За него в последните години е писано много, но това, което се разигра в първите дни на месец май по склоновете на най-ниския осемхилядник, ни дава основание отново да се върнем към обичания ни алпинист, зоолог, природозащитник, общественик – Човекa Боян Петров. Няма да е пресилено, ако кажем, че след априлските дни на 1984 г., когато Христо Проданов изживяваше последните си дни по склоновете на връх Еверест, обстоятелствата се повтарят с не по-малка сила и с Боян.
Роден е на 7 февруари 1973 г. в София. Голяма част от детските си години обаче прекарва в гр. Перущица при баба и дядо по майчина линия. Една година учи за агроном в Аграрния университет в Пловдив, но сърцето му го тегли към зоологията и биологията, поради което се мести в СУ „Климент Охридски”. Още от ученическите години се увлича по пещерите, като прилепите му стават любими животни дотолкова, че да станат и негова професия. В студентските си години вкусва и от магията, наречена алпинизъм. Магия, която става смисъл и съдържание на неговия живот, но не и „на всяка цена”. От алпинизма не го откъсват редицата проблеми от здравословно и чисто житейско естество. На два пъти се преборва с онкологични проблеми, от ухапване на отровни влечуги, както и с пословичния му диабет и накрая двете транспортни произшествия, като и в двете без никаква негова вина.
Без да се откъсва от пещерите, Боян много активно навлиза в истинския, големия алпинизъм. Всичко върви обаче по приетите норми и правила на педагогиката – от по-лесното към по-трудното, от познатото към непознатото. Първият му истински сблъсък с алпинизма започва оттам, откъдето са тръгнали повече от водещите ни алпