Кристоф Рейла е от онези хора, за които е трудно да се каже с една дума какво работят. Журналист, фотограф, издател, автор и режисьор на документални филми, той повече от три десетилетия разказва истории, свързани с планината, приключенията и пътуванията.
Роден е през 1965 г. в Тулон, а интересът му към планината започва още в детството. На 14 години се присъединява към Club alpin de Paris, преминава първите си алпинистки курсове в Пиренеите и катери във Фонтенбло. На 17 години предприема трек около Анапурна – преживяване, което сам определя като посвещение в света на планината.
Професионалният му път започва в планинарската журналистика. Бил е главен редактор на Montagnes Magazine, създава Trek Magazine, а по-късно основава мултимедийната Roadbook Media. Междувременно работи и като директор по комуникациите на Petzl, а от 2012 до 2017 г. ръководи издателствата Guérin и Paulsen, едни от знаковите имена в планинарската литература.
От 2017 г. Рейла се посвещава изцяло на документалното кино. Във филмите му планината често е не просто впечатляващ декор, а място, в което се разкриват характерът, изборите и границите на човека. Работи редовно с писателите пътешественици Силвен Тесон и Седрик Гра, а историите им го отвеждат от Памир и Анапурна до Патагония, Арктика и Антарктида.
Рейла често сам пише, снима, монтира и композира музиката за филмите си. Определя себе си като „занаятчия на киното“. През 2020 г. заедно с дъщеря си Морган Рейла основава Chamonix Film Festival, чието първо издание е през 2021 г. в Шамони. Фестивалът не е замислен само като форум за планинарско кино, а като празник на планината, приключението и културата на алпинизма, с акцент върху човешките ценности, уважението към природата и планинарското наследство.
Кристоф Рейла ще гостува на живо в „Дни на предизвикателствата“ – ще се срещнем с един човек, който през целия си професионален живот се движи по границата между приключението и разказа за него – първо като участник и журналист, а днес като режисьор, който търси човешката история зад голямото планинско преживяване и като създател на сцена, на която други могат да разкажат своите истории.
Свързахме се предварително с него и му зададохме въпроси за връзката с планината, за документалното кино, срещите с изключителни личности и мисията да съхраняваме и предаваме планинарската култура.
Какви са първите ти спомени, свързани с планината? Какво те накара да се влюбиш в нея?
Имам няколко конкретни спомена.
Когато бях на 5 или 6 години, живеехме в Тулон, а баща ми беше офицер от Военноморските сили и в неделя ходехме на брега на морето, близо до скалите. Докато всички се къпеха, аз предпочитах да изследвам околностите, да се катеря по лесните скали и да мечтая за големи изкачвания. По същото време най-добрият приятел на родителите ми живееше в Пиренеите. Когато отивахме да го посетим, бях очарован от високите планински върхове и още от много малък знаех, че ще живея в планината.
Вече на около 10–11 години открих в библиотеката на родителите ми (които изобщо не се занимаваха с планини) енциклопедия за планините от 1958 г. В тази книга, стояща на нощното ми шкафче, откривах историята на алпинизма, географията, геологията, всичко ме увличаше. Именно на тази възраст осъзнах, че планината и нейната култура ще бъдат в сърцевината на моето съществуване.
Дали терминът „любов“ е наистина подходящ? Дали това, което Ви свързва с планината, е любов, или става дума за нещо друго?
Всичко зависи от определението за любов, но ако приемем, че това е чувство, което обитава всеки аспект на нашето същество – душата, тялото и сърцето, тогава – да, можем да говорим за любов. Тази връзка не е просто вкус към хоби или спорт, а е нещо по-сложно и дълбоко. Това е едновременно идентичност, принадлежност към дадена култура и чувството, че съм свободен да изживявам моменти на радост всеки път, когато отивам в планината. И всяка сутрин, когато виждам Монблан от балкона си, си казвам, че съм постъпил правилно, като дойдох да живея в планината на 20 години (преди 41 години).
В младостта си сте направил трекинг около Анапурна. На 17 години не е ли малко рано да откриете Хималаите? Какъв запомнящ се спомен пазите от това преживяване?
Едно пътуване на посвещение, във всички смисли на думата. Беше през 1983 г., маршрутът все още беше нов, за мен това беше абсолютна мечта и имах късмета родителите ми да ми се доверят, да ми позволят да прекося северна Индия, да стигна до Катманду и да тръгна на обиколка около Анапурна. По онова време нямаше пътеки, преходът по маршрута траеше 3 седмици. Спомням си трудни моменти и истински възхитителни гледки, особено пред необятните простори на Мустанг, след като преминах през прохода Торонг. Усещането за свобода, което изпитах тогава, ме съпътства и до днес; много често си спомням тези основополагащи моменти.
А какво Ви насочи към журналистиката?
Това беше желанието да предам емоциите си, да споделям преживяното и да споделя тази планинска култура. След като учих малко „разнородни“ неща (география, китайски, комуникации), работих 5 години в „Петцл“ като отговорник по комуникациите, но когато ми предложиха да се присъединя към редакцията на списание „Montagnes Magazine“, не се поколебах – за мен, да стана журналист беше сбъдната мечта. Но запазих силни връзки с Пол Петцл. Успоредно с това започнах да снимам документални филми още на 23 години и никога не съм спирал. Едва през 2017 г., на 52 години, успях да превърна режисурата в основната си професионална дейност.
Кои от Вашите статии и репортажи, публикувани в Montagnes Magazine и Trek Magazine, остават за вас най-важни?
