„Братия, напуснете навреме вашата жажда за злато, вашата жажда за власт, вашето суетно стремление за първенство, вашето ядовито перо, напуснете меките постелки, излезте из димните кафенета, из прашните улици, напуснете за няколко дни града и дойдете тука, на тази височина от 2500 метра, изпитайте поне за кратко време едно истинско чисто наслаждение и вий ще се преобразите, вий ще станете по-добри, по-здрави, по-уравновесени, по-жизнерадостни.“
Така звучи гръмотевичният глас на Алеко Константинов от 1897 г., когато публикува своята „Покана“ към „софийските любители на българската природа“. Щастливеца умолява всички, „навършили 20-годишна възраст“ да заповядат на Черни връх и дава „един практически съвет“: „Който за пръв път се качи на Витоша, трябва непременно да има водач. Водачи винаги се намират по празнични дни във всичките села в полите на Витоша. Плаща им се от 2-3 лева“.
Цените при планинските водачи явно са се променили, за сметка на сюжетите от фейлетоните на Алеко Константинов, които продължават да се повтарят упорито в настоящето. Ето защо е важно преди да тръгнем на дълъг планински преход из скални зъбери и масиви, да си направим планинска застраховка.
В момента това може да се случи много лесно – онлайн, само с три клика на телефона ви и по този начин застрахователната ви полица гарантира, че ще е винаги с вас при нужда. Планинската застраховка покрива спасителни разноски, както и медицинските, тези за евакуация и разходи за репартиране, а застрахователната и сума е до 3000 лв. По-екстемно настроените в планината, могат да изберат застраховка за екстремни спортове, с която да са по-спокойни, докато практикуват любимите си сезонни занимания.
Доверяваме се на четирима планински водачи, с които да изследваме върховете, платата, склоновете и немаркираните участъци на професията планински водач тук и сега.
Първо проследяваме маршрута на водача на историческата карта: преминаваме през корените на Античността с походите на Ханибал, Филип Македонски, Александър Велики и останалите титани, за които има данни, че са използвали услугите на планински водачи, за да покорят и някои съвсем конкретни планински върхове. След това се издигаме до връх Мон Блан и историческото му изкачване от доктор Пакар, воден от събирача на планински кристали Жак Балма, на 8 август 1786 г., когато двамата поставят началото на алпинизма, а Балма официално е признат за първия планински водач в света. Оттам търсенето на водачи само нараства и през 1821 г. се стига до сърцето на Алпите, в град Шамони, където е създадено първото професионално Сдружение на водачите.
Следващият век подхожда към висотите на професията с романтични нагласи – до 60-те години на миналия век планинските водачи са описвани като полубожества (вж. „Водач на свръзка“ на Роже Фризон-Рош), но след това настроението рязко се приземява и настъпва лавинообразно асоцииране, дипломиране, квалифициране и сертифициране. Първо се основава International Federation of Mountain Guide Associations (IFMGA; www.ivbv.info) – в превод Международна федерация на асоциациите на планинските водачи. В момента тя представлява около 6000 водачи от над 20 страни в Европа, Азия, Северна и Южна Америка, и Океания, които са квалифицирани да водят клиенти (включително със ски) по всякакъв вид терени – скали, ледове, ледници.
През 2004 г. в Шамбери се основава второто най-престижно в света Обединение на международните асоциации на планински придружители – Union of International Mountain Leader Associations (UIMLA ; www.uimla.org), в което участват водачи от Андора, Белгия, Франция, Великобритания, Полша, Испания, Швейцария, Холандия, Италия, Чехия, Хърватия, Перу и България. Тези водачи имат квалификация да водят клиенти там, където не се изисква прилагане на техники и съоръжения, специфични за катеренето, където няма ледници и през зимата да използват снегоходки, но не и ски.
Засега в България е представена само тази степен на професията – mountain leader (англ.) или accompagnateur en montagne (фр.) – придружител в планината.
Историята във високите сини планини на България има силни и стари традиции по отношение на ходенето и воденето в планина, но все още е крехка и несигурна от професионална гледна точка, смятат българските планински водачи. Те маркират няколко ключови момента в развитието на самата професия. Преди 1990 г. тя не съществува в смисъла на придружаване на клиенти срещу заплащане, защото общественият строй повелява дейността да се реализира на доброволни начала. Водачите се обучават в БТС, ЦПШ Мальовица и ВИФ, предлагат безплатно услугата „придружаване в планината“, а в изключителните случаи, в които получават заплата като държавни служители, се наричат според нуждите на ведомството „преподавател“, „инструктор“, „треньор“, но не и планински водач.
След отварянето на границите и разкрепостяването на българския пазар се учредяват две сдружения на планински водачи – Национално сдружение на планинските водачи през 1996 г., което в момента е със затихващи функции, и Асоциация “Планини и хора” (АПХ) през 1997 г., която работи доста енергично в посока професията планински водач в България да бъде ясно регламентирана. Съкращаваме лутането между всички следващи законови преходи, десетки центрове, които бълват дипломи, установки, заварени положения, преквалификации, лицензи и абревиатури на държавни институции, които бавят групата, и продължаваме напред след професионалистите.
Втора професия: планински водач
„Целта е професията планински водач да започне да се практикува по-свободно, без да има нужда от туроператор“, казва Мария Минева, когато говорим за поредната очаквана наредба към закон и по-точно за създаването на Национален регистър на планинските водачи в България. Самата тя е завършила „Туризъм“ и основната й работа е в център за Европейски програми – заедно с един „малък и много готин екип“ разработва и управлява проекти в образователната сфера, но си взима отпуска, за да практикува втората си професия на планински водач.
Работи от 2011 г., първо като помощник водач, после се дипломира и поема цялата отговорност. Води предимно чуждестранни групи от Франция и Англия, и й харесва „начинът, по който са организирани нещата, това, че си с хората по цял ден и от теб зависи те да се чувстват добре в планината. Харесва ми също общуването, начинът, по който преминава денят ти, който е уж работен, но всъщност е толкова приятен, защото се разхождаш, гледаш, попадаш в ситуации… Стремиш се да не попадаш в ситуации.“
Тя се смее, когато някои хора от групите, които посреща на летището, се шашкат, че планинският им водач е млада жена. Убедена е, че доверието се печели, „стига да покажеш, че си компетентен, че имаш желание и че на теб може да се разчита“. Най-голямата група, която е водила до момента, е от 14 човека. Срещала е трудности, когато трябва да променя програмата в движение, заради неподходящи метеорологични условия и когато трябва да взима решения за микрогрупи. Продължителността на програмите, които води, обикновено е между една и две седмици. Маршрутите са най-често в Рила, Пирин, Родопи и Стара планина, а основната идея е „хората да се забавляват, освен да бъдат прекарани през определен маршрут безопасно“.
Казва, че работното време на планинския водач е „24 часа в денонощието, когато си с група – дори когато спиш, знаеш, че това е подготовката за следващия ти ден“. Преди да поведе група в планината, тя получава предложение от туроператора, с който работи. Ако приеме, проучва програмата детайлно – запознава се с територията на теория, събира информация от приятели и други доверени лица и проверява терена in situ (лат., на място). Знае, че освен знанията, планинският водач винаги трябва да носи със себе си „добра екипировка и неща за първа помощ“. Добавя, че „това, без което никой не тръгва, е увереността и доброто отношение към хората“.
Мария Минева има диплома за планински водач от АПХ с номер 018717. Смята, че професията е „хубава и стига да имаш достатъчно енергия, за да водиш групите си, може да е достатъчно доходна втора работа“.
Черен колан
„Ако има действащ закон, който да регламентира точно дейността на водачите и да не се взимат нелицензирани водачи, оттам нататък нещата може би ще се нормализират“, казва Георги Георгиев, известен от някои старопланински митове и легенди като Черния. Прякорът му е измислен „по доста прозаичен повод”, разказва той. “Когато работехме в школа Мальовица, бяхме двама Жоровци и другият беше рус. Наставаше още по-голямо объркване, защото неговата фамилия е Черноземски…“
Георги Георгиев е един от основателите на Асоциация „Свободни планини“ (freemountains.com) и е един от малкото независими професионалисти в България, които се издържат основно чрез професията си на планински водач. Притежава диплом за планински водач с номер 070261, но веднага допълва, че „досега са излизали три или четири дипломи и аз във всеки един момент, в който се появи нова диплома, отивам и се явявам на изпит, но това по никакъв начин не ми прави живота по-лесен“.
Реално той практикува професията постоянно в България и в чужбина от 1994 г. насам. Преди това е преподавател в школа Мальовица, преди това – алпинист в Кремиковци. Има опит и от работата си с френски туроператори, но напоследък предпочита да се фокусира върху перспективите на българския пазар, тъй като той се формира и развива.
Тенденцията според него (и на местно, и на глобално ниво) е планинските водачи да се профилират и да предлагат специфични допълнителни услуги, свързани с интересите на клиентите – колоездене, орнитология, културно и историческо наследство, гастрономия, спелеологияи т.н. „В моя случай”, продължава Георгиев, “алпинизмът и ходенето по алпийски терени е водещото. Има търсене на тази услуга, защото има хора, които си дават сметка, че не са достатъчно подготвени физически или технически. Преди интересът за водене беше предимно от чужди групи. В момента вече има доста търсене и от българи“.
Добрият планински водач според него е „човекът, който си връща хората живи, сигурни и доволни“. Абсолютно винаги, независимо колко познава района, той носи със себе си карта, компас, аптечка и всичко останало, което истинските планинари наричат „дъно на раницата“. Прекарва около десет месеца годишно в планината, но преди всяко водене се налага да свърши доста работа в града: „да се срещнеш с клиентите, ако не работиш за агенция, да направиш застраховки, логистика, резервации, да си проучиш маршрута“.
Съветът му към хората, които искат да се реализират като планински водачи, е първо да са планинари и след това да изкарат качествен курс. Самият той е член на учебно-методичния съвет и преподавател на центъра за професионално обучение на АПХ. Казва, че клиентите, с които току-що са слезли от Мон Блан, най-често го питат: „Може ли догодина да опитаме Матерхорн?“ Отговорът е: „Не“.
Длъжностна характеристика
„Ние считаме категорично, че това не е професия за безработни“, отсича Любомир Попйорданов. Той е председател на БААТ, член-учредител на АПХ, собственик на туроператор и туристическа агенция, магистър по право, пътешественик и най-важното в случая – един от авторите на „Наръчник на планинския водачи и добрия планинар: Планините отблизо“ (изд. Одисея-Ин), който вече има три издания и гражданство на учебник в курсовете за планински водачи. Помагалото е част от основната литература, с която се запознават планинските водачи, но далеч не е единствената, защото „това е професия за хора, които са завършили висше образование”, продължава Попйорданов, “не непременно, разбира се, но интелигентни, с мислене на лидери. Хора, които нямат образование, не биха могли да говорят за птиците, за историята, за геоложките процеси и не биха могли да разрешат психологически казус“.
Какъв е планинският водач? „Това е един актьор”, отговаря той. “Разбираш ли? Това е човек, който композира в реалната среда с елементите на природата, с проявите на хората, които трябва да води. Той композира с местата, на които трябва да ги заведе и трябва да направи от тази композиция не симфония, но нещо, от което хората наистина да разберат, че са били с планински водач и това си заслужава техните пари“.
Според Любомир Попйорданов е крайно време да направим разлика между планински водач и „човек, който си ходи по къси гащи от сдружение, асоциация и какво ли не – тази професия означава, че човекът е заплатен и носи отговорност“.
Попйорданов не одобрява издаването на разни дипломи след обучение, при което кандидат-планинският водач не получава минимума от 900-1000 учебни часа. Призовава усилието в България да не е да отчитаме европейски пари чрез „издаване на сертификати за професионална годност, а да е в рамките на идеите и стратегиите за развитие на туристическите райони“.
Смята, че е хубаво да въведем правила, подобни на тези във Франция и Англия: „на всеки три години да се въведе един задължителен опреснителен курс, свързан със законова рамка или други надграждания. Хората, които не са водили две-три години, би трябвало да бъдат заличавани, защото всяка професия трябва да се упражнява, а и този бум на сертификати ще бъде париран с излизане от професията, ако тя не се практикува, така че тези, които са си изкарали дипломи, защото са искали да станат планинари, да си останат планинари, но да не се кичат като планински водачи“.
Завършва с пожелателна визия: „Това, което искаме, е държавата да погледне сериозно към професията планински водач, защото това е начин да се разпише как ще се развива туризмът извън ски-зоните и защото това са реални възможности за професионална реализация, но нека да изградим истински професионалисти и грешките в общото образование да не се мултиплицират в професионалното“.
Теория и практика на планинския водач
Момчил Дамянов е активен планински водач от 1995 г. От десет години води лекциите по екипировка за планински туризъм на курса за планински водачи на АПХ и е подготвил общо 15 курса с нови водачи. Автор е на няколко глави от наръчника „Планините отблизо“, цитира Алеко Константинов често и с готовност разказва какво включва фактическото обучение на съвременните курсисти, над които има преки наблюдения. Някои от тях са твърде млади – ученици в средното училище на Черни осъм, но са особено ценни за професията, тъй като по думите му „това е първият институционален пробив за създаването на професията – зад тази паралелка стои учебна програма за обучение на планински водачи, одобрена от министъра на образованието – пет години обучение с прием след завършен осми клас.
Извън училището подготовката на планински водачи до 2003 г. се провеждаше в рамките на вътрешнофирмени обучения, чрез лекции и практически упражнения по специфични теми, свързани с придружаването на клиенти в планината“.
Сега някои недобри практики вече са преодоляни, но съществуват нови: „Държавата е създала най-порочната схема – задължен си да им дадеш дипломата, защото в противен случай няма да ти изплатят ваучера“, обяснява Дамянов по повод един от начините за държавно финансиране на курса. Благодарение на него се появяват парадоксални случаи – кандидат-водачи без лидерски умения и („Невероятно наистина, но факт“) кандидати с наднормено тегло, които получват финансиране, само защото са безработни.
Адекватната версия на курса, с уговорката, че това е едва началото на обучението за планински водач, според Дамянов звучи така: „Вечерно, два пъти в седмицата има лекции и във всеки уикенд през един – практика или теория. Курсът започва през октомври и свършва в началото на юни. Опитваме се да дръпнем напред по-техническите лекции като ориентиране, екипировка, метеорология, за да направим след това първите практики в планината. На практиката обикновено сме по двама преподаватели, курсистите са по над десет.
Правим няколко по-малки практики на Витоша – да походим, да видим трудни терени, как се движим в планината и на какво ниво е групата, защото някои е по-добре да не ги взимаш зимата. Тогава лекциите продължават и при първите практически занимания се забавляваме на малко пространство високо в планината за два дни – търсим с лавинни уреди, ходим с пикели, с котки, връзваме се и се движим по склончета. След което има практика със снегоходки, в която има яко ходене от хижа на хижа с раниците по високите места. Хубаво е да е три дни, но повечето курсисти са работещи и нямат възможност да взимат отпуск. Следва практика „лавинни биваци“, за да проверим доколко могат да работят с лавинните уреди – отиваме следобед на някакво място, копаят се дупки, иглута, пещери… На другия ден се събуждаме и трябва да качим даден връх, за да докажем, че сме прекарали нощта и не просто сме оцелели, а сме възстановени и готови да предприемем преход. С това зимата приключва и следва практика „скали“, на която правим разни неща с въжета – парапети, рапели, тролеи, два дни на скали; практика „летни биваци“ са три-четири дни ходене на палатка от място на място с целия багаж на гърба по немаркирана дива местност, за да почувстват автономност. Тези практики вървят успоредно с лекциите. Накрая остават малко геология, биоразнообразие, „правна рамка“, „екскурзоводство“. Тази година имаше много успешен курс по психология – изпокарали са се, двама-трима са се чувствали много зле, единият искал да набие другия, няколко човека искат да се оплачат от преподавателката, една от групите се е загубила, направили са един куп глупости… Идеално, защото идеята на тези практики не е да си ходим на планина като туристи, а да предизвикваме ситуации, за да избират път и да взимат решения.“ В крайна сметка, завършва Момчил Дамянов, „добрият планински водач трябва да знае много добре какво прави и трябва да има много добър психологически контакт с клиентите си. Точка“.
Любопитни факти:
– Прието е заплащането на планинските водачи в България да започва от 70-80 лева дневно и зависи от опита на водача, естеството на пътуването и мястото на неговото осъществяване. Има и водачи, които приемат 30-50 лева, но това автоматично поставя под въпрос надеждното качество на услугата.
– Водачи винаги се намират по празнични и делнични дни и в западноевропейските страни. Плаща им се от 200 евро.
– Курсът за планински водачи на АПХ към пролетта на 2014 г. струва 1500 лева.
– Курсовете за планински водачи във Франция струват 5-10 хиляди евро, в зависимост от специализацията. Сумата дълги години се плаща от общините, в които туризмът е признат приоритет, но днес все по-често е въпрос на личен избор и ангажимент.
– Александър Белковски е името на почтения господин, който се явява първият планински водач в България и принесе голяма полза и удоволствие не само за алпинистите, но и за цялото общество.
Статията е част от брой ЛЯТО 2014 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена.
