
През 2026 г. Васил Вандов поема от Доломитите на север с амбициозна цел – да измине близо 4000 километра: от Северна Италия до далечния край на Норвегия, отвъд Полярния кръг.
NorthCape4000 събира стотици колоездачи от цял свят в предизвикателство, което няма много общо с традиционните състезания. Няма съпътстващи автомобили, екипи за подкрепа или предварително организирани нощувки. Всеки участник сам избира темпото си, планира почивките и се справя с всичко по пътя. А той превежда участниците през осем държави, сменящи се пейзажи и климатични условия, докато накрая пред тях се изправи суровата красота на Арктика.
Какво кара един архитект да тръгне на непредвидимо пътешествие от 4000 километра асфалт? Как се подготвяш за толкова дълго пътуване и какво се случва, когато останеш сам срещу километри, умора и собствените си граници? Васил Вандов ще бъде гост в „Дни на предизвикателствата“, а ние го помолихме да ни разкаже в аванс за свободата на байкпакинга, предизвикателствата по пътя на север и преживяването, което започва много преди финала на Нордкап.
С какво те привлече байкпакингът? И как изобщо реши да го пробваш?
Не съм сигурен кога за първи път научих за пътуването на колело с багаж – т.нар. байкпакинг.
Едната ми среща с този тип пътешествия беше когато попаднах на филма “Ice & Palms”. Там се разказва за двама скиори, които прекосяват Алпите с колела и ски екипировка. Те спират на различни места, катерят се нагоре, спускат се със ските и отново яхват велосипедите. Идеята да се придвижваш, разчитайки само и единствено на собствените ти сили, ми се стори страхотна. Друга подобна среща беше на един панаир на книгата, където се запознах с Крум Крумов. Освен преводач, той се оказа и голям почитател на велоприключенията. Наскоро беше написал книга за обиколката си на Исландия. Прочетох я и си казах, че някой ден бих се радвал да направя нещо подобно.
През 2023 г. реших, че е време да се отдам на любопитството си към байкпакинга и се сдобих с гравел колело. То е подходящ вариант понеже е сравнително бързо колело, което можеш да натовариш с чанти и дисаги. Справя се добре както на асфалтови пътища, така и на малко по-неравни терени. След няколко еднодневни маршрута се появи желанието да пробвам нещо по-дълго и предизвикателно. С двама мои приятели решихме да изминем трасето на Дунав Ултра (около 700 км), но не на официалния старт, а самостоятелно. Планът беше да го направим за около седмица или по 100 км на ден. Купих си първата по-специализирана екипировка като чанти и облекло. Поради боледуване обаче успях да карам само последните два дни от трасето. Не започнах от старта, но стигнах до финала. Важното беше, че изпитах удовлетворение и интересът ми към байкпакинга задълбочи.
Какъв беше опитът ти в този формат преди North Cape 4000?
През 2024 г. след недотам успешния ми опит с “Дунав Ултра” реших да пробвам с друго трасе и то извън България. Прекарах известно време в търсене на подходящ район за байкпакинг някъде из Европа. В крайна сметка с моя приятел Иван Божилов се спряхме на Северна Италия и Доломитите. Бях ходил там на трекинг и се бях влюбил в планинските пейзажи. Набавихме си необходимата екипировка за каране и бивакуване и се натоварихме на самолета. Разглобихме колелата и ги опаковах в кашон. Стартирахме от град Тревизо и стигнахме до град Болцано. В продължение на 5 дни обикаляхме по високите планински проходи, дивяхме се на красотите около нас, ядяхме вкусна храна, а вечерите отсядахме в страхотни къмпинги. Спяхме в двуместна палатка, която беше част от багажа ми. След приключението в Доломитите реших да обиколя и езерото Гарда за още два дни. Не се чувствах особено изморен, а напротив – не можех да се наситя на това чувство за свобода. Въртиш педалите и всичко зависи от теб!
