Повечето от вас знаят, че на езерото в Казичене край София ежегодно се провежда фестивал на екстремните спортове. Ходил съм два пъти, вторият път отидох заради първия. Ето защо: хубаво време, добри уейкбордисти, ненормални мотористи и стънтбайкъри, фрийрънъри, много познати. Всеки беше дошъл да позяпа или да вземе участие с някоя от лудостите си. Главата ми гърмеше от впечатления, лееха се бири, понякога и кръв. Такъв ден не минава без инциденти. Беше интересно, но аз се отегчавам бързо и миг преди да си тръгна, се случи случката. Хаотичната тълпа притихна за миг, обедини се, видях ръце, които сочеха в една и съща посока и от няколко места чух възглас: „Ето го, ето го!”
Погледнах натам и видях как на няколкостотин метра, между две тополи, се изстрелва малък червен самолет. Летеше ниско над земята и сякаш се беше насочил точно към челото ми. Огледах лицата на хората около мен: ококорени очи, сияещи гримаси – явно знаеха какво ще се случи. Малката червена оса приближаваше изключително бързо, шумно и плашещо. Беше на не повече от 20 метра от тълпата, когато рязко зави нагоре и видяхме корема й. Започна да се върти като свредел в посока Марс и после отново към нас. Пируетите бяха безумни, с пределна сложност. Трябва да призная, че ми се гадеше само при мисълта, че вътре има човек. При едно от поредните издигания двигателят изгасна и си казах: „Ето, знаех си, че ще стане нещо!”
Самолетът започна да пада като круша. Сравнението не е добро. Падаше като самолет, който ще падне. Сърцето ми се сви, стана ми жал за човека, представих си заглавията по вестниците, горките роднини! Изведнъж двигателят заработи на няколко метра над казиченската вода, самолетът се стабилизира и отново разряза въздуха във всякакви посоки. Оказа се, че това е коронният номер на пилота Свилен Иванов – най-добрия акробатичен пилот на самолет в България. Сега, две-три години по-късно, го чух, за да му взема интервю. Каза ми, че вчера навършил 63 години. Както казваме шопите: „Луд умора нема!” Припомних му случката, която никога няма да забравя. За него това беше ежедневие.
Стана ми интересно за какво си мисли, докато е горе. Каза, че там е завързан с пет колана, затегнати до синьо, и няма време да мисли за нищо. Попитах го дали чувства адреналина след толкова часове и години в полет и ми отговори, че усеща само лекия гъдел от това, което изпитват хората долу, докато космите им стърчат в различни посоки. Стърчаха, спомням си. Каза ми, че дъщеря му не го гледа, притеснява се – хм, че от какво? Поредният парадокс е, че за това невероятно зрелище и за тези си умения не взима пари. Това го отклони малко от нашата концепция, но фактът, че е пилот-инструктор в клуб на летище Лесново ни отвори вратата, за да го поставим спокойно в този текст. На финала каза: „Искам да те помоля за нещо. Спомени, че в България има още много добри пилоти като мен. Просто само ние имаме такъв самолет и затова само аз правя тази акробатика.” Изводите остават за вас.
Целия материал за хората с екстремни професии четете в специалния брой на списание 360°
Този най добър акробатичен пилот сасипа авиацията на ОСО!