми стана ясно, че ако не аз като катерач, то поне фотографията ми е достатъчно добра да стане професионална.
По онова време едно от нещата, с които можеше да изкараш пари, беше да правиш слайдшоу и презентации за планинарски клубове и т.н., така че подреждах слайдове и се получаваха доста добре. През 2000 г. си помислих, няма ли да е страхотно да имаме видео заедно със слайдшоуто? Сега може и да изглежда очевидно, защото всеки има видео с презентацията си, но по това време беше страхотна идея, голяма работа и повратна точка в собствената ми кариера. И от този момент се въвлякох в правенето на филми – от катеренето, през снимането, правенето на презентациите, до видеопрезентациите, до чистото снимане на филми, и така вече 20 години!
Експедициите на Лео Холдинг и филмите на Алистър Лий:
2009 г. “The Asgard Project”
Свободно изкатерване на северната стена на Асгард, остров Бафин и бейс скок от върха.
2012 г. “Autana”
Първо изкачване на източната стена на труднодостъпната и никога неизкачвана Cerro Autana, дълбоко в амазонската джунгла.
2013 г. “The Last Great Climb”
Първо изкачване на североизточния ръб на планината Улветана, Земя Кралица Мод, Антарктида, изключително трудно технически катерене в брутални климатични условия.
Кой те вдъхновяваше по това време, в сферата на екстремните филми?
През 2003 г. имах един малък филм за пътешествие, който представих на филмовия фестивал в Кендъл, и там се запознах с Пийт Мортимър и филма, който беше направил – Return to Sender. Днес всички знаем Пийт Мортимър, един от най-добрите режисьори на филми за катерене, но тогава гледах филма и направо ме отвя, беше толкова напред във времето си, толкова по-забавен, имаше толкова много енергия. Това беше едно от вдъхновенията ми, накара ме да си кажа – ето на това искам да прилича работата ми!
Спомням си, когато гледах On sight за пръв път, беше невероятен филм за времето си.
Да, имаше страхотна енергия. Много приключенски и вълнуващ за гледане, и стилът на катерене беше различен. Повечето от филмите за катерене по това време бяха за репетирани маршрути, защото е по-лесно за заснемане, така че беше трудно да снимаш хора, които минават за пръв път маршрут. Мисля, че филмът промени доста. Но и този стил на катерене беше тенденцията във Великобритания по това време, така че нямаше как да го направя в друго време. Това е важно за правенето на приключенски филми, пръстът ти винаги трябва да е на пулса, трябва да си вътре в това, което се случва около теб, и да успееш да го възпроизведеш автентично.
Разбрахме от Лео, че се е свързал с теб с идеята да направите филм, различен от съществуващите дотогава – качествени филми за репетирани маршрути, или нискокачествени филми за истински катерения в реално време?
Да, мисля, че преди това, което направихме с Лео, филмите за експедиции не бяха особено добри. По това време в повечето от тях имаше 40 минути материал, в които нищо не се случва, докато екипът стигне до планината, след това 5 минути в планината, в които нищо не се случва, няма катерене, защото е прекалено трудно да се заснеме, и след това ги виждаш в базовия лагер да си говорят какво се е случило, без да си видял реалното изкачване, същинското действие. Предполагам, че се получи благодарение колкото на мен, толкова и на Лео, защото – ами може да видите разликата, когато вземете отдаден професионален оператор на тези невероятни изкачвания, но като цяло всичко е благодарение на целия екип.
Какво би казал на един млад филммейкър, който иска да се развива в снимането на екстремни спортове?
Че през доста от времето ще е в опасни ситуации, а няма кадър, за който си струва да умреш. Така че безопасността – твоята и на всички, с които снимаш – винаги трябва да е на първо място. Мога да кажа, че в момента е най-доброто време да се занимаваш със снимане на приключения и екстремни спортове. Филмите стават все по-популярни, има много интерес, камерите никога не се били толкова добри и толкова евтини… Но като всичко, което си струва, ще отнеме много време, повече, отколкото очакваш. Успехът в правенето на филми не е по-различен от всяко едно друго нещо. Единственото, което трябва да направиш, е да си напълно отдаден и да работиш повече от всички останали.
