След няколкомесечна подготовка и планиране в началото на декември 2012 кацнахме на летището в Буенос Айрес – не знаехме никакъв испански (там английски почти не говорят) и нямахме представа къде ще спим тази нощ, въобще хвърлихме се направо в дълбокото.
След известно обикаляне на хостелите в града се настанихме в най-евтиния – „КМО“ или поне ние така го четяхме, докато не загряхме, че това е „км 0“ (километър нула) – идеалното начало на нашето четеримесечно пътешествие из Южна Америка.
В Буенос Айрес останахме 3 дни като съчетахме полезното с приятното – обикаляхме из града, докато в същото време се опитвахме да намерим една конкретна болница, в която правят безплатни ваксини срещу жълта треска – задължителна за издаването на боливийска виза. В крайна сметка успяхме да намерим барачката, спестихме по 100 лв. на човек (ако си я бяхме направили в София) и решихме, че е време да напуснем големия град – започна нашето истинско приключение – 50 дни и над 10 000 км на стоп из Патагония.
Ако трябва да опишем Патагония с една дума, това ще бъде „небе“. Пампата е една огромна равнина, покрита само с треви и ниски храсти, населените места са през 300-400 км и няма нищо, което да спира погледа ти – небето е безкрайно, а залезът сякаш продължава с часове.
Първата ни спирка след Буенос Айрес (не броим спането на палатка по бензиностанции и кръстопътища) беше „Краят на света“ – Ушуая – най-южният град на планетата, т.е. никакво слънце и пронизващ вятър. Тук направихме една страхотна шестчасова разходка с лодка по канала Бийгъл, където видяхме корморани, морски лъвове и пингвини.
След това се насочихме към чилийския национален парк „Торес дел Пайне“ за първия ни сериозен трекинг –144 км за 5 дни. В края на декември, което съответства на края на юни в нашето полукълбо, пейзажът беше по-скоро раннопролетен, както и времето. Въобще за тези 2 „летни“ месеца из Патагония яко се настудувахме.
След „най-голямото ни изкачване“ – до около 1200 м.н.в., излязохме на прохода към ледника Грей – едно огромно ледено поле. Духаше толкова силен вятър, че, ако не бяха тежките раници, щеше да ни отвее, а Татяна (като по-лека) трябваше да мине последните 50-60 метра лазейки.
Хайлайтът на парка са кулите Торес – голяма част от туристите идват само до тях, но ние въобще не съжалявахме, че направихме цялата обиколка, макар останалата част да не предлага чак такива гледки. Тук се наложи да чакам три часа, докато облаците поне малко се разредиха и ми позволиха да зърна и самите върхове.
След най-популярния парк в Чили се насочихме към Ел Шалтен, едно малко градче, разположено в подножието на най-известния национален парк в Аржентина – Лос Гласиарес с върха Фиц Рой.
Такава снимка се прави лесно – ставаш в 4 сутринта, качваш 800 метра денивилация за около час, след това чакаш в кучи студ 30-тина минути за изгрева, защото си тръгнал по-рано да не би да закъснееш, намираш най-добрата перспектива и просто снимаш.
Фиц Рой е един невероятно красив връх и една от причините за пътуването ни из Патагония. Това безспорно е и най-фотографираният от мен обект – снимах го два пъти на залез слънце, два пъти на изгрев и не знам колко още пъти по време на тридневния ни преход в региона.
Пътуването по Ruta 40 беше едно от многото интересни преживявания. Това е един неасфалтиран път, които минава през вътрешността на Аржентина в продължение на хиляди километри, като е много по-вероятно да видиш диви коне или гуанако, отколкото автомобили, и се използва предимно от туристи. На този път беше и най-дългото ни чакаме за стоп – 7 часа на 31-ви декември, като накрая бяхме спасени от една колумбийска двойка, които ни оставиха в едно малко градче в 12 без 10, точно колкото да си опънем палатката преди новогодишните фойерверки.
Решехме да се изкачим и до активния вулкан Копагуе (2997 м.н.в.). В туристическата информация в едноименното градче ни обясниха, че пътеката е затворена. Но след няколко часа мързелуване в басейна с топла минерална вода, решихме да видим какво пък и е толкова затвореното. Нагоре пейзажът беше доста „лунен“ – никаква растителност, разхвърляни камъни, които повече приличаха на изстинали скоро въглени, а накрая започна и да ни пари под обувките, но все пак се качихме до вторичното гърло, което постоянно бълва отровни серни изпарения. По-късно разбрахме, че вулканът бил изригнал преди десет дни… Ти да видиш!
Хората в Патагония са изключително мили и любопитни към чужденците (поне тези, които возят стопаджии). Качихме се на стоп за 3 км при този приятел, само защото не устояхме на сините му очи и на молбата на стопанина му да научи за нашето пътуване, а накрая никой не съжаляваше, нищо че сладурът се казваше Сорри (Zorry – исп. лисица).
Седмият ни стоп същия ден беше Рикардо – взе ни от една бензиностация към 7 вечерта, събота. Когато разбра, че ще спим „Където ни оставиш, за предпочитане на бензиностанция“, той ни покани на гости и ние се съгласихме без много умуване. Въпреки късния час на пристигане – към един през нощта – семейството му ни чакаше за обща вечеря. Прекарахме и неделята с тях – в разходка из градчето и традиционното неделно асадо (барбекю) – Патагонско гостоприемство!
От градчето Сан Педро де Атакама (2400 м.н.в.) отидохме на организирана екскурзия до полето с гейзери Ел Татьо – третото най-голямо в света. За целта ни натовариха на автобус в 4 през нощта и по един черен път по изгрев слънце бяхме при гейзерите на 4300 м.н.в. – бързо добиваш представа как вероятно се чувстват астматиците.
Разходката из Лунната долина (Valle de la Luna) беше доста интересна, а залезът над пустинята Атакама – невероятен.
И така почти неусетно изминаха нашите първи 50 дни и над 10 000 км на стоп из необятните простори на Новия свят. Време беше да напуснем безкрайните патагонски небеса на Аржентина и Чили и да се доближим до звездите в спиращите дъха Анди на Перу и Боливия.
Втора част от приключението из Перу и Боливия може да прочетете тук.
Ако искате да видите още от красивите фотографии на Иван Панкев, можете да посетите неговата страница ivanpankev.com и фотографски профил във facebook.
