Някои казват, че ако си роден или израснеш в семейство на спортисти, и ти непременно ще станеш като тях. Дали е така, дали наистина любовта към активния начин на живот се предава от родители на деца?
„Знаеш ли защо хората ходят на планина и на море?“ – разменяме си ролите с Момчил, и вместо аз да задавам въпросите, той ме пита. „Има една основна причина“, казва той, „за да избягат от това, което им се случва в задължителния живот“. А майка му Руска добавя, че за пръв път е напълно съгласна с него.
Още щом се запознавам с тях и започваме разговора си, ми прави впечатление, че те рядко са на едно мнение. Често пъти истории, в които и двамата са участници, имат различна гледна точка. И няма как иначе – двамата са толкова ярки и интересни личности.
Момчил е планински водач по професия и е един от първите, които се занимават с воденето на чуждестранни групи в България. Започва през далечната 1995 г., след като вижда обява във вестник „Ехо“. Първите си две групи води през 1996 г. Веднага след това започва да обучава бъдещи гидове. Казва, че такива били времената. Имало страшно много клиенти от чужбина, но нямало кой да води. В началото учил младежите, които излизали от специалност „Туризъм“, но не били планинари – „…набирахме си кадри с обяви, ходихме по университетите, някои от тях ни бяха препоръчани. Събирахме една група младежи, разказвахме им за какво става дума. Тръгваха с нас на преходи, някои отпадаха веднага, други ги харесвахме и ги пускахме да водят с помощта на втори водач… Туризъм по онова време се правеше много трудно. Средата на 90-те, с едни чужденци ходиш из България, а то тогава нямаше нищо – нямаше храна, нямаше инфраструктура, нямаше настаняване, автобусите се чупеха непрекъснато“ – романтично ни разказва Момчил.
Неговият първи сблъсък с планината обаче е още по-далеч във времето, когато е едва на 3 годинки. С майка си Руска и баща си изкачват връх Вихрен. Казва, че си спомня всичко от онзи ден. Според него любовта към планината му е генетично заложена и не може да си представи живота си без нея. Като гид, не може да каже, че има стремежи за някой връх или експедиция. Това, което иска, е да има сили да бъде в планината още дълго време, да бъде с хората, които обича и да може да сподели с тях моменти, като тези от изкачването на Мон Блан с майка си.
Руска е от онези жени, на които се възхищаваш и на които искаш да приличаш, когато си на нейните години. Изгледала е две деца и двама внука и се страхува единствено, че остарява и скоро няма да може да обикаля планините с Неда. Руска започва да се занимава с организиран туризъм, когато е на 52-годишна възраст. Родена е в Свищов, където заедно с бащата на Момчил завършват химически техникум. Местят се в Самоков по разпределение. По планините ходи още от ученическите си години, но едва, когато я уволняват за една година й остава време за нея самата и решава да обърне внимание на физическото си състояние. Момчил казва, че тогава започва „истинското й ходене“ в планината.
“Започнах да бягам всяка сутрин, повиши се физическото ми ниво и тогава разбрах за маратона „Алеко“ в Пазарджик“. Веднага се записва за участие. За да разберете за каква жена става въпрос, ще кажа само, че трасето на маратона е 100 километра и трябва да бъде преминато за 24 часа. През 2000 г. за пръв път минава маршрута Ком-Емине. Запознава се с водачите му, сприятеляват се и оттогава до днес го е преминавала над 10 пръти. Казва, че за нея ходенето на Ком-Емине е нещо като тренировка. Опитва се да бъде морална подкрепа на младите, които се записват за това изпитание, „да им разкажа какво ги чака на другия ден“, но обича да помага само на онези, които се стараят. Момчил не може да й се начуди, как може за толкова много години да ходи все на едно и също място, но Руска казва, че за нея Ком-Емине е магия. Това е мястото, където се откъсваш от всичко и забравяш за всичко. Признава си обаче, че и синът й е прав. И така се стига до изкачването на Мон Блан, което прави заедно с Момчил и съпругата му, през август месец на 2010 г.
Тук Руска казва, че държи да отбележа, как свекърва и снаха са се качили заедно на върха. Случва се точно по времето, когато в Шамони празнуват деня на планинските гидове. В града вали дъжд, а на 3000 метра натрупва близо 60 см пресен сняг. „От първата хижа – Тетрус, за да стигнем до страшния колар на Мон Блан, снегът е между средата на бедрата, а на някои места по навявките – до брадите”, спомня си Момчил. Те успяват обаче. Пренощуват на Гутен и на следващия ден се изкачват на върха. На 17 август, когато на върха е нормално да видиш около 200-300 човека, те са сред единствените 12.
Руска споделя, че за нея ходенето на Монблан е магическо, не защото са се качили на върха, а защото „шестимата човека от групата бяхме като един“. През 2011 г., отново с Момчил, прави голямата обиколка на Анапурна. Там тя се изкачва до 5500 м. Спомня си как на тази височина със сина си пеят и танцуват Дунавско хоро. Обещала си е за седемдесетия рожден ден „да се почерпи” с едно Ком-Емине, а амбицията й е да стъпи на Килиманджаро и Елбрус. Днес за нея качването на Мусала е като „разходка в Борисовата градина“ и само с внучката си Неда е изкачила върха над 6 пъти.
А Неда е едва на 11, но вече има зад гърба си доста покорени върхове. Обича морето и планината, а спортовете, с които се занимава, са толкова много, че се чудиш кога й остава време. С такава баба и баща обаче е трудно да си обикновено хлапе. Сама споделя, че децата в училище не са като нея – „обличам се по друг начин, просто ходя на половина, като че съм в планината“. Медалите в стаята й са толкова много, а баща й се шегува, че при следващия трансфер в нов отбор, ще поиска комисионна.
Любимият й спорт е плуването и се занимава с него от 2-ри клас. Казва, че за нея това е „чист спорт“, но като планината друго място няма. Там се чувства просто свободна. Обича да чете книги, но да я видиш на хавлията на плажа е трудно – “последния път бяхме на море 17 дена и е легнала на плажа най-много за 17 минути“, смее се баба й и добавя, че от тази година е „вдигнала бялото знаме“, защото малката я бие във всички дисциплини. Вихрен изкачва на 7 години, а първото й стъпване на Мусала е когато е едва на 5. Кажат ли й, че отиват на палатка, очите й светват и дори не се интересува дали е студено или не. Момчил казва, че след последния лагер, на който била, го помолили да й каже, че няма нужда да опъва палатките на останалите деца. Когато го попитах на какво иска да я научи, той ми отговори така – „Не мога да ги науча на много неща… ето, показал съм им планината, те (Неда и по-големият й брат) сами ще преценят, изборът е техен“.
Дали наистина се предава генетично или самата планина те кара да я обикнеш? Руска, Момчил и Неда са доказателство и за двете.
ВИЖ ОЩЕ:
СМЕЛИ СЕМЕЙСТВА: Иван, Галина и Виктор
СМЕЛИ СЕМЕЙСТВА: Иван, Ива, Йоана, Илия, Индира
Историята на Руска, Момчил и Неда, както и на останалите ни смели семейства, са част от брой ЗИМА 2015 на Списанието. Ако искате да се снабдите със стари броеве, свържете се с нас и ще ги получите на преференциална цена. Или просто се абонирайте, толкова е лесно.
