Най-завладяващият разказ за победата над Матерхорн

Изкачването на вр. Матерхорн предизвиква небивал интерес не само като спортно постижение. Големият успех, последван от потресаваща трагедия развързва езиците и писалките на мнозина труженици на перото. Мнозина пишат кой по-кратко, кой по-широко за победата над Идеалния връх. Все пак един от всичките се откроява над останалите и това е разказът на англичанина, Едуард Хаймир, поместен и в един от броевете на списание „Български турист” /кн.7/1937 г./. Ето и самият материал обработен и поднесен на днешните читатели с малки съкращения от доц. Сандю Бешев.

През 1863 г. се появи за първи път планинарското списание Алпин Журнал /Alpine Jornal/, орган на английския алпийски клуб. Още в предговора към първия брой редакторът му, констатирайки, че вече почти всички алпийски върхове били превъзмогнати, заключава ”Остава ни, обаче, Матерхорн, който всякога ще ни привлича и който за вечни времена ще си остане непобедим”.

ВИЖТЕ: Преди 155 г: Емблематичното изкачване на Матерхорн, което превърна алпинизма в спорт

Тези думи, изглежда, са подействували като позив към английските алпинисти, защото още същата година се започна една същинска обсада на упорито отбраняващата се крепост Матерхорн. От всички страни, и то предимно англичани, настъпвали по гладките стени на гиганта, обаче, никому той не направил тая чест да подаде ръката си, за да стъпи на неговите плещи, като стоически понасял болките на раздиращите го остри пикели, куки и котки.

Чарът, който тоя връх притежава трябва да е много силен, защото впечатленията, които той оставя във всеки зрител са незабравими и толкова трайни, колкото е и живота му.

Първите опити за изкачването му датират от 1858 г. и са били от един местен човек на име Жан- Антоан Карел от Брьой, по народност италианец, един амбициозен човек, с демонична душа, подобна на тая на сънародника му Паганини. Карел, или както го наричали местните хора  „Берсайлйерът” е бил по професия ловец на диви кози и се е занимавал само от любопитство като водач на туристи. Постепенно , обаче, се увлякал в планинарството и специално по Матерхорн  дотолкова, че изкачването на върха се е превърнало цел на живота му.

Опитали се и други прочути на времето си алпинисти и учени с превъзмогването на върха, между които е бил и проф. Тиндал известен с трудовете си върху планинския магнетизъм – но все безуспешно. В 1850 г., обаче, пристигнал в долината Турнанш един англичанин, на име Едуард Уимпър, по занаятие резбар и гравьор на клишета, който идвал да дири сюжети за изгледи за едно английско списание. Той не е бил алпинист и не е имал намерение да се катери по върховете, още по-малко на Матерхорн, както той сам в своята книга Serambies признава. Уимпър е принадлежал, навярно, на някое семейство от фантасти-мечтатели, тъй като и неговият брат е нямал друга цел в живота,освен да преживява и описва опасностите на моретата. Това, което е привлякло Уимпър в планината не са били естетически наслади , а самата опасност в планината. Удоволствието от изкачването пръв на някой връх, желанието да се направи невъзможното възможно и едно болно честолюбие са били едничките двигатели на тая чудновата душа.

 През 1861 г. Уимпър пристигнал пак в Брьой, тоя път вече с цел да завладее върховете Вайсхорн и Матерхорн. Едва що дошел, обаче, узнал, че Вайсхорн преди няколко дни е бил превзет от проф. Тиндал, който имал намерение да се изкачи и на Матерхорн. Това навярно, силно амбицирало Уимпъра да побърза с реализирането на своя план. От тоя момент името на Уимпър почнало да се носи по цяла Европа и Америка. От тук започва неговата „кариера”.

