Антоан льо Менестрел, познат на всички фенове на вертикалните игри, е роден през 1962 г. в Париж. Посвещава се много рано на катеренето, което е култ в семейството му. Антоан е сред тези, които правят възможен „бума” на катеренето в Европа в началото на 80-те.
През 1985 г. става автор на първото в света солово 8А – „Откровение” („Revelation“), който за времето си е и най-трудният тур във Великобритания. През 1986 г. прокарва втория тур категория 8В на скалите на Биукс, познат сред катерачите под името „Розата и вампирът”, както и първия тур 8С „Ravage“ в Швейцария. На следващата година Антоан става първият катерач, преминал тур с трудност 8А онсайт (от пръв поглед) – „Самиздат”. Тогава получава и държавна диплома за планински спасител. Успоредно с това тренира отборите по състезателно катерене на Франция, Австрия и Нова Зеландия.
Антоан льо Менестрел – истинска „анти-звезда”
Истинска „анти-звезда”, Антоан отбягва журналистите и медийния шум. През 1991 г. става първият дипломиран съдия-откривател на маршрути за спортно катерене и създава професията като такава, поставяйки основите на обучението на национално и международно ниво. В продължение на пет години, до 1992 г., активно прави състезателни и катерачни маршрути и едновременно с това се занимава с изпитване на продукти като технически съветник във фирма за производство на катерачни стени 7D и фирма за еспадрили. Сътрудничи на гида Патрик Кордие в Националното училище по ски и алпинизъм (ЕNSA) за създаване на педагогическа основа на обучението за съдии-откриватели на маршрути за състезателно катерене. През 1999 г. придобива диплома за филмов каскадьор.
„Услуги на всички етажи”
Артистичната биография на Антоан е не по-малко дълга и богата. През 1988 г. той и феноменалният Патрик Беро са първите, които категорично се отдръпват от състезателното начало в катеренето (като състезатели) и насочват усилията си към разработване на вертикала като ново пространство за сценични изяви и танц. В този начален период Антоан е част от трупата „Рок ин Лишен” („Rоc in Lichen“). От 1988 до 1991 г. се изявява на сцената с трупата „Ретурамонт” („Retouramont“) заедно с Фабрис Гийо, а през 1992 г. създава трупата „Сините гущери” („Lezards Bleus“), в която и до днес е артистичен директор и основен изпълнител. Между 1993 и 2000 г. участва в улични спектакли, като съчетава ролите на танцьор, актьор и катерач в компанията „Пешеходците” („Pietons“). От 2000 г. насам, със спектакъла „Услуги на всички етажи” („Service а tous les etages“), той създава и развива за първи път в света една нова визия за вертикална хореография върху фасада. Търсенията му продължават с „Влюбеният” („L`aimant“), в който единственият реквизит са 13 рози, а поле на артистичната изява са първите етажи на една улица и техните обитатели. Всичко това се прави с много финес и хумор, но и със солидна доза риск и трудно катерене, без всякаква осигуровка, на 4 метра над земята!
През 2005-2006 г. участва като сценарист и мениджър в „Пътуване” („Voyage“) в европейската продукция на трупата „Театър в полет”, Сардиния („Thеаtre en vol“), заедно с ирландски, италиански, датски и словенски артисти. През същия период прави спектакли и с други трупи. С „Алегро Барбаро” („Allegro Barbaro“) и „Обществени места” („Lieux Publics“) представя симфоничен танц-спектакъл на открито на Бабел плац в Грац. Успоредно с артистичните си изяви, той е инициатор на „Обучение по улични изкуства”.
Завършен катерач и артист
През 2008 г. Антоан гостува в София за европейската „Нощ на музеите” със спектакъл върху фасадата на Галерията за чуждестранно изкуство. И до днес продължава с изявите си на културни сцени като имиджовия Летен фестивал на изкуствата в Авиньон, със спектакъл върху главната фасада на Двореца на папите и много други. През 2011 г. за него е продуциран филм, който се надяваме да можем да покажем на някое от следващите издания на „Дни на предизвикателствата” като българска премиера.