На следващата година участвах в организирано байкпакинг събитие – състезанието “El Piri” в Каталунските Пиренеи. Всичко стана някак спонтанно – попаднах на красивото видео от миналогодишното издание и почти без замисляне реших да се запиша. Това се случи месец и нещо преди старта и нямах твърде много време за подготовка. Качих се четири пъти от центъра на София до Златните Мостове с колелото и наивно си казах, че това може би е достатъчно.
Пристигнах на старта в град Girona и усетих две неща – голямо вълнение от предстоящото събитие и убеждение, че всички участници са в пъти по-подготвени от мен. Моята цел обаче не беше да се състезавам, а да стигна до финала. Трасето беше дълго около 800 км с почти 20 000 м денивелация, като половината беше асфалт, а останалото – чакъл. Отново бях решил да спя на палатка, съответно багажът ми беше доста голям. Последваха осем дни ежедневна борба с изкачванията, жегата и умората. Но успоредно с това и много красиви пейзажи, неочаквани срещи и малки радости. Успях да финиширам на осмия ден и бях много горд със себе си. Освен задоволство, у мен се настани и решението да не участвам повече в подобни състезания. Определено си бях взел дозата. Не щеш ли обаче, още същата година попаднах на North Cape 4000. И така след известна вътрешна борба се записах за участие в едно от най-дългите ултра велоприключения.

С какво те привлече идеята да караш през различни държави от Северна Италия до отвъд Полярния кръг?
На първо място много ме привлече, че финалът се намира на (почти) най-северната точка на Европа. Много ми допадна идеята да тръгна от Северна Италия, която вече познавах в известна степен, и да се опитам да стигна до далечния север, където не съм стъпвал. И всичко това не с автомобил, а с колело и минималния необходим багаж. Разчиташ единствено на себе си, но в същото време не си съвсем сам – на старта заставаш заедно с още няколкостотин души. Харесваше ми идеята да направя един дълъг и плавен преход – 4000 км през различни държави, култури, пейзажи. Изобщо не можех да си представя как би ми понесло това разстояние, но едно силно любопитство ме дърпаше напред исках да видя на какво съм способен.
Вижте още: Петър Матов завърши четвърти в едно от най-трудните байкпакинг предизвикателства в света Sneak Peaks
Как се подготвяше за North Cape 4000 – промени ли нещо в тренировките, в храненето?
Този път реших да се подготвя по-целенасочено и да не разчитам толкова много на късмета си. Сдобих се с велотренажор, към който да връзвам колелото си и карах в домашни условия. Това беше добра възможност за трупане на километри преди настъпването на топлия сезон. От април-май започнах да карам и навън. Направих може би десетина карания със средна дистанция 80-90 км и прилична денивелация.
Един мой приятел ми услужи с книга, в която по много систематизиран и научен начин се обяснява как да се храниш, как да тренираш и изобщо как да се подготвиш за утра велоприключения. Оказа се, че този тип литература ми идва твърде специализирана и реших да подходя по-интуитивно. Стараех се да тренирам цялото си тяло, но без кой знае какви специфични упражнения. Хранех се съвсем нормално и гледах да си почивам достатъчно. Истината е, че едва когато се озовах по трасето на NC4K и започнах да карам по 160 км на ден, тялото и умът ми започнаха да привикват на това натоварване.
Беше ли проучил особеностите на целия маршрут? Успя ли нещо да те изненада – било то като терен, климат, отношение на местните?
Проучих маршрута, разделих го на прогнозния брой дни (25) и търсех какви са възможностите за настаняване. Решението ми беше да нося палатка, чувал и шалте и да спя предимно по къмпинги. Отне ми доста време да се сдобия с цялата необходима екипировка за каране във всякакви условия. Смея да кажа, че бях добре подготвен и карането в дъжд и студ не ме притесняваше особено. Не бих казал, че винаги ми беше комфортно, но карането в кофти условия беше постижимо. Така успях да карам в продължение на 27 дни без прекъсване – бях длъжен да напредвам всеки ден.