Първата задача на Уимъра била да си намери добър водач. Като такъв единодушно му е бил посочен един единствен: Карел Жан- Антоан. Карел трябва да е направил добро впечатление на Уимпъра: неговото здраво телосложение и предизвикателния поглед му се харесали и той веднага направил предложение на Карел да направят опит. Карел също се съгласил веднага, но настоявал, да вземат още един човек, без когото не искал да тръгне. Уимпър обаче не го харесал и преговорите били прекратени. От тоя момент започва тайната борба между Уимпър и Карел, достигаща дори до лукавство, плитка хитрост, а даже и комедия, която за съжаление – свърши доста трагично. Карел се опитал да изпревари и изиграе Уимпър, като тръгнал сам.

В продължение на няколко години Уимпър се опитал 6 пъти  да превъзмогне върха, но щастието не му се усмихвало. Като че ли хиляди невидими ръце на гиганта хвърляли град от камъни по главите на доближаващите го смелчаци. Уимпър, обаче, ненавиждал тия опасности, той станал най-прочутата и популярна фигура в цялата долина. Легенди почнали да се свързват с името му. Всички се страхували от него, считали го за луд и никой не е смеел да се движи с него. Тогава се случило това, което до тогава се е считало за невъзможно: Уимпър тръгнал за върха без водач !…

В своето усамотение, свит в своята малка палатка и в чувал за спане на 4000 м височина , Уймпър е преживявал настроения, чиито описания се считат за едни от най-хубавите, каквито алпийската лиература въобще притежава. Ето един пасаж от тия му описания:

…”Слънцето залязваше и неговите розови лъчи, смесени със синевата на ледниците разпространяваха  в околността една лека виолетова омара до където окото виждаше. Долините бяха потънали в пурпурния жар, докато върховете светеха в свръхестествен блясък. И когато, седнал пред входа на палатката, наблюдавах настъпването на смрачаването и постепенно около мен се затъмняваше – земята се изгубваше от погледа ми и ми се струваше, че е неземна нематериална, божествена… Алпийска нощ ! Абсолютна тишина, тамнина и покой… Светът беше мъртъв, а аз бях нейна единствена обител”

При едно от тия самотни изкачвания, все в полите на Матерхорн и дирейки най-уязвимите места  за възлаза, Уимпър се подхлъзва и пада от една височина от 100 метра върху едно снежно поле преобръщайки се 5-6 пъти във въздуха и удряйки си главата ту в лед, ту в скали, като едва се задържал на 3-4 метра от ръба на една 300-метрова ледникова пропаст. Окървавен, с повече от 20 рани по цялото тяло, той паднал в несвяст и доста дълго време лежал докато дошел на себе си. Налагайки със сняг дълбоките рани по главата си с последни сили и свръхчовешка воля се добрал в късна нощ в Брьой. След  7-8 дни здравето му се възстановило дотолкова, че е можел да се движи, и понежи Карел се съгласил да го придружава – предприели ново настъпление към върха. Силна снежна виелица, обаче, ги заставила да се върнат. На следвакия ден, за голямо учудване на Уимпъра, вместо Карел на вратата му изтропало едно малко, гърбаво човече, което идвало по поръчка на Карел, за да му каже, че той заедно с други водачи са заминали нанякъде през нощта, за да ловят лалугери !… Уимпър се възмутил извънредно много на тая игра, обаче скрил своето смущение и предложил на гърбавото човече да го придружи в планината като носач на палатката му. Търпеливото джудже – това бил Мейне – се съгласил като приел тази фантастична идея, макар никога да не е бил стъпвал в планината.

Когато двамата се върнали в Брьой потърсили пак Карел, надявайки се, че ще да се е наситил вече на своя „лов на лалугели”. За голямо удивление, те узнали, че в същност Карел е бил ангажиран от Тиндал за предстоящото му изкачване на Матерхорн. С голямо нетърпение, подобно на „безумно влюбен, очакващ възлюбената си”, както сам се изразява Уимпър, последният е изчакал връщането на експедицията, от която за негова голяма радост узнал, че трябвало да се върнат, неизвестно и до днес по коя причина. Сам Тиндал му бил казал, че върхът е непрестъпен и че се отказвал завинаги от неговото по-нататашно атакуване, като още същата вечер си отпътувал.

