Лео Холдинг не просто е един от най-големите в катеренето, той е и един от малкото, които успяват да достигнат отвъд границите. В търсене на най-предизвикателните линии, най-недостъпните места, най-непредсказумите преживявания. В последните години, Лео, заедно със своя екип, успя не просто да направи редица успешни първи изкачвания, но и да направи всички нас съпричастни с уникалните филми за експедициите, дело на Алистър Лий. Какво стои зад историята във филмите, които са хората, преминали през антарктически студ и амазонска влага, в търсене на непознатото, и може ли да има последно велико изкачване – в интервютата ни с Лео Холдинг и Алистър Лий, специално за 360.
Факти за Лео Холдинг:
Едва 18-годишен, преминава свободно El Nino по Ел Кап в Йосемити, само дни след първото му свободно изкатерване от братята Хубер.
Отново през 1998 г. прави първи свободни изкатервания на маршрутите Rare Lichen и Trauma E9 7a в Северен Уелс, и двата E9 7a, най-трудната категория по това време.
През 2004 г. започва да се занимава с бейсджъмп и е един от първите, практикуващи пара-алпинизъм; заедно с Тим Емет изкачват Вердон Горж и скачат от върха на маршрута.
През 2007 г. изкачва Еверест, като пресъздава експедицията на Малъри и Ървайн от 1924 г., и катери с автентична екипировка до 7600 м. Изкачването е пресъздадено във филма “The Wildest Dream”.
През 2008 г. поставя рекорд за скоростно изкачване, като преминава свободно North West Face на Халф Доум и The Freerider на El Cap в Йосемити в рамките на един ден.
Здравей, Лео! Благодарим ти, че ни отдели време – и сме наистина развълнувани да те посрещнем в България. Нямаме търпение да те видим и да чуем на живо за твоите приключения. Спокойно може да кажем, че ти си един от малкото съвременни пионери. Какво те движи – откритието на непознатото, усещането да си първи?
Мисля, че все още има много пионери. Обичам да пътувам и да посещавам различни части от света – от великите градове, през националните паркове вкъщи във Великобритания, до планините по света. Точно сега съм щастлив да съм на такова място в живота си, че да имам времето и средствата да мога да посетя най-отдалечените и недостъпни кътчета на Земята, и възнамерявам да извлека максимума от тази рядко срещана привилегия. Разбира се, много е примамливо да си първият, отишъл някъде, но също толкова примамливо е да направиш нещо в различен стил, или дори да повториш други приключения в невероятни места.
От влагата на джунглата в Амазонка до сухотата и бруталните ветрове на Антарктическата бяла пустиня – как се справяш с екстремния климат? Каква е тайната ти да се поддържаш във форма и да издържаш подобни неблагоприятни условия?
Няма тайна, просто се справяш. Всъщност много харесвам катеренето и времето, прекарано в меки климати като този в Йосемити, Калифорния, но има нещо дълбоко възнаграждаващо в изследването на магични места, до които е трудно да се достигне. За съжаление, те често са във враждебна, неприятна среда, но това всъщност само го прави още по-голямо приключение. Да се опитваш да се смееш на постоянните проблеми и страхове помага. Необходими са един друг вид способности, по-скоро става въпрос да можеш да се справяш добре под напрежение, когато си уморен, обезводнен, гладен – в сравнение това да си на най-високо ниво, когато имаш идеалните условия.
Ти не само предприемаш тези невероятни експедиции, но и споделяш преживяванията си с всички нас, като ни отвеждаш на места, където най-вероятно никога няма да може да отидем – през очите и камерата на Алистър Лий
Алистър е много надарен фотограф и оператор. Но съм сигурен, че той първи ще признае, че не е никакъв катерач на големи стени или безстрашен приключенец. След дълги години на супер трудни предизвикателства и доста опит в телевизията и филмите, през 2009 г. се свързах с Ал с идеята да се опитаме да приложим високотехнологични филмови техники към уникални, хардкор приключения. Имах чувството, че дотогава винаги ставаше въпрос или за слаби технологично филми за истински постижения, или висококачествени филми за нереални или прехвалени неща. Знаех, че той няма опит в експедициите, но е доста по-лесно да се научиш как да жумариш и да страдаш малко, отколкото да се научиш да правиш подобни невероятни снимки или да създаваш завладяващи филми.
Той беше навит да се включи, което доведе до поредица от невероятни приключения, в най-дивите места с най-дивите хора, и мисля, че успяхме да постигнем едно ново ниво на филмова продукция, що се отнася до заснемането на приключения. Създадохме нещо трайно, което да улови магията и мистерията на екстремните приключения и да се надяваме, ще вдъхнови други да се осмелят да повярват в собствените си мечти, или най-малкото – ще им покажем в цвят и картина някои от най-невероятните места на Земята, които малко успяват да видят на живо.
Вече сме гледали предишните филми от трилогията, и наистина заобичахме всички герои от екипа – със страстта, отдадеността, безкрайната воля да продължиш да опитваш. Как формираш екипа за експедиция? Кои са най-важните качества, които търсиш?
Екипът всъщност се формира случайно, честно. Джейсън, Стенли и аз станахме приятели след много сезони катерене в Йосемити. Всички ние виждахме нещата от една обща гледна точка, повече ни интересуваше да си прекарваме добре един с друг на невероятни места, отколкото какво постигаме. Много смях и забавни времена бяха.
Най-важното качество е да имаш позитивно, всеотдайно и забавно отношение към предприятието. Помага и ако сте приятели. Но също така в Стенли открих партньор, на когото може абсолютно да се разчита, необикновено силен, отговорен, бърз и сигурен. Именно Стенли и аз предприемахе най-трудните задачи, решавахме най-опасните и сложни проблеми и всъщност изведохме отбора към успеха.