Завършен катерач и артист, Антоан льо Менестрел демонстрира изключително владеене на тялото във вертикала. В спектакъла „Услуги по всички етажи” уникалният и мимолетен подпис, който оставя хореографията му по фасадата, поставя на изпитание нашите представи и ни задава много и все екзистенциални въпроси за времето и за границите на възможното. Вертикален магически балет, празник за сетивата и провокация към нашето въображение!
Катеренето за теб има чисто културно измерение. Не мислиш ли, че за младите то си е най-обикновен спорт?
Катеренето е закодирано в наследствената ни памет – то се развива успоредно с еволюцията на обществото и цивилизацията. Повечето религии използват и търсят това измерение: да вземем Ада и Рая, Възнесение Христово… Вертикалността я има дори в шаманските общества. Тя е фундаментална както за човешкото същество и общество, така и за нашия език: говорим за „среща на върха”, думата „стена” е натоварена с различни значения. Винаги съм черпил сили от културата на вертикалното. През 1980 г. присъствах на раждането на свободното катерене. През 1987 г. бях съдия-откривател на първите маршрути за катерене върху изкуствена стена. Днес трасирам по градските фасади маршрути, пълни с поезия, и катеря пред публика. Желая на новите поколения да намерят своя стил, своя път. И да катерят с желание.
Какво е за теб катеренето днес ?
Нашето общество е оперирано от всякакви рискове, а това е област, в която все още има място за такива. Самотно занимание сред природата, до голяма степен безплатно, в едно общество, управлявано от парите. Този спорт съществува само по силата на мълчаливия консенсус между катерачите и без да има установени норми за спазване. Начинът на катерене е в постоянна еволюция.
Каква беше атмосферата в Биукс в началото на 80-те?
Преди да тръгнем да откриваме някой тур, прекарвахме доста време в подножието на скалата – гледахме я и се опитвахме да усетим повика на новата линия. Спускахме се с рапел, опитвахме се да навържем движенията и хватките, да преценим дали е осъществимо. Обмисляхме мястото на всяка осигуровка. Съществуваше етика в прокарването на турове. Имаше себеинвестиране. Линията се подготвяше за нас и за другите, почистваха се хватки, изчеткваха се лишеите, премахваше се пръстта, така че малки и големи да могат да се пробват. После маршрутът се преминаваше свободно, в основата се изписваше името му и в някакъв смисъл се даряваше на останалите катерачи. Трябваше да се направи така, че да бъде интригуващ за тях. Имаше нещо от символиката на създаването на някакво произведение, от церемониала по освещаването.
Смяташ ли, че революции като тази през 80-те години могат да се повторят?
Всяка революция има свой уникален контекст. В случая това беше завръщането към природата, Pеace and Love, появата на екстремните спортове, съвременният танц и цирк, уличните изкуства. Имаше и усъвършенстване в екипировката. Появиха се изкуствените стени, катеренето се еманципира от планините и всеки катерач участваше в тази еволюция със своя стил. Днес усещам назряването на промени в катеренето в рамките на града и по изкуствените стени. Страхувам се, че се върви към ограничаване на личния периметър.
Какво беше изживяването след като реализира “la Rose et le Vampire”?
Това е мечта, осъществена в нейната пълнота. Трябваше да покажа, че краят на маршрута не винаги е там, където свършва скалата, да премина непозната категория на трудност. Мечтата и желанието ме преобразиха. „Розата и вампирът” беше за мен като да достигнеш края на света. Спомням си как слънцето се доближаваше до хоризонта. Сред гората, в която вървях, пред мен се отвори врата. Бях отново на сцената, която познавах от многобройни предишни сражения. Идвах, за да катеря. В този тур влагах цялата си натрупана жизненост и енергия. Борех се с настървение за успеха на всяко движение.