Труден въпрос. В Montagnes Magazine направих разследване за първото изкачване на Анапурна, придружено от полемика около поведението на Морис Херцог, ръководителя на експедицията. В Trek Magazine пазя силни спомени от специалните броеве, за които цялата редакция заминаваше за дадена дестинация и всички ние пишехме статиите „на живо“ оттам. Така заминахме за Непал, Мароко, Тибет… Беше прекрасно колективно преживяване.
Какво Ви мотивира да се насочите към документалното кино?
Открих документалното кино, когато бях на 22 години. Тогава извършвах гражданска служба като „отказал се по съвест“ (за тези, които не искаха да служат в армията) в Националния парк „Екрен“, където придружавах екипите на френска телевизионна програма, посветена на планините, които снимаха различни документални филми в парка. По онова време снимаха с камера S16 на филмова лента. Опитът ме очарова и бързо започнах да снимам малки документални филми. Успоредно с това, точно по същото време се появиха първите програми за компютърно подпомагано създаване на музика и успях да си създам домашно студио. Написах първата си оригинална музика за филм за „Завръщането на козирога“, режисиран от Ан и Ерик Лапие, през 1989 г.
През годините сте работили с много забележителни личности – алпинисти, писатели и пътешественици. Поддържате обаче особено дълготрайно сътрудничество със Силвен Тесон и Седрик Грас. Има ли неща, които сте открили за тях или сте научили от контакта с тях през годините и които са останали извън обхвата на камерата? Какво търсите в човек, с когото решавате да тръгнете на пътешествие?
Обичам да споделям гледните точки на хора, чието мнение ценя, било то Седрик, Силвен или други (днес астробиоложката от SETI Натали Каброл или математикът Седрик Вилани). Намирам за вълнуващо да вплитам техните гледни точки в разказа и да обединяваме гласовете си, за да предадем реалността на дадено място и местните предизвикателства. Силвен е близък приятел, с когото с удоволствие се катерим и говорим за всичко. Но имаме и други проекти за бъдещето.
Журналист, фотограф, оператор, режисьор, композитор… откъде идва тази ваша нужда да овладявате целия процес на филмовото творчество? Как се чувствате във всяка от тези роли?
Желанието ми да предам нещо се изразява чрез различни медии, които за мен са инструменти. Чувствам се като занаятчия, който може да използва различни техники, за да изрази емоции. Всяка от тях заема специфично и допълващо се място в мен.
Фестивалът в Шамони съществува вече пет години. Как се зароди тази идея и с кого я реализирахте?
Това отново е история за предаването на знания. В края на периода на карантина поради Covid през 2020 г. ми хрумна идеята да създам фестивал в Шамони, за да популяризирам планинската култура. Алпинизмът беше включен в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство през 2019 г. и аз исках нашият фестивал да предаде това наследство в Шамони, където е роден алпинизмът. Споделих тази идея с дъщеря ми Морган, която по това време работеше в туристическия офис на долината като отговорник по комуникациите, и заедно създадохме събитието.
Бихте ли ни разказал за наградените филми през последните години – за творбите, които според вас оформят бъдещето както на професиите, свързани с планината, така и на документалното кино? Какви са актуалните тенденции?
Техническото ниво и кинематографичното майсторство непрекъснато се подобряват през последните години и се появи ново поколение изключително талантливи режисьори. Много харесвам творчеството на Елиза Курбаска, полска режисьорка с класическо режисьорско образование. Филмът ѝ „Стената на сянката“ ме впечатли силно. Много харесвам и творчеството на Уго Клузо във филми като „Дивите дни“ или „Нупце“. Настоящата тенденция е към по-задълбочено вглеждане във вътрешния свят на героите и по-чувствителен сценарий. Преди 12 години заснех „На Луната се ходи само веднъж“, който се основаваше на личните свидетелства на Ули Щек, Стефан Бенуа и Яник Грациани. Тогава алпинистите не говореха за преживените психологически травми и филмът предизвика изненада. Днес алпинист като Бенжамен Ведрин не се колебае да говори за собствената си уязвимост. Това е еволюция, която съответства на промените в обществото, и намирам това за много интересно.
Фестивалът носи реална добавена стойност за световната общност на алпинизма и скалното катерене; какво, според вас, е най-голямото му предимство?
Да предложи пространство на свобода за режисьорите, да даде възможност за размисъл върху начина, по който практикуваме планинските спортове.
В Шамони – световната столица на алпинизма – се откроява една артистична фигура: Самивел. Бихте ли казали няколко думи за него на българската публика? Филмът ще бъде прожектиран на 4 декември във Френския институт.
Самивел е френски творец, преживял целия XX век (1907–1992). Като писател, художник, илюстратор и режисьор, неговата естетика е оставила наследство, което и до днес продължава да влияе върху образа на планината. Когато човек се изправи пред планински пейзаж с пастелни цветове и чиста светлина, често се казва: „Това е в стила на Самивел“. Той е бил и екоактивист визионер. Още от 60-те години на миналия век се е ангажирал с опазването на планините от масовия туризъм.
Бихте ли ни дал малка представа за това, което ни очаква по време на следващото Ви посещение в България?
Ще прекараме една прекрасна седмица заедно. Ще съм на ваше разположение, за да обменяме мнения и да споделя някои от моите творби – както по-нови, така и по-стари. Много се радвам на този престой!
„Дни на предизвикателствата“ 2026
Кога: 1–3 декември 2026 г.
Къде: Дом на киното, София
Билети: www.predizvikatelstva.com/tickets
Дни на предизвикателствата онлайн:
Уеб: www.predizvikatelstva.com
Facebook: https://www.facebook.com/dninapredizvikatelstvata
Instagram: https://www.instagram.com/predizvikatelstvacom