И все пак, твоите филми са повече от обикновения филм, в който виждаме невероятни места и безстрашни хора. Какво ги прави по-различни?
Винаги се опитвам да направя филмите си така, че да достигнат до по-широка публика. Не искам да направя катерачен филм само за катерачи, искам всеки да може да го гледа. Смятам, че историята е ключов елемент – да, това, което очаква публиката, са умопомрачителни кадри, красиви гледки. Но колкото и невероятни да са тези кадри, след 10-15 минути вече не са толкова интересни. Трябва ти нещо повече, трябва ти история, и ако може – да я направиш по-човешка, така че всеки да може да се отъждестви с нея. Но най-важно е да си верен на себе си, на собствения си стил. В началото е много лесно да си впечатлен от заснетото – отиваш някъде, правиш няколко невероятни кадри и си мислиш – това е!, но за съжаление не е, има още толкова много. Предполагам, трябва да натрупаш малко опит, преди да го осъзнаеш. И все пак – толкова е трудно да направиш добър кадър, аз все още съм супер щастлив, когато успея. Но винаги се опитвам да добавя дълбочина, било то история, или акцент, който искам да отбележа.
Когато тръгваш на експедиция, имаш ли представа как ще изглежда филмът ти? Доколко се различава това от реалния резултат?
Различно е. С “Проектът Асгард”, например, планирахме доста с Лео, снимахме много, преди да заминем, защото се страхувахме, че няма да успеем да заснемем нищо по време на експедицията. По принцип се опитавам да избегна интервютата, да разкажа историята без тях, което е трудно, но създава силно чувство на съпричастност, кара хората да се чувстват все едно са там. Определено имам идеи предварително, но с филмите за експедиции всичко се свежда до това да бъдеш приспособим. Не може да контролираш това, което се случва, няма нищо общо със стандартното снимане на филми, нито дори с нормалните екшън филми. Въпрос на интерпретация е – какво се случва пред теб, и да се опиташ да го уловиш по най-добрия възможен начин. Така че по-скоро когато се върнеш, трябва да използваш въображението си как да разкажеш историята с целия материал, който имаш – тогава започва истинското творчество. Защото филмът е около час, а пътуването отнема 6-7 седмици. И това, че е било много трудно да уловиш даден кадър, не задължително дава допълнителна тежест във филма. Той трябва да бъде оценяван заради това, което е, а колко точно трудно е било заснемането, не би трябвало да диктува впечатлението, което оставя у хората.
Мисля, че това е същността на правенето на филми – в момента, в който монтираш, всичко трябва да изглежда много гладко.
Как се справяш с цялата тази технология, която трябва да носиш, на тези толкова трудно достъпни места?
Няма прост отговор на този въпрос. Истината е, че да, много е трудно, особено тъй като правим неща на границата на възможното, и сме едни от първите, които са занесли подобно оборудване на тези места, така че всъщност се учим в крачка. Има много хаос – и голяма доза късмет, който сами си ковем, със собственото си желание и подготовка.
Аз лично съм изцяло отдаден на филма, така че ще направя каквото е нужно, без, разбира се, да поставям себе си или някой друг в опасност, но ще направя всичко необходимо да уловя кадъра. И може би това е разликата в крайна сметка – желанието да успея е това, което създава филмите. Може да си говорим за камери и по-добри технологии, и батерии, и по-икономични начини за снимане – да, всичко това е много интересно, и е от значение. Все пак сме в момент, в който технологията позволява толкова малък екип да произведе продукция с толкова високо качество. Но в крайна сметка, когато си в горещината на джунглата, с хиляди ухапвания от насекоми, и вече полудяваш, няма значение колко лека е камерата ти и дали имаш батерия за още три дни. Всичко се свежда до теб самия, дали искаш да направиш това или не, и колко точно искаш да го направиш. Нещата винаги се объркват, на всяко пътуване, неминуемо, и въпросът е да се справиш с това, да останеш позитивен и с отворено съзнание, да успяваш да мислиш различно.
А как се подготвяш за експедиции, не толкова като филммейкър, а като катерач?
