Топъл и слънчев, мързелив четвъртък протяжно се изнизва, а следобедните настроения изострят онова неописуемо усещане, че ми липсва бира на бюрото. И докато се помайвам да се смъкна до магазина с шише от газирана напитка в джоба, в което да бъде законспирирана една бърза фанта хмел, целият свят се обръща и както казват гурутата – вселената се огъна, за да промени хода на дрямката.
Румъния. Синая. Freestyle.Olè!
Оттук насетне следващите 24 часа минават като кинопреглед – никой не им обръща внимание. Набързо се тъпчат раниците. След безкраен работен ден най- сетне към 10 вечерта събирам Гипса, Пандата, Ставри, разбирай – Александър Карадинков, Иво Милев, Тони (Станислав) Черешаров, техните ски на покрива и моята поочукана дъска в багажника и потегляме.
До Русе Марчето (разбирай GPS) е категорична в указанията си за пътя, но щом минаваме отвъд Дунава, се оказваме в безкрайно черно пространство. Буквално. Марчето онемява, а ние поемаме по нов път – този, по който ни води осмата чакра на Гипса.
Признавам, тази чакра успява да ни покаже бензиностанция, където се сдобиваме с едно от големите изобретения на човечеството от миналото – карта на хартия. Ставри и Пандата отдавна са в чудния свят на сънищата, а Гипса с биричка в ръка клюма. Пътната маркировка на моменти се раздвоява пред погледа ми, но в крайна сметка посрещаме изгрева в Синая – градче с къщи като от приказките. Питам се дали не съм заспала по пътя и не сънувам, докато колата е със ските надолу в някоя канавка, а Ставри и Пандата пищят. Не, истина е, Райчо прави планината да блести като огромен розов замък. Но не свършват до тук изненадите. В 5:30 сутринта от румънска страна има кой да вдигне телефона, да ни обясни, че сме очаквани в хотел в средата на планината – Кота 1 400 (велико!). Да ни посрещне и настани с ведра усмивка е само едно от малките чудеса, които дължим на спонсорите – Tribe-mag.com, XcoSports, както и на Свободно Европейско Общество – Смолян, които направиха възможно сътрудничеството с H2O – организаторите от румънска страна.
Дремваме час-два, после зелената кабинка ни понася към Кота 2 000 и се открива нечовешката гледка – планината е безкрайна. Чистак бърсак новото паркче на румънците е якичко, обаче къде им е скока?! Оглеждат се като в небрано лозе моите спътници. Все пак в далечината, като завършек на линията от 8 реила и бокса се межделее един Биг Еър Бег – не е като истински скок, но нали се лети…
Лека тренировчица, после към обед започва цялата шумотевица. Нашето трио фрио взе акъла на публиката. Май журито (както и Пандата в един момент) е задрямало тъкмо този слънчев следобед и пропусна да види огро-о-омните триковете на Ставри и Гипса – fakei-270-in, 270-out, switch-up-ове, disaster-и, D-spin на Еър Бег-а и още и още. Уви, на финала pay-for-trick се оказва Гипса заедно с местните величия, сред които и може би най-възрастният състезател на Балканите – 53-годишен, кара свободен стил от само 5 години и е способен да скрие шапката на доста от присъстващите „про”-та. Слава богу след няколко ‚големи‘ трика и един завършващ рън само на фейки, Гипса успя да впечатли съдиите, а те от своя страна материализираха карането му и успяхме да съберем пари за пътя към вкъщи.
Изобщо не искам да обсъждам grindhouse inspiration триковете, които изпълни нашата тройка. Но искам да спомена запомнящото се яхване на A-frame от страна на Сашо в опит да открие женската си същност и newschool извивания на ставите в непонятна посока, които Иво показа по залез след ободряваща глътка домашнярка.
След едно доста ледено и каменисто спускане в неясна посока в пълен мрак и изхабени батерии на челника (защо винаги?!), се прибираме към хотела, където ни посрещна дива и доста едра сродница на Мечо Пух. Симпатяга. Обръща кофите, разлайва кучетата и наднича иззад ъгъла, срамежливо ни показва муцуната си от сянката. Когато просто й писна, се зае отново с боклука. В тази планина, из която ние току-що изкъртихме кантовете си по камънака, бродели няколко мечки, няма страшно, края на зимата е нали, те са гладни, тъкмо са се събудили.
Вечерта в хотела, както си е по план, награди. Гипса се класира втори, въпреки всички опити да пропадне. Партито по награждаването си струва всяка минута (която аз проспах – срам), но виждам резултата сутринта – съквартирантите ми сякаш много внимават с резките движения, а Иво плахо си спомня за момичето, което среща някъде около третото раздаване високоградусни радости за душата.
Много плавно се събира багажа и дълго се сбогуваме със Синая, на никой не му се тръгва в южна посока. Сякаш за да докаже това Ставри сяда да кара след Русе и точно седем минути и половина по-късно се оказваме по алтернативен път. Марчето, за която се сещаме изведнъж, напътства да караме някакви си 39 км и да завием наляво. Идеално, ще тестваме друг път. Кой би предположил, че 30 км могат да се вземат за повече от два часа в пълен мрак, безлюдно село, след порутена махала и ужасяващ асфалт, където изобщо го има, по стара българска традиция.
Е, измъкваме се. Не след дълго светлините на Лалето блесват отсреща и на всички ни намирисва на баня, топлата супа на мама и мойта си възглавница. До следващия път. След няколко часа.
Вижте всички снимки на Лили Тоушек от Grindhouse Freestyle Inspiration
