В началото на XX век велосипедът все още е сравнително ново и скъпо средство за придвижване. За мнозина той е символ на свобода и възможност да видят свят отвъд пределите на родния си град. Сред хората, които превръщат тази възможност в реалност, е Христо Станчев Бучекчиев – един от първите български велосипедисти, предприели мащабно международно пътешествие.
Христо Станчев Бучекчиев е роден на 14 февруари 1875 г. в Севлиево. Семейството му няма възможност да издържа по-нататъшното му образование и той посещава училище само до четвърто отделение. Баща му решава да го насочи към занаят и го дава да учи кундурджийство (обущарство), но младежът не приема този избор. Напуска дома си и заминава за Свищов, където работи в житарски магазин. По-късно се установява в Гюргево, Румъния, и известно време работи в стъкларски магазин.
Когато е призован в румънската армия, отказва да служи на чужда държава и се завръща в България. След като научава, че семейството му се е преместило в София, и сам се установява там. Отбива военната си служба, работи като бояджия, а по-късно се занимава с търговия.
В края на XIX и началото на XX век пътуванията извън страната стават все по-популярни. Бучекчиев слуша с интерес разказите за далечни места и постепенно започва да мечтае сам да предприеме голямо пътешествие. За тази цел се научава да кара велосипед и на 1 август 1900 г. става член на Софийския колоездачен клуб. Усвоява бързо управлението на велосипеда и скоро се нарежда сред най-активните членове на дружеството.
Решението му да обиколи Европа се оформя окончателно през май 1901 г. Тогава в Софийския колоездачен клуб пристига телеграма от Пловдив, че на следващия ден в столицата ще гостува велосипедистът Джузепе Барбул. Според представянето си той бил тръгнал през 1899 г. от родината си и вече бил обиколил Африка, Азия и Америка, а пред него стояла Европа.
Вижте още: 21 август 1924 г. – стартът на първата Международна колоездачна обиколка на България
Членовете на клуба посрещат госта и прекарват дълги часове в разговори с него. По време на една от срещите Барбул заявява, че едва ли ще се намери друг човек, способен да извърши подобно пътешествие. Христо Бучекчиев не остава безучастен и му отвръща:
– Не говорете така и престанете да се хвалите. И в България има хора, които могат да извършат подобно пътешествие. Аз съм един от тях и без особени средства ще обиколя Европа.
Чужденецът го поглежда недоверчиво и отговаря:
– Вие ли? Още в началото ще умрете по пътя.
Думите му вместо да разколебаят българина, окончателно затвърждават намерението му. Няколко дни по-късно той подава документи за паспорт. Председателят на Софийския клуб му издава специална книжка, в която колоездачните дружества по маршрута да удостоверяват преминаването му.
По-късно става ясно, че самият Барбул тайно напуска България, а разказите за неговите световни обиколки вероятно са били измислица. Това обаче вече няма значение – Бучекчиев е взел своето решение.
На 10 юни 1901 г. той потегля от София. В село Враждебна е изпратен от роднини и приятели, които го молят да отложи пътуването заради лошото време и дъждовете. Той остава непреклонен. Маршрутът му преминава през Ботевград, Плевен, Свищов и Русе, откъдето на 17 юни отново стъпва на румънска земя.
Оттам следват Русия, Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Германия, Холандия, Англия, Португалия, Испания, Италия, Швейцария, Франция, Белгия, Люксембург, Прусия, Бавария, Австрия, Унгария и Сърбия. След близо три месеца на път той се завръща в България на 28 август 1901 г.
Трудности по време на пътуването
Не са малко пречките, които среща. Пътуването не е леко. Най-сериозни трудности му създават северните части на Русия, Финландия, Швеция и Норвегия. Огромна помощ получава от колоездачните дружества по маршрута. Велосипедните клубове поддържат връзка помежду си чрез телеграми, организират посрещания, осигуряват му подслон и понякога финансова помощ. Навсякъде той е приеман като колега и гост.
На някои места Бучекчиев демонстрира и уменията си на велосипедист. На велодрома в Одеса например изпълнява различни упражнения по време на движение – преобличане, вдяване на конец в игла и дори преливане на бира от една чаша в друга, без да спира велосипеда си.
Вижте още: Анка Ламбрева от Карлово, която обиколи света преди 100 години
Пътешествието му има и друга страна – непрекъснатото общуване с хора от различни държави. Езиковите бариери често затрудняват разговорите и той разчита на случайни преводачи, за да разказва за България. В Хелзинки например среща хора, които никога не са чували за страната му, но разпознават името Плевен заради събитията от Руско-турската война. По-късно, за да помогне на бъдещи пътешественици, Бучекчиев включва в книгата си кратък разговорник на български, шведски и фински език.
След завръщането му равносметката е впечатляваща – 21 европейски държави и около 9932 километра, изминати само за 79 дни или средно около 125 км на ден.
През 1902 г. излиза книгата му „Български пътешественик“, в която подробно описва маршрута си, разстоянията, ежедневните си преживявания и срещите с хора по пътя. Книгата представлява ценен документ за ранната история на българското колоездене и пътешествия.
Същата година, на 3 август (стар стил), в Русе е поставено началото на Българския колоездачен съюз по инициатива на дружествата от София, Русе, Плевен и Търново. Бучекчиев активно участва в колоездачния живот и по-късно се установява в Татар Пазарджик (днешен Пазарджик), където става член на местното дружество.
През 1929–1930 г. той обикаля България с велосипед, а през 1931 г. предприема ново дълго пътешествие – до Божи гроб в Йерусалим. Тръгва на 23 март и се завръща в Пазарджик на 10 май, като изминава целия маршрут за 47 дни и получава званието хаджия.
През 1932 г., по време на XVIII редовен колоездачен събор в Плевен, председателят на Българския колоездачен съюз генерал-майор Здравко Георгиев го награждава със съюзния орден „За заслуги“ за приноса му към развитието на колоездачния спорт в България.
Христо Станчев Бучекчиев имал двама сина, но те не последвали примера му. Умира през 1941 г. на 66 години. Оставя след себе си не само книга и спомени, но и един от най-ранните примери за българско велосипедно пътешествие, осъществено във време, когато подобно начинание изисква подготовка, издръжливост и постоянство далеч повече, отколкото днес.
Източници: Исторически музей – Севлиево, в-к „Росица“ – Rositza.com, уебпортал в чест на Колоездачно дружество „Ластовица“.
