За мен определено беше – бънджи. Още когато за първи път се появи като спорт в страната преди двадесетина години. Грабнахме се с една стара приятелка и потеглихме към Варненското пристанище.
Никога преди не бях правила нещо толкова екстремно, ако не се брояха дивите обиколки на картинг пистата. Така че трепнех с нервна възбуда пред лицето на неизвестното ново преживяване. Бяхме сред първите дошли да се включат на Аспаруховия мост. Разстоянието между моста и повърхността на водата е 52 метра. Посрещната ни младите усмихнати и ентусиазирани лица на организаторите. Инструктираха ни за десетина минути и ни подадоха лист хартия да подпишем информираното съгласие. Оказа се, че ние сами носехме отговорност в случай на каквато и да е злополука. Включително декларирахме, че сме психически здрави. Видя ни се малко смешно, но подписахме.
Първо скочи моята приятелка. Направи го с такава лекота и елегантност, че искрено й завидях. Дойде и моят ред. Като се качих на парапета и погледнах надолу ми се зави свят. Единият от организаторите сподели, че според психологически изследвания, ако в рамките на три минути не скоча, никога няма да го направя и нямало да съм първата. Това вместо да ме разколебае ме мотивира. Моята приятелка ме посъветва да не гледам надолу, а напред и да се наклоня дотолкова че естествената тежина на тялото ми да ме повлече надолу. Направих го без дори и да ми мигне окото. В тези няколко минути докато летях надолу към повърхността на водата под мен, през главата ми минаха множество налудничави мисли като „Ами, ако това е последния ми миг от живота?”
Когато започнах да подскачам нагоре и надолу като свободно тяло във въздуха, усетих колко много кофи страх се изсипаха от мен в морето под главата ми, краката ми се движеха в силни конвулсии, но бяха силно привързани с дебело въже за глезените, така че не ме грозеше опасност случайно да се изскубнат и да полетя ни жива, ни умряла към студените води под мен. А как разбрах, че са студени ли? Ами, по план не трябваше да достигам до морето, но не бях дала точното си тегло и при скока цамбурнах във водата. Затова и на снимката съм толкова мокра, но и щастлива.
Когато вече излизах ме заля усещането, че съм постигнала нещо много важно в живота си. А като писах на мой приятел в Дъблин, че току що съм скочила от мост, той много се притесни за мен. Но в последствие разбра, че съм изживяла едно от най-интересните предизвикателства в живота си.
Дали бих го повторила? В никакъв случай. Не е моят тип забавление, но поне опитах.
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
