МАТЕРХОРН: Идеалният връх

Матерхорн! Идеалният връх! Италианците го наричат Монте Червино, французите – Мон Сервен, за германците и останалия свят той е Матерхорн и извисява своите 4484 метра на границата между Италия от юг и Швейцария от север.

Когато през 1966 родина най-реномираното алпийско списание „Алпинизмус” прави допитване сред своите читатели, алпинисти и журналисти, пишещи за планините за определяне на най-красивия връх на света, с почти еднакъв брой точки на първите 3 места застават Матерхорн за Алпите, Невадо Алпамайо за Андите и Мачапучаре за Хималаите. А фактът, че мнозина от специалистите и днес наричат вторите два върха съответно „Андийския Матерхорн” и „Хималайския Матерхорн”, говори многозначително за предимството на шоколадовия връх. Върхът, с който всеки човек се запознава преди още да е проходил и проговорил, защото е вкусил вече славата на прочутия швейцарски шоколад „Тоблерон”.

8 август 1786 година

С изкачването на тогавашния първенец на Европа Монблан се ражда алпинизмът.

1 август 1800 година

Осъществено е първото изкачване на връх Гросглокнер – първенецът на Австрия, което го нарежда непосредствено след Монблан в славния летопис на световното планинарство, защото ако Монблан даде на света алпинизма, тo Гросглокнер потвърди неговото съществуване.

4 юли 1865 година

След 18 безплодни опита и с цената на 4 жертви е осъществено първото изкачване на идеалния връх, на един oт най-красивите и популярни върхове в света Матерхорн. Изкачване, което бележи нов етап в развитието на алпинизма – той става спорт.

Матерхорн! Един от най-трудните върхове в Алпите, защото изкачването му от която и да е страна изисква специална алпийска подготовка. Четири симетрични ръба – Швейцарският, познат на алпинистите повече като „Хьорнли”, Италианският и ръбовете „Фурген” и „Цмут”, започващи от около 3000 м н.в., се издигат право нагоре, за да се съберат в една точка на 4484 метра. Всеки един от тях изисква много героизъм и бележи важен момент в историята на развитието на световния алпинизъм.

Много драматизъм и геройство съпътстват битката за овладяването на този емблематичен връх. Плеада смели мъже мерят сили с „Церматския лъв”, както върхът често е наричан от журналистите. Haй-упорит е младият английски художник Едуард Уимпър. Дошел тук, за да рисува красотите на този приказен свят, Уимпър така е запленен от острата пирамида на въpxа, че той става част от смисъла на неговия живот. Не по-малко упорит е и най-известният италиански гид (планински водач) Жан Антоан Карел, който в стремежа си да победи родния си връх прави 18 безуспешни опита. И двамата толкова силно желаят победата над върха, че ту се обединяват в обща борба, ту се разделят, за да се радват поединично на евентуалния успех. В началото с неописуема радост, а накрая – с жестока присъда – 4 жертви, които вече 150 години вълнуват целия алпийски свят, успява Едуард Уимпър. Ето как става това.

През тъй нареченото „Златно време” един след друг последователно се предават много от популярните въpxoвe на Алпите, изкачени предимно от английски алпинисти, които имат подчертано спортно увлечение. Не се предава само Матерхорн. Обсадата му, започнала още от 1857 година, има характер на съперничество между най-добрите по това време алпинисти, сред които се открояват проф. Джон Тиндал и младият художник Едуард Уимпър. Тъй като всичките им опити са предприемани от италианска страна, често към двамата се включват и италианските гидове, между които се откроява Жан-Антоан Карел.

През 1861 г. най-голям успех постига проф. Тиндал, който достига до характерно възвишение, оформено като самостоятелен връх, който днес носи неговото име. Изморен от многобройните опити, професорът се отказва от следващи опити, невиждайки никакви шансове за успех. Уимпър обаче е много упорит и продължава. Осем пъти пробва шансовете си, но успехите не идват. Често той прави това с Карел и между тях се завързва истинско приятелство.

В 1865 година Уимпър отново се отзовава в градчето Бройл. Намира верния си приятел, с когото се уговарят за поредния опит. Жан-Антоан Карел е най-изявеният от гидовете на Италия и когато като такъв е поканен да поведе експедиция на новоучредения Италиански алпийски клуб („Клуб Алпино Италиано”) за покоряването на върха, той приема. Карел, освен че е голям алпинист, е и голям патриот. Пред приятелството с Уимпър той поставя честта на Италия и изоставя приятеля си Уимпър. Шокиран от измяната, без да губи време, Уимпър се прехвърля в Швейцария, за да атакува върха по гребена „Хьорнли”. В търсене на сподвижници той първо среща лорд Френсис Дъглас, негов сънародник и известен алпинист. В Цермат двамата по¬падат на най-известния френски гид Мишел Kpо, с когото Уимпър се познава от минали съвместни изкачвания. Кро обаче е ангажиран от Чарлз Хъдзън и новака в алпинизма Робърт Хедоу. Щом е зa Матерхорн, Кро се съгласява, но при условие да вземе и двамата си клиенти. Уимпър няма избор и приема. За по-сигурно към групата се присъединяват и двама местни гидове – бащата и синът Таугвалдер – и двамата с името Петер.