Уимпър, обаче не е бил на същото мнение и през съдбовната 1865 г. пристигнал пак в Брьой. Той подирил веднага Карел, но не го заварил у дома. Казали му, че още предният ден, заедно с 3-ма другари, тръгнал на своя сметка за върха. Уимпър не се е отчаял от това, защото е бил убеден, че, поради неблагоприятното време, нямало да постигнат нищо. Групата действително се върнала без резултат и Уимпър за пореден път се опитал да спечели Карел за един нов план, като още същата нощ да опитат изкачването не от италианска страна, а от към източната, т.е. откъм ледника „Теодюл”. Карел не се съгласил като настоял и този опит да стане непременно откъм италианска страна.

Със свръхчовешко търпение Уимпър се подчинил на волята на упорития италианец, като само му взел обещанието, че ако не успеят да изкачат върха от италианска страна, да опитат откъм източната швейцарската, т.е. от Цермат. Договорът бил сключен и Уимпър се разплатил и освободил другите си водачи.  През деня, обаче, срещвнал двамата братя Карел с един чужденец, носещи някакви барометри и други научни апаратури. Уимпър напомнил на Карел да го чака в Брьой, откъдето същата нощ щели да потеглят за върха. Карел отговорил, че можел да отдели само два дни за тоя тур, понеже се бил ангажирал да води една почтена фамилия в долината Аоста.

На следния ден на Уимпър разправили най-голямата новина,че двамата братя Карел щели да водят една голяма компания италианци, между които били и известните алпинисти Селла и Джиордано, за едно окончателно изкачване на Матерхорн. Уимпър едва ли не припаднал от тая последна проява на лукавство от страна на Берсайлйера. „Какво да се прави, пише той: „Аз се прибрах в стаята си, успокоих се с една пура и почнах пак да се ровя из картите и плановете, разсъждавайки как бих могъл да изпреваря италианците”.

И решението е взето. На другия ден той пристигнал в Цермат.

След трагедията тримата останали живи прекарват една кошмарна нощ като преживяват едно необикновено природно явление не описано никъде, нито преди, нито след това в планините на света. Ето как го описва самият  Уимпър.  

„Почивайки си под скалистия гребен внезапно се яви високо във въздуха една грамадна небесна дъга, отначало почти безцветна, но все по-ясно очертаваща се. Ние се почти уплашихме, когато от двете й страни нарастваха два кръста, които всеки момент ставаха все по-ясни. С очудване наблюдавахме това небесно явление, което ни се струваше като предвестник от някакъв чужд свят.Ако Таугвалдерови не бяха ги видели преди мен – не щях да повярвам на сетивата си. Те бяха твърдо убедени, че тия знаци бяха във връзка с нещастната случка и гледаха като хипнатизирани. Това беше една колкото страшна, толкова и великолепна картина, която никога не ще забравя, но се радвах, когато последната се стопи постепенно в леката мъгла, защото ни отвличаше вниманието”.

След един ужасен бивак през ноща, на следния ден жалкият  остатък от групата се върнала в Цермат. След няколко дни труповете на пострадалите /с изключение на този на лорд Дъглас, който никога не е бил намерен/ били докарани от ледника под Матерхорн и заровени в малките гробища на Цермат. Техните гробове и до днес са предмет на любопитство от страна на всички пребиваваящи курортисти и преминаващи туристи.

Шумът, който това изкачване и нещастният му край предизвикали на всякъде, бил грамаден. Работата отишла и до съд, но след изслушване показанията на останалите живи и вещите лица-алпинисти и водачи, били освободени по недоказаност и тримата обвиняеми – Едуард Уимпър, както и бащата и синът Таугвалдер.