Това, което не спираше да ме изненадва по време на цялото каране, беше отношението на местните. На най-неочаквани места попадах на импровизирани подкрепителни пунктове, дело на случайни хора. Там получавах храна, тонизираща напитка, както и огромна морална подкрепа. В някои случаи имаше оставена бележка с мили думи, в други имаше човек, с когото да си приказваш, а веднъж дори една дама ме разведе в дома си в шведската провинция. Хората в супермаркетите и в кафенетата бяха любопитни и ме разпитваха откъде съм и накъде съм тръгнал. Това ме караше да се чувствам като част от цяла общност и ми даваше огромен стимул да продължавам.
Вижте още: Българин финишира 22-ри в Silk Road Mountain Race – 2062 км през планините на Киргизстан
Ако трябва да кажеш с 1 изречение какво те впечатли от всяка държава, как би отговорил?
Италия се потвърди като любимо място за байкпакинг – има и от всичко хубаво (планини, култура, храна). Австрия ми се стори като по-суровия брат на Северна Италия. Германия усетих като много гостоприемна страна с много топли хора. В Чехия бях за съвсем кратко, но все пак я усетих по-нашенска. Полша ме впечатли с живописните си влажни зони в близост до Балтийско море. В Швеция прекарах най-дълго време и се привързах към безкрайните гори, големите езера и традиционните боядисани в червено къщи. Финландия ме спечели с първите северни елени, които се появиха покрай пътя. В Норвегия навлязох в тундрата, видях фиордите и категорично усетих, че съм на края на света.
Какво ти беше най-трудно за тези 27 дни колоездене?
Имах един труден момент към края на първата седмица. Вече започвах да свиквам с физическата страна на приключението. Всяка вечер си лягах със страшно сковани мускули на краката, но през нощта някак успявах да се възстановя и на сутринта да потегля отново. Това, което ме измъчваше, беше вечното бързане да не изостана от графика за деня. Ставане, събиране на палатка и багаж, закуска, каране, обяд, каране, пазаруване, пак каране, търсене на ресторант, пристигане в къмпинга, разпъване на палатка, къпане, пране, ядене и лягане. И така всеки ден, като неведнъж пристигах в къмпинга след 22 ч. Хем бързах, хем не беше достатъчно.
Няма да излъжа, ако кажа, че ми се прокрадваше мисълта да се откажа. След разговори с близките ми и другите участници по трасето успях да си подобря нагласата. Започнах да си повтарям две важни истини. Първо, че трябва да слушам тялото си и да съобразявам темпото си спрямо него. Второ, че трябваше да намирам начин и да се наслаждавам на цялото приключение. Лека-полека си възвърнах мотивацията и нещата започнаха да вървят доста по-гладко.
Какво ти липсваше най-много?
През повечето време имах ясна цел в главата си – да продължавам напред. А когато човек има цел, сякаш другото няма значение. И все пак на моменти много ми липсваше да общувам пълноценно с моите приятели и със семейството ми. Разбира се, бях във връзка с тях, но само от време на време и за кратко. Искаше ми се просто да седна някъде и да си приказвам с някой близък без напрежение и бързане.
За този доста дълъг период много неща може да се случат? На теб какво ти се случи?
За тези 27 дни ми се случиха много и най-различни неща. Имаше много повтаряеми събития, които се сливат в едно общо преживяване. Но има и такива, които ще запомня със сигурност.
Едно от тях се случи на шестия ден. Беше сутрин, намирах се в някъде насред Германия и карах сам (както обикновено). Мислех си за поредния ден каране, който ми предстоеше. И по едно време дочух зад себе си приближаващо се колело. Движеше се плътно зад мен, а касетата му жужеше шумно. Някакъв натегач, помислих си с леко раздразнение. Не след дълго с мен се изравни един усмихнат колоездач и се запознахме. Дани беше от Канада и също участваше в NC4K. Неочаквано за мен, той бързо ми стана симпатичен. Оказа се, че и двамата караме с подобно темпо, спим на палатка и си казахме, че може да пробваме да караме заедно. Дни наред си говорехме, смеехме се, планирахме маршрута и нощувахме палатка до палатка. В крайна сметка споделихме почти 3000 км от пътя и финиширахме рамо до рамо в Нордкап. Беше една неочаквана, но много специална среща за мен. Преживяването ми щеше да е доста различно, ако бях продължил да карам сам. Дани, благодаря ти за компанията!
