Както всяко пътуване, и това започна от идея на приятел, един филм, малко информация от интернет, голямо желание за „рисуване” по белите склонове, търсене на нови и не толкова популярни места. Решението дойде спонтанно и бързо – опитът ме е научил да тръгвам, когато ми се отдаде възможност. Събра се добра компания – най-важната предпоставка за интересно пътуване.
Малко преди да заминем ми попадна гидовникът на Lonely Planet за Индия. Намирам Гулмарг и с любопитство зачитам „Не ходете там – опасност от атентати”. Усмихвам се. Като децата пожелавам забраненото. Знам, че отиваме в спорна област, известна с военните конфликти между Индия и Пакистан, но отзивите за мястото от скиори са добри, а видените картини ме привличат. Конфликтът е сериозен: индийците искат Кашмир, пакистанците – също, а кашмирците искат да са независими.
Летим дълго: Истанбул – Бахрейн – Делхи – Шринагар. След близо двудневно пътуване, най-после стигаме. Чакаме с нетърпение на линията за получаване на багаж ските си, без които бихме се чувствали като пътешественик без вода, в невъзможност да живеем. Осъзнавам, че сме „зависими” – всичко, което искаме, е да караме по тези склонове. Нужна ни е тази доза адреналин всяка зима и гоним паудъра в различни посоки. Това е една от причините да се окажем толкова далеч от дома. Успокояваме се, когато всеки нарамва своето богатство – калъфа със ските.
Излизаме от летището след щателен митнически контрол. Предстоят ни 52 км до Гулмарг с джипа, изпратен от хотела да ни вземе. Веднага попадаме в екстремното – не склоновете, а улиците на Кашмир. Движението е обратно. Клаксонът е задължителен при всяка маневра – за поздрав, разминаване или „благословия”.
Въпрос на чест е да караш срещу другия и в последния момент да отклониш колата, а катастрофите са често явление. Хората са бедни, но усмихнати. Военното присъствие се усеща навсякъде – през около 10 метра има човек с автомат. Улиците са на всички – пешеходци, каруци, малки рейсчета, натъпкани до пръсване с индийци, военни камиони, велосипедисти, моторикши, велорикши и т.н. Не сме свикнали с толкова запълнени пространства около себе си и сетивата ни трудно възприемат мизерията, многото хора и движението.
Селото Гулмарг се намира високо над платото на Кашмир, на около 2700 м, в западния край на Хималаите. Мястото е открито през 1927 г. от британски скиори. Благодарение на тях районът става популярен. Днес през лятото е притегателен център за играчите на голф, а през зимата – за фрийрайдъри. Поради географското си положение ски зоната е известна с обилните си снеговалежи. Въпреки това, количеството сняг ни изненадва. Дори подскачайки, не можем да видим нищо около пътя. Снегът ни е притиснал и е отнел гледката наоколо. Валят огромни парцали. Джипът ни се е скрил в снежния коловоз, наречен път, и бавно се изкачва нагоре. Хотелът също е потънал под снежната покривка, а наоколо се разхождат маймуни. Курортът е близо до оспорваната граница между Пакистан и Индия и няма спасение от военното присъствие в района. Навсякъде из гората виждаме хора с автомати.
Гулмарг не прилича на познатите ни ски курорти в Европа – кабината е само една, хотелчетата са четири-пет. Но всичко е въпрос на гледна точка – за индийците нещата не стоят така. В съзнанието ми изникват думите на един от пътниците в самолета: „А, вие отивате в Гулмарг, това не е Индия – това е Европа.” Курортът е малък, като че откъснат от всичко. Само едно ресторантче има интернет и е въпрос на късмет да успееш да се закачиш за мрежата. Скиорите също не са много. Освен българската група има около 8-9 испанци, няколко французи и американци. Попадаме и на някои от карачите (руснак, американец и англичанин), които вече са почти местни, защото всяка зима са тук. Руснакът ми споделя, че има апартамент в Москва, наемът от който му позволява да живее целогодишно в Индия – обикаля и кара сноуборд навсякъде из страната. От януари до март предпочита да е в Кашмир – тук е мястото за фрийрайд и във високото, и в гората.
Телата ни усещат височината и изпитват лек дискомфорт, но бързо привикват. С храната е по-сложно, особено за тези, които не ядат люто. В Индия лютото е задължително. Може да получите или люта храна, или много люта – друга алтернатива няма. Положителното е, че по този начин човек е сравнително защитен от бактериите. Така и не остана време за имунизация в България. Не спазваме и обещанието си да не ядем никакви съмнителни храни – напротив, опитваме всякакви ястия.
Повечето местни жители на Гулмарг са мюсюлмани. Отначало Кашмир е бил будистки, по-късно хиндуистки, а от XII век до днес основната религия на населението е ислям. В Гулмарг съжителстват джамия, хиндуиски храм, църква и военни поделения. Местното население е добронамерено и гостоприемно. Основният бизнес, освен продажбата на всякакви стоки, е превозването на чужденци с шейнички.
Първото трасе на шестседалковия кабинков лифт (приличащ много на Симеоновския) е построено през 1998 г. и стига до 3050 м. Втората част на съоръжението е довършено през 2005 г. и качва скиорите до височина 3990 м. Мястото е перфектно за фрийрайд. Има изобилие от трасета и възможности да направиш многобройни спускания с денивелация от 1800 метра, всяко с разнообразен релеф. Излезеш ли обаче извън охраняемата зона под кабината, ти и приятелите ти носите отговорност за себе си в случай на инцидент. Зачитаме се в правилата „какво е позволено и какво не” и се разсмиваме. На лифта работят индийци. Когато някоя от вратите на кабинките не се отвори, лифтаджията се качва бързо отгоре и с няколко ритника я привежда в нужното положение. Технологията очевидно работи.
Първия ден вали много. Пуснали са само долната част от съоръжението. Отговорникът по лавинна безопасност – американец – прави страхотно спускане по склона на горното трасе пред очите ни, но отказва да го пусне. Обяснението е просто: има лавинна опасност, трябва да се обезопаси склонът чрез взрив, но военните в момента не разполагат с такъв. Ще чакаме. Тази новина доста ни разочарова. Въпреки недоволството на ски патрула, залепяме коланите и тръгваме нагоре по реброто. Изкачването с колани не е лесно на тази височина, снегът е много и затъваме, сменяме се да бием пъртина. Възнаградени сме, когато тръгваме надолу по склона – летим в снега. Спираме на междинната станция за чай. Опитваме масала (чай с мляко) и кава (чай с ядки). На следващия ден имаме късмет и горната кабина също работи. Бързаме да сме първи. Склоновете са огромни и има място за всички. Първите следи в снега на Гулмарг – дали това не е най-великото удоволствие!
Снегът е различен от този, с който сме свикнали. Плаваш в много пухкава пудра, снежинките са леки, вдигаш ги във въздуха. Краката се уморяват, а склонът не свършва. Нирвана! Зад теб остават две следи, пред теб – огромни склонове и чаши, недокоснати от никого. Няма маркирани писти, а разнообразието от релефни форми може да задоволи всеки скиор. Караме така, сякаш е последният ден върху ски в живота ни, а всъщност е първият… Carpe diem! Спомням си думите на един от големите в екстремните ски относно фрийрайда: „Няколко мига щастие в съзвучие със себе си.” В мащабите на Хималаите този ден е няколко дълги мига щастие, споделени с приятели.
През седмицата изследваме близките снежни терени и си спретваме изобилие от приключения. От горна станция на кабината с един диагонал лесно може да се траверсира и в двете посоки и да се пробват нови места. Карти на района няма. Те са част от военната тайна, в която чужденците не трябва да бъдат посвещавани.
Идеята е да покараме встрани от гондолата. Мащабите обаче се оказват различни от нашите. След първите хиляда метра, които пускаме опиянени от снега, виждаме, че между нас и Гулмарг има изключително дълбока долина. Прехвърлянето й за един ден изглежда невъзможно. Пътят е само един – да продължим в посока село Дранг, близо 2500 м по-ниско. Благодарение на радиостанциите успяваме да намерим решение за връщане. Свързваме се с нашите приятели, които ни поръчват такси. Минаваме покрай паднала лавина. По тези склонове снежните маси са огромни и нерядко се случват инциденти, отнемащи човешки живот. На следващия ден търсенето на нов маршрут завършва с попадане във военно поделение… Войници, автомати, малко стрес и добър край – транспорт до нашия хотел.
Продължаваме да караме, не повтаряме местата, все повече ни харесва. Накъдето и да погледнеш, Вълшебната планина приковава очите и мислите ти. Седиш на върха, а погледът ти пропада в големите отвеси, надничаш в бездната – знаеш, че там, от другата страна, е Пакистан. Очите ти се блъскат в планинските вериги, отскачат и отново срещат планина и небе. Ти си между тях. В този момент осъзнаваш, че си щастливец – толкова близо до небето, и в същото време – до земята! Пейзажът е невероятен. Отсреща виждаме Нанга Парбат (8126 м), вятърът непрекъснато носи снега и образува дълъг бял снежен облак над върха, приличащ на знаме. Понякога в далечината се прокрадва и гледка към К2. Чувството на свобода и необятност изпълва душите ни.
За пореден път вървим нагоре към близкия до кабината връх Афарват (4124 м) и се любуваме на безкрайните планински вълни. Както е казал Мечо Пух: „Има един момент, който е по-хубав от самото ядене на мед, малко преди това.” Та и ние така – наслаждаваме се на момента, малко преди спускането, когато избираш пътя с приятели. Удоволствието предстои – дълго каране в перфектен сняг, паралелни снежни линии по склона.
В последните четири дни времето се разваля. Взели сме каквото можем от карането по склоновете на Гулмарг, насладили сме се на моментите. Искаме да видим и усетим и по друг начин Индия. Следващите дни са се запечатали силно в съзнанието ми с многото контрасти: изключителна архитектура и страхотна бедност, туристически места и спящи по улицата хора, мръсотия и цветя, усмивки и сълзи, пустота и пространства, изпълнени с тълпи. Докоснахме за момент Индия – достатъчно, за да осъзнаем колко малко сме видели, но и да усетим магията на тази страна. Светлина, цветове и време, което сякаш е спряло… За мен една мечта се превърна в реалност – карах по недокоснатите, безкрайни, бели склонове на Хималаите. Тази планина трудно може да бъде сравнена с която и да е друга. И знам, че искам да се върна пак в Индия, този път за по-дълго.
Разказът на Любена Господинова е част от специалния брой на списание 360°.
