Съвместно с Клуб на пътешественика, ви представихме първа част на историята на Иван Панкев “A journey of 10 000 miles – на стоп из Южна Америка“. Както обещахме, историята има и продължение. След разказа за 10 000 км за 50 дни на стоп из необятните простори на Новия свят – безкрайните патагонски небеса на Аржентина и Чили, сега е време да се доближим до звездите в спиращите дъха Анди на Перу и Боливия. Ето я и втора част на южноамериканското приключение, описано и заснето от Иван Панкев.
След първите 50 дни и над 10 000 км на стоп из Патагония, с често спане на палатка или Couchsurfing, нашето пътуване продължава в Перу, където най-накрая попаднахме на жизнен стандарт подобен на нашия. С огромно удоволствие хванахме първия си автобус – вече можехме просто да се отпуснем и да заспим, да си говорим или да четем книга – непостижим „лукс“, когато пътуваш на стоп. Освен това, позабравихме и спането на палатка (като изключим трекинга), но пък отделяхме повече време за намиране на най-евтиния хотел.
Въпреки големия брой туристи, в Перу светът е по-млад , особено в планините – плугът и ралото не са заменени от трактори, а децата са любопитни към чужденците без задължително да си просят бонбони.
След двудневен престой в Арекипа, където поради липсата на екипировка и трудната логистика се отказахме от изкачването на надвисналия над градчето заснежен вулкан Мисти, се насочихме към трекинг столицата на Перу – Уараз. След еднодневна аклиматизационна разходка и без много умуване, решихме да направим сами Алпамайо трека – изключително красив, осемдневен, високопланински (със стигане до 5 000 м), доста изморителен преход – гледките обаче си струваха всяка изгорена калория и всяка пролята капка пот.
Връх Алпамайо, на който е кръстен и самият трек, е избран от читателите на немското списание „Алпинус“ за „Най-красивата планина на света“ – лесно може да се разбере защо.
Особеното на трекинга в Централните Анди е, че веднъж тръгнеш ли, независимо до къде си стигнал, имаш два варианта – да стигнеш до края или да се върнеш обратно по целия път. А най-хубавото на дъждовния сезон е, че освен десетина местни, за осемте дни на трека не срещнахме нито един друг турист – нечувана идилия.
Времето ни в Перу беше понапреднало, а след трека силите ни бяха попривършили, та се отдадохме и на малко културен туризъм: Чан Чан – най-големият град от времето преди идването на Колумб в Южна Америка и в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство, и Куелап – важна крепост от преди инките.
Направихме и кратка самостоятелна разходка из перуанската джунгла до водопада Гокта, висок 770 м, душът под него беше запомнящ се.
Въпреки нашия скептицизъм, славата на Мачу Пикчу като най-голямата атракция на Перу и цяла Южна Америка се оказа напълно заслужена, а самото стигане до него през дъждовния период направо епично. С него приключи и едномесечния ни престой в страната.
Не случайно езерото Титикака и най-вече Островът на Слънцето (Isla del Sol) са сравнявани с гръцкото крайбрежие… само че на по-голяма надморска височина (около 3 900 м) и много по-евтино (Боливия е най-евтината страна в Южна Америка). Веднага след връщането ни от това райско кътче беше единствената неприятна случка по време на нашето пътешествие – откраднаха фотоапарата ми… за останалата част ще трябва да се задоволите с по-нискокачествени снимки.
Доста демотивиран от загубата, бързо преразгледахме плановете си за нов тежък преход в Боливия и вместо това се насочихме направо към Руренабаке, където, въпреки милионите комари, успяхме да оцелеем три дни в националния парк Мадиди – тяхната част от амазонската джунгла, а след това се отдадохме още толкова време на мързелуване и разходки с лодка из залятата с вода Пампа, където видяхме каймани, анаконди, колибри, тукани и различни видове маймуни, ходихме на риболов за пирани, плувахме с розови делфини… и ни нахапаха хиляди комари.
След като си бяхме поотпочинали, решихме да пробваме един тридневен трек до Лагуна Гласиар (5 038 м), и тъй като беше през дъждовния сезон, той протече така:
1-ви ден – 1 500 метра изкачване от Сората (2 700 м) до Лагуна Чилата (4 200 м);
1-ва нощ –дъжд, дъжд, дъжд!;
2-ри ден – на сутринта – дъжд, дъжд, дъжд!; следобед – 1 500 метра слизане до Сората…
В Потоси (най-високоразположеният град на планетата – 4 070 м) посетих една работеща сребърна мина – тъмнина, прах и голяма депресия. Няма никаква механизация, всичко се върши на ръка, експлоатацията на детски труд е по-скоро закон, отколкото изключение, а, за да се пести време и пари, вместо храна го карат на кока. В Перу и Боливия листа от кока можеш да си купиш от улицата на килограм, и като цяло в Южна Америка, ако някой те попита дали пушиш, никога няма предвид цигари.
Тридневната разходка из Салар де Уюни (най-голямата солна равнина на планетата) определено си струваше – високопланински пустинен пейзаж с множество заснежени върхове, интересни скални образувания, оцветени в различен цвят езера, пълни с множество розови фламинго. Приказно място, което с удоволствие бихме посетили отново.
Всеки, който разбереше, че смятаме да минем през Парагвай, ни съветваше да не го правим – местните казваха, че парагвайците са войнствени, недружелюбни и само създават проблеми, а евреите стигаха дори по-далече – там имало бази на Ал Кайда! За четирите дни прекарани в страната ние останахме с друго впечатление – хората бяха любезни и услужливи. Но откъм туристически атракции Парагвай няма кой знае какво да предложи, а и ние нямахме много останало време – все пак посетихме сравнително интересните йезуитски мисии Тринидад и Хесус.
В нашата „часова зона“ (католицизъм) беше Великден, а всички знаем, че на Коледа и на Великден стават чудеса, та и ние видяхме още едно от Седемте природни чудеса на света – Водопадите Игуасу… Бяха…, ами,… чудесни!!!
За Великден къде другаде да отидеш, ако не в Cidade de Deus – Градът на Господ, но не на онзи, разпнатия на Голгота, а на този, разперил ръце над фавелите… Ей, ама тъкмо бяхме започнали да се разбираме нормално с хората на испански и този португалски пак ни върна в ерата на жестовете…
През последните четири месеца бяхме видели Патагонските пампи и Централните Анди, пустинята Атакама и Амазонската джунгла, Атлантическия и Тихия океан, водопадите Игуасу и Салар де Уюни, Мачу Пикчу и Статуята на Христос Спасителя,… и неусетно стана време да отидем на най-магическото място на Земята – … вкъщи!
Още истории за пътувания и снимки от Иван Панкев можете да намерите на неговия сайт ivanpankev.com.
