„Водачът или последният човек долу да не пада. Това е първото условие, когато води, той не трябва да пада. Падането му от каквато и да е височина означава самонараняване и дори гибел на цялата свръзка. В Алпите, да паднеш като водещ означава печално да се провалиш като планинар“.
Така е писал Джефри Уинтроп (Geoffrey Winthrop) в изданието на „Mountain Craft“ от 1920 г., преди изобретяването на найлоновите катерачни въжета. Янг (Young) не осъжда нарушаването на абстрактната етика. Той просто напомня на читателите, че смъртта е възможно следствие.
За последните четири хиляди години конструкцията на въжето се е променила малко. Хората усуквали растителни влакна – от коноп, лен, американска агава, памук или коприна – на шнур, за да образуват „усукано“ въже.
Въжетата от множество усукани нишки впоследствие се оказали по-здрави от направените от оплетени влакна въжета, въпреки че били по-сложни за изработка. Въжетата, направени от прежда, валцована надясно, се оказали най-издръжливи. (Учените по-късно ще открият, че структурата на конопените влакна се състои от микроскопична дясна спирала.)
В средата на деветнадесети век, когато Кримската война ограничава достъпа до конопа, британските производители се насочили към влакна от растението абака (манила), вид банан. В резултат въжетата били доста по-еластични, отколкото конопените, което им позволявало да абсорбират по-голяма част от силата, създадена при падането на катерача. Със статично осигуряване обаче, 35-паундов (15,89 кг) обект може да разруши завързано 1/2″ (12,7 мм) въже от манила при фактор на падане 2 (когато водещият прелита разстояние двойно на дължината на въжето между него и осигуровката). Един сезон употреба може да намали здравината му с повече от петдесет процента.
Тъй като въжетата не можели наистина да предпазят водещия, катерачите ги използвали предимно за преминаване в свръзка с късо въже през труден терен или за спускане през стръмни участъци. В „Опасностите на Алпите“ (The Dangers of the Alps, 1985 г.), австрийският аплинист Емил Зигмонди (Emil Zsigmondy) отбелязва, „Въжето е много важно при спускане. Начинаещият изпитва повече страх при спускане, отколкото при изкачване.“
В същата година, през която е публикувана книгата му, Зигмонди пада на южната стена на Ла Мейе (La Meijе, 3982 м), когато въжето, на което се спускал, се изплъзва от скален издатък. Брат му омотал края на въжето около ръката си, поема част от силата, докато падането го повлича през един перваз. Въпреки допълнителното осигуряване, въжето се скъсало и Зигмонди загинал.
По време на втората световна война, френският пещерня Пиер Шевалие (Pierre Chevalier) и американски военни изобретатели започват да експериментират със синтетични нишки. По поръчка на военните Плимутската въжена компания (Plymouth Cordage Company) разработва усукани найлонови въжета, предшествениците на „Goldline“. Била необходима сила 3,77 пъти по-голяма, за да скъса 7/16″ (11,1 мм) найлоново въже, отколкото необходимата за скъсването на 1/2″ (12,7 мм) въже от манила.
През 1947 г. Ал Бакстър (Al Baxter) се изплъзва на 30 фута (около 9 м.) от осигуровката през хълбока на Улф Рам-Ериксон (Ulf Ramm-Ericson) и 10 фута над стар клин на Regular Route (5.9) по Higher Cathedral Spire в Йосемити. Като изхвърча от скалата, той си чупи двата крака и клина се изважда, но партньорът му спира падането. През 1948 г. American Alpine Journal частично отбелязва „издръжливостта и здравината на 7/16″ (11,1 мм) найлонов въже“, спасило живота на Бакстър.
Сега, когато е далеч по-вероятно да оцелеят при падане, катерачите могат да правят технически по-трудни изкачвания при по-малък риск. Въпреки това преди много години при обвързване през кръста с по-старите въжета от естествени влакна, алпинистите вече достигнали категория 5.10, изкачили големите северни стени на Алпите и достиганали над 8000 метра (без допълнителен кислород) в Хималаите.
Кийс Лейн (Keese Lane)
Превод Григор Вътев по материал от Alpinist Magazine брой 36/2011г.
Източник: www.ekipirovka.com
ВИЖ ОЩЕ: История на карабинерите
