„Да направя 360 градуса преди да стигана целта“
Всичко започна 2012 година, когато попаднах в средата, на три момчета, които летяха speedfly (летене с малки бързи крила). По това време постоянно търсих компания за всякакви активности извън София, но не успях с намирането на такава.
Помня първият си тандемен полет. Такава емоция не бях изпитвала от ужасно много време. Всъщност май никога не бях изпитвала до този момент. Чувството да се отделиш от земята, да погледнеш нещата от друга перспектива, да не чуваш нищо освен шума издаван от природата. Да можеш да се огледаш на 360 градуса около теб, да направиш въздушна разходка и да получиш уединение. Толкова много ми харесва това чувство, че веднага след това поисках и аз да се науча.
Започнах да се уча, което се оказа изобщо не лесен процес. Имаше много падания, ставания, влачене по земята, но идеята да полетя сама не ме напускаше. Научих много ценни уроци тогава и не говоря само за това как да излитам и как да кацам. Всъщност всеки екстремен спорт идва с голямо количество уроци, които трябва да се усвоят и търпение, което трябва да се придобие.
Един от важните уроци беше да не взимам всеки съвет за 100% истина. Да анализирам и да дискутирам всичко казано ми, защото много често хората правят нещо добре, но не могат да го обяснят и не знаят каква е механиката докато се стигне до това добро изпълнение. Аз естествено в началото правих всичко, което някой ми е подметнал на поляната, докато се упражнявах в управляването на крилото на земя. Това естествено не доведе до по-бърз напредък, а точно обратното.
Друго много важно нещо, което научих беше да не фиксирам обекти, докато летя, а само и единствено там където искам да отида. Това е много ценен урок, защото тялото отива там, където гледат очите. Естествено и това научих по трудния начин. Веднъж тъкмо бяха подстригали всички шипки и храсти на учебното хълмчето. А аз се упражнявах в излитанията и кацанията си и все още не бях разбрала за това правило. Отделям се от земята, правя кратък полет и идва моментът за кацане и аз фиксирах купчината събрани храсти с идеята да ги избегна. Но… не. Фиксираш ли нещо отиваш в него. За съжаление не се научих от първия път на този урок. Повторих го няколко години по-късно, когато този път на кацане фиксирах едно дръвче… И след него силно се надявам вече да съм си научила този урок.
Когато вече придобих умения в летенето и започнах да летя редовно имах чувството, че никога преди това не съм живяла. Толкова много ми допадна и исках всяка свободна секунда да я прекарвам в планината търсейки местенце за летене. Естествено много пъти след дълъг преход и план за летене, това не се сбъдваше заради промяна в прогнозата или условията, но това не ме разстройваше. Обожавах и все още обичам да прекарвам времето си на високо сред природата и ако времето позволи летях, ако ли не просто се усмихвах слизайки надолу с вече нова идея за летене.
Тъй като почнах да летя на mini wing, след време пробвах и нормален парапланер. Не мога да кажа, че не ми хареса, но сърцето ми беше впечатлено вече от друг тип летене и мечтаех да стигна до това ниво, че да летя speed wing. Минах през много уроци, докато се стигне до първият ми полет с такова крило. Кацала съм в двор на къща, заради погрешен разчет на височината, търкаляла съм се на кацане, защото не съм погледнала откъде духа вятърът на поляна и съм счела, че е същият като на старта, разпрах си бедрото на излитане защото летях с къси панталонки и от бързане не си бях проверила управленията, които се бяха усукали. Трябваше да се науча да овладявам ситуации на силен вятър и на липсата на такъв. Общо взето се научих, че с бързане няма да стане, също така с невнимание и само кеф също няма да стане. Трябва да се отдам на 100%.
Като с всяко друго нещо в живота, за да стигнеш до удоволствието и насладата от летенето има една част на неволи и препятствия, която е неминуема. Минах през много сълзи, страх, разочарование и усмивки и все пак стигнах до момента, в който летях първият си speed wing. Крещях и виках от щастие като излетях, а сърцето ми биеше лудо. Когато кацнах, толкова бях превъзбудена и щастлива, че от стоеж паднах на колене и се разплаках от щастие, а след това цял ден подскачах като малко дете със захарен памук в увеселителен парк.
Най-магическото идва, не само когато успях да покоря собствената си цел и желание, но когато успях този момент да го споделя и с най-добрата си приятелка. Любовта към нещо е и в споделянето му. Както и множеството невероятни хора с огромни сърца и усмивки, които срещнах и все още срещам в този спорт. За мое съжаление уроците обаче не свършиха, все още не бях научила всичко (ако изобщо това е възможно).
Стигнах до момент, в който увереността ми беше прекалено голяма и желанието ми да напредвам и да уча нови неща беше направо маниакално. В такива моменти често хората започват да подценяват риска и да забравят, че това е далеч от игра на шах. И аз забравих.
Няколко години по-късно направих един полет, в който имаше няколко предпоставки да не завърши благополучно както и стана. Беше към 14:00 часа лятото, в ден със силни термики, аз вече бях преуморена, защото бях станала рано, не бях почивала, а всичко останали (значително по-добри пилоти), с които летяхме, този ден, прекъснаха с летенето за деня, поради условията и натрупаната умора. А аз се качих за още един полет… Излетях. Кацнах. Но…. на кацане счупих глезен. И тогава научих един от най-ценните уроци – трябва да се научим кога да се отказваме. Няма нужда това да е завинаги, може да е за час, ден, седмица. Определено се научих на още повече търпение и преоткриване на всички други неща, които се случват или можем да правим, когато кажем „Не“, за някакво време, а всъщност кажем „Да“ за нещо друго. И това прилагам не само в летенето.
Много често ме питат защо speedflying, а не парапланеризъм. Защото speedflying -ът изисква концентрация за не повече от 10мин (толкова продължава полетът ми), а аз искам като летя да дам 100% от себе си и това са моите 10мин 100%, преди да ми е необходимо презареждане.
Speedflying-ът ме научи на много, не само на този спорт, но и на чисто човешки качества и поуките от уроци, които прилагам в различни ситуации. Запозна ме с един тон усмихнати и любезни хора, направих приятелства за цял живот, натрупах приключения, които мога да разказвам с дни. Изпълва лицето ми с усмивка и въздухът ехти от моите писъци от щастие всеки път щом излетя или щом направя някоя летателна фигура (най-вече barrel roll – завъртане над крилото). Летенето ми позволява ми да правя това, което обичам – да прекарвам време в планината, далеч от шума и изнервеното ежедневие, концентрирана върху момента и чувството за пълна свобода.
Не забравяй, че за да се завъртиш на 360 градуса трябва да минеш отдолу на кръга и да оцениш всеки негов аспект.
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
Щуро и вдъхновяващо момиче :)
Не я познавам лично Симонка, но като съм я виждал на кацалката е все била нахилена
Страхотна Симона!
Мега! Браво, Симона!
Вдъхновяваща история и човек!
Браво, Симонче! Мега си! Дерзай!
Ах какъв път само… Вдъхновняваш, Симонка!