Вижте още: Петър Матов в Топ 10 на Hellenic Mountain Race
Сам ли си поправяше колелото, когато има технически проблем? Как се беше подготвил?
Техническите проблеми по колелото бяха едно от големите ми притеснения по време на North Cape 4000. Така и не се бях подготвил за отстраняването на проблеми, различни от спукана гума. В крайна сметка нито веднъж не спуках за всичките тези километри – дали заради безупречните пътища, или заради някакъв късмет – не знам.
На два-три пъти обаче имах нужда от специализирана помощ. В един от случаите дерайльорът ми отказа и бях принуден да карам 80 км без да мога да сменям предавката. За щастие стигнах до следващия по-голям град, където имаше велосервиз с механик. Той успя да ми реши проблема и благодарение на това можах да продължа нататък. Дани, с когото карах през голяма част от времето, се оказа с неработеща предна спирачка няколко дни преди финала. С известна доза инат и стискане на зъбите, той също успя да стигне до края. Подобни ситуации са част от играта и въпросът е да направиш това, което зависи от теб самия. Останалото е късмет.
За какво си мислеше докато караш?
Докато карах сам, разсъждавах над много теми. Например за ползата от подобен тип пътешествия – както на момента, така и дългосрочно. Осъзнавах, че е привилегия да мога да се отделя за цял месец от обичайния си ритъм и да се отдам на това тотално ново ежедневие. Не мислех за работни си ангажименти, а бях изцяло отдаден на приключението си. Харесваше ми да съм навън на колелото си и с всеки изминал ден да се приближавам към крайната цел.
В същото време си давах сметка, че този начин на живот не може да замести ежедневието ми. Не мога да си представя какво е да водиш номадски начин на живот. За мен смисълът на тези пътешествия е да се отдръпнеш от познатото и да получиш друга перспектива към живота. Смятам, че е полезно човек да го прави от време на време – без значение под каква форма или за колко време.
Какво е чувството след като си преодолял 4000 км?
Чувството след изминатите 4000 км и след всичко преживяно е особено. Вече три месеца след достигането до Нордкап еуфорията е намаляла значително, но радостта си е там. Спомням си колко плахо мечтаех да се запиша на North Cape 4000 и как изобщо не вярвах, че наистина ще стигна до финала. Изпитвах вълнение, когато разказвах на близките ми какво ми предстои. Повечето от тях реагираха с изумление заради дължината на трасето, но не пропускаха да изразят и подкрепата си.
Без съмнение на доста повече, отколкото си мисли. След пътешествието се чувствам и силен, и смирен от постигнатото. Често съзнанието ми отлита към някой спомен от дългото ми пътуване на север и реакцията ми е искрена усмивка. Мисля, че и занапред ще мога да черпя вдъхновение от тези хубави преживявания.
Какво ти донесе това преживяване? Би ли направил отново подобно?
Понякога се шегувам в съзнанието си, че следващата стъпка би била обиколка на света с колело. И наистина не гледам на това сериозно. В момента не мога да кажа с категоричност дали отново бих предприел подобно приключение. Може би е твърде рано да търся следващото предизвикателство. След три поредни лета, отдадени на велоприключения, нищо чудно да предпочета да обърна внимание и на нещо друго. Така или иначе знам, че само времето ще покаже.
Снимки: Васил Вандов, Фейсбук
Вижте още: Петър Христов из Европа по диагонал: 4500 км с велосипед от Глазгоу до Истанбул












