За съжаление, загубхме Стенли по-рано тази година. (Шон загива при инцидент по време на уингсют полет в Юта през март., бел.ред.) По-късно Тим Емет писа във фейсбук относно решението си да се откаже от уингсют летенето, заради големия брой приятели, които загиват в инциденти.
Да, аз също окачих крилата си, поне докато дъщеря ми порасне. Смъртта на Стенли ме удари много силно, най-малкото, защото той щеше да стане баща, какъвто аз самият станах девет месеца по-рано. Последният път, когато говорихме, беше за неговия страх от подобна промяна в живота, но аз го успокоих, че ще хареса реалността много повече от идеята за нея, така както беше и при мен. Джейсън също скоро беше станал баща. Всички ние очаквахме дълги години напред да си спомняме за лудите ни приключения в къщата на Стенли в Йосемити. Говорехме си колко яко ще е да запознаем децата си с всички чудеса, които познаваме, и да катерим заедно с внуците си Ел Кап. Все едно огромна част от бъдещето и миналото ми просто изчезна в милисекундите адреналин на Стенли, и знам, че не съм само аз. Много по-лошо е за вдовицата му, за най-близките му.
Приключението да си родител не е толкова диво и необичайно, както другите, но предполагам, в дългосрочна перспектива ще е много по-възнаграждаващо и специално.
Къде са границите ти?
Знам, че няколко пъти съм ги достигал и че съм голям късметлия да съм все още жив. Опитът, уменията и физическото състояние доста успешно изменят къде се намира тази въображаема граница. Възможно е да правя по-екстремни, по-трудни, по-сериозни неща, но с много по-голямо ниво на сигурност. За в бъдеще ще се опитам да не надскачам 80% от капацитета си, но имам чувството, че с цял живот опит зад гърба си, това все още ще е достатъчно да ме бута по-далеч и по-високо отпреди.
Започнал си да катериш много малък. Какво те вдъхнови в началото и как се промени възприятието ти спрямо катеренето през годините?
Вдъхновението ми никога не се е променяло, това винаги е било да се предизвикам до максимума на възможностите си, да видя най-далечните кътчета на Земята, да прегърна живота с цялото си сърце и да търся най-забавното от ограниченото време, което имаме. Това, което се промени през годините, е че в един момент възприемах професионалното катерене като необходимост, т.е. начин да имам спонсори за пътувания и приключения, но сега, на 34 години, ме озари, че катеренето и опитът ми са всъщност кариерата ми и трябва да да направя колкото се може повече с това, което имам, докато мога.
Имаш ли тайни в тренировката? Нещо, с което читателите ни – катерачи ще станат поне толкова добри, колкото теб?
Не съм аз човекът да говоря за тренировки. За мен това е необходимото зло, което ще ми помогне да постигна целите си. Не обичам тренирането заради самото трениране. Обичам да си играя в планините. Приятелите ми и аз имаме боулдър стена в селото, в което живея, карам и колело, за да поддържам дробовете и краката си във форма.
Какво е бъдещето на катеренето според теб – с всички тези млади феномени, развитието на технологииге, и все по-малко останали недокоснати линии?
Стандартът днес е невероятен, и мисля, че ще продължи да се вдига. Възходът на жените е страхотен, тук във Великобритания има вълна от жени катерачи, които наистина поставят нови граници. Има все още много изключително трудни линии, които чакат да бъдат изкатерени, и винаги ще има възможности да подобриш стила на едно изкачване. Надявам се, че винаги ще има място за приключението в катеренето, и че новите нива на атлетичност няма да премахнат радостта от пътуването или да принизят катеренето до просто още един спорт.
Кое е основното нещо, което би искал да предадеш на хората?
Това, че споделянето на преживяването е най-висшата цел, че светът е магично място и че да полагаш усилия е добре за теб.
Сега, когато направи „последното велико изкачване“ – какво следва? Разбрахме, че следващият ти проект е да изкатериш The Spectre, дори още по-отдалечена и непозната планина в Антарктика?
„Последното велико изкачване“ беше просто провокативно заглавие, никога няма да има със сигурност такова. Въпреки че сега, когато Стенли е мъртъв, и екипът ни е в съвсем различен етап от живота си, това наистина ще бъде последното ни велико изкачване, факт, който ме натъжава неимоверно.
Но да, имам една друга идея, която от доста време се готви – да комбинирам дълго полярно пътуване с високотехнично катерене и открих перфектния обект – The Spectre в Транс-Антарктическите планини. Мисля, че е възможно най-близо до невъзможното, което мога да постигна. Открил съм, че освен ако почти не се проваля, предизвикателството не е било достатъчно голямо. Вече чувствам, че този проект доста добре пасва на описанието. Не познавам много хора с необходимите способности да ме съпроводят на подобно амбициозно приключение, но открих няколко невероятни индивида. Трябва много опит в различни сфери, много различни умения, достатъчно време да се отдадеш на експедицията, много сила – психическа и физическа, и много късмет, за да може да се случи. Най-голямото предизвикателство и това, с което в момента се боря, е събирането на огромното количество финанси, необходими да направиш каквото и да било в Антарктика, особено в толкова отдалечено място. Но това е причината подобни невероятни върхове да останат неизкатерени до днес. Ако беше по-евтино и лесно да стигнеш до тях, щяха да са изкатерени преди години.
И последно, как успяваш да намериш баланса – между експедициите по целия свят и семейния живот вкъщи?
Много е трудно. Противоположните сили на щастливия, тих живот със семейството и месеците далеч на екстремни експедиции, не се погаждат лесно. Все още се опитвам да го измисля, но знам, че искам и двете, и не мога да живея без нито една от тях!