Така сформираната група oт 7 души напуска Цермат на 13 юли и започва изкачването по маршрут, по който до този момент не е правен опит. Пътят неочаквано се оказва по-лек и те бързо напредват. Надвечер намират удобно място (3850 м), където прекарват нощта. Настроението им е отлично. Самочувствието приповдигнато. Рано cyтринта на 14 юли, бодри и весели, седмината напредват бързо. Уимпър и Хъдзън уверено водят напред и нагоре. Носеното въже почти не се ползва. В последната част от маршрута трудностите се увеличават, което налага обвързване. В обща свръзка седмината вече катерят бавно и внимателно. Водачеството е поел Мишел Kpо, който е най-опитен. Следват го Уимпър, Хъдзън, Хедоу, Дъглас. Последни са бащата и синът Таугвалдер. Последните метри на връхния купол наклонът намалява. Кро и Уимпър нямат търпение. Развързват се от въжето и тичайки, достигат връхната точка, за да се уверят, че там няма никакви следи от хора. Оглеждайки пътя по италианския гребен те забелязват групата на Карел на връх Тиндал (200 – 300 метра под върха). Победителите надават радостни викове и търкалят камъни в пропастта. Радостта им е неудържима. Решили, че на върха има зли духове, Карел и спътниците му панически бягат надолу. Късно вечерта Карел ще узнае жестоката истина – Уимпър го е изпреварил…

В 13,40 часа, след 10-часово изкачване от мястото на бивака всички участници от групата на Уимпър са на върха. Матерхорн най-после е победен. Мишел Кро е безкрайно щастлив. Сваля ризата си, въпреки студа и я развява като национален флаг. Уимпър е простил изневярата на Карел, защото пред Кро споделя: „Радостта ми не е пълна, защото в този миг най-много бих искал Карел да бъде до мен.”

След едночасова почивка започва слизането, което за четирима от тях никога не завършва. Като опитен алпинист Мишел Кро подрежда групата съобразно техните възможности. Напред върви той. Следва го най-неопитният Хедоу. Плътно зад тях е опитният Хъдзън и лорд Дъглас. Последни са бащата и синът Таугвалдер. Уимпър се забавя на върха, за да скицира най-важната си картина. Та нали преди 10 годиш той е дошел тук като млад художник. На най-трудното място той настига групата и се присъединява в общата свръзка. Първите четирима са вързани за 6-метрово въже, а останалите трима са вързани зa тях c 48-метрово въже. Слизането върви бавно. Никога двама души не се движат едновременно. Кро често помага на Хедоу да постави краката си на точното място. Въпреки това катастрофата идва. Новакът Хедоу се подхлъзва и събаря Кро. Политайки надолу, двамата повличат и следващите двама. Уимпьр и двамата швейцарци са в стабилно положение и поемат удара. Но между четвъртия и петия алпинист въжето се къса. С ужас Уимпър наблюдава как предишните му партньори изчезват от погледа му, пропадайки в пропастта.

Бащата и синът Таугвалдер са стресирани. Не помръдват от местата си и не желаят да продължат надолу. След дълъг спор накрая Уимпър успява да ги поведе по пътя, който за тях е кошмар. В този момент към ужаса от катастрофата се прибавя и странното видение, появило се в облаците – два големи кръста в един кръг. Бавно и внимателно след още една нощ, прекарана на ледения гребен, тримата се добират до Цермат. А два дни по-късно телата на четиримата загинали са намерени в основата на върха и погребани в алпийското гробище на Цермат.

Трагедията е голяма. Радостта от изкачването е помрачена, а Уимпър дълго време трябва да се защитава от обвинението, че е прерязал въжето. В Англия настояват за разформироването на алпийския клуб. Кралица Виктория изразява своята тревога и загриженост за съдбата на всички аристократи, упражняващи този спорт, а в английския клуб те са болшинство.

Превъзмогнал шока, Жан-Антоан Карел организира нова група и три дни по-късно – на 19 юли успешно достига върха, атакуван от него за 19-ти път. Три години по-късно проф. Тиндал отново се връща към голямата си страст като осъществява първият траверс на върха, изкачвайки се по Швейцарския гребен и слизайки по Италианския. Скъсаното въже вече 150 години се пази в музея на алпинизма в Цермат, а при обстойното му оглеждане се оказва, че 6-метровото въже, което се къса, е резервно (слабо) и взето по погрешка.

Двамата големи – Уимпър и Карел – превъзмогват изневярата, взаимно си прощават и след 15 годиш отново са на двата края на алпийското въже, за да тръгнат в неравна битка с върха, накарал мнозина алпинисти да отстъпват с наведени глави цели 100 години. Големият опит, силната воля и отличната подготовка на Едуард Уимпър и Жан-Антоан Карел им позволява да стъпят на „костеливия орех” на Андите – легендарния вулкан Чимборасо (6272 м), върхът, който през 1745 г. пръв е коронясан като световен първенец. Чимборасо носи тази корона цели 73 години, защото през 1818 година специалистите са открили връх Дхаулагири (8167 м). Дхаулагири пък държи първенството 30 години (1818-1848 г.), за да я предаде на Кангчендзьонга (8586 м). Най-малко тази най-престижна корона се носи от Кангчендзьонга – само 4 години, защото в 1852 г. короната е изнесена на 8848 метра – последно и навярно завинаги.