Ще се изненадате колко хаотично е всичко, всъщност е пълен кошмар. За мен е много стресиращо, особено преди експедицията в Антарктика. Имахме толкова много екипировка, за която да мислим, не може да забравиш нещо. Опитах да вляза във форма, но си контузих глезена доста зле, и два дни преди да тръгнем, се разболях. Така че изобщо не бях добре, едва ходех, чувствах се далече от идеалното, но какво да направиш? Да кажеш – сори, момчета, не мога да дойда? Освен ако всъщност не умра, няма начин, отивам. По-добре да свикнеш с идеята – нищо не е като по филмите!
Освен заснемането на експедиции и екшън спортове, ти имаш и уникално око за пейзаж и природа. Каква е разликата, какво търсиш в перфектния кадър?
Светлината, разбира се, винаги търсиш светлината. Но като цяло – не знам! Предполагам, възприемам като даденост, че ще направя добри снимки, може би защото го правя от толкова дълго време, че вече не осъзнавам процеса. Всичко е станало инстинктивно и автоматично, и мога просто да се наслаждавам. Толкова е по-лесно да заснемеш тези кадри, в сравнение с това да висиш от стена в Антакртика, опитвайки се да снимаш. Влюбен съм в пейзажите, и обичам тази усамотеност, да съм някъде там, с камерата, в един специален момент от деня. Не искам да омаловажа пейзажната фотография – да, тя изисква големи умения, но в контекста на експедицията, това е лесната част, времето ми за почивка.
Кои са най-големите предизвикателства, когато снимаш в подобни отдалечени и неблагоприятни, враждебни условия?
Техниката сама по себе си. Да я придвижваш наоколо, да събереш всичко в раница с разумно тегло. И всичко да е достъпно, не просто да е заровено в раницата, защото трябва да може да спреш и веднага да снимаш. В същото време трябва да го запазиш от времето, например в Амазонка валеше непрекъснато и това беше най-голямото предизвикателство. Иначе, когато си установен, било то в базов лагер или на стената, тази част е добре – да, става ти студено, или те хапят насекоми, но това ти е ежедневието така или иначе.
За разнообразие се зае и да организираш филмово турне из цяла Великобритания. Защо е важно да се споделя този свят – на екстремните спортове и хората, които се занимават с тях?
Не всеки може да бъде Лео Холдинг, или Стийв Бъркиншоу, но смятам, че е много важно да се споделя това, което тези хора правят, защото е вдъхновяващо. И кара хората може би не да отидат до Антарктика, но най-малкото да се поддържат във форма, да излязат навън, да започнат нещо. Като цяло – в циничния свят, в който живеем, това е едно положително послание. Да дадеш на хората нещо, с което да искат да се свържат, нещо, с което може би са загубили връзката и биха искали да открият отново. Защото съществува опасността да станем прекалено откъснати от природата, а тя, мисля, е съществена част от това, което те прави човек.
Какво точно означават за теб откритите пространства?
Различно е. Животът по време на експедиция може да е много труден, особено когато имаш деца и си далеч от вкъщи. Но наистина обичам да съм навън, със слънцето и въздуха, и цялото ми оборудване, с екип от хора, всеки от които харесва това, което правим, преодоляваме границите, правим уникални кадри, измисляме нови идеи… Ако ме питаш какво си спомням от тази година – това са били дните, в които съм снимал навън. Това ме изпълва като човек, кара ме да се чувствам осъществен, жив, пълноценен, да правя нещо, което аз харесвам, което и хората харесват. Като погледна назад, не си спомням дните, които съм прекарал в монтиране, а знам, че това са били три месеца! Но нито един от тях не е бил различен от другите, а докато съм бил навън, снимайки, си спомням почти всеки един ден. Това е един наистина богат начин да живееш живота си.
А какво да очакваме от теб?
И аз не знам! Това е една от не толкова приятните страни на това да си независим творец, никога не знаеш какво следва. Но някак си това е работило досега, и повече от всякога има интерес към това, което правя. Може да се каже, че съм готов и искам да направя нещо за по-широка аудитория. Има интерес, но все още нямам представа какво ще се случи – и това е най-вълнуващото от всичко!