Подготвях се под тура, застанал в равновесна поза върху скален блок, следвайки цял ритуал. Инвентарът беше грижливо подреден. Един приятел поемаше живота ми в своите ръце като ме осигуряваше. С привичен жест изтърквах гумата на еспадрилите си. Оставаше ми да се откъсна от света на околните и да вляза в симбиоза с елементите: минералната партитура на скалата, въздуха, тишината на личното усамотение и топлината от учестеното ми дишане. Колкото пъти падах, толкова пъти се питах дали ми е писано някога да премина този маршрут. Нямах път назад, усещах се малък. Животът ми зависеше от успеха на едно движение. И така, до големия ден, в който сякаш усетих Божията промисъл и истински прилив на вдъхновение. С едно вдишване успях да премина ключовия пасаж – широка като киноекран плоча. „Розата и вампира” продължават да са сред най-известните турове в света и съм горд с това. Разглеждам ги като произведение, родено от алхимията, получила се между скалата, художника и свободното катерене. Вампирът е турът, розата сте вие.
Как талантливият катерач се прероди в артист?
Катеренето ме научи на креативност в приспособяването към една минерална партитура. Създаването на турове разви моята чувствителност към духа на скалата. Ключовото движение в „Розата и вампира” ми отвори очите за пространството зад гърба ми, открих света на зрителите. Като съдия-откривател на маршрути за спортно катерене сам режисирах вертикална драматургия. Катерейки пред очите на хилядна публика, усетих създаващата се връзка между моето катерене и нея. Бях достигнал непреминавани категории на трудност, но исках да се храня не от медийния си образ и спортните си постижения, а от своята поезия. Исках да бъда художник. Днес рисувам с тялото си по градските фасади в мимолетен танц.
Обичам да съм навън. Мисълта за градските фасади и небето над мен ме зарежда. Освен това, спектаклите са безплатни. Те позволяват на част от населението, което например не ходи на театър, за частица от време да мечтае и да се забавлява с мен. Културата най-после играе ролята на мост. Има и нещо истински поетично в това да разкажеш по нов начин градската архитектура, която хората много често не виждат, докато вървят по улиците. Когато създавам един спектакъл за улицата, аз го премислям през погледа на всички: и на възрастните хора, които си говорят, и на малките, които се гонят, и на градската полиция, която се интересува дали всичко е наред.
Послание към днешните поколения?
Да гарантираме свободата всеки да върви по своя път.
Да ограничим човешката намеса там, където катерим.
Да оставим отворени вратите за новите практики.
Да умножим местата, в които се експериментира с ново катерене.
Да направим възможно разбирателството между различните практики и техните последователи.
Да променим възприятието си за стените, да намерим начин да се загубим отново.
Катеренето е колкото физическа, толкова и духовна практика. То е нещо като бойно изкуство и същевременно представлява някакъв вид пространство-вакуум за нашия мозък, както и телесно изразходване, канализиращо енергиите ни. Всеки изкачен връх е победа над самите нас. Да владееш страха си е източник на голямо удовлетворение. Това е и среда, в която можем – и трябва – да споделяме, в която нашата креативност може да намери израз и дори да се развие.
Ти си артист явление. Какво обичаш?
Обичам да създавам.
Обичам артистичните експедиции, на които тръгвам при всяко представление.
Обичам да подарявам цветя на жена, облегнала се на прозореца.
Обичам детската усмивка.
Обичам да виждам как събуждам мечти сред зрителите.
Обичам да подготвям спектакли за обществото, което сме днес.
Обичам да се катеря.
„Ако наистина желанието ни е да създаваме и да откриваме движения на границата на възможното, ако наистина търсим непознати ритми, нека оставим скалата на спокойствие. Нека я запазим като територия на творчество и въображение. Може да съм правил много грешки, но няколко неща ми се струват важни: трябва да запазим уважението към скалата, към самата практика, към идните поколения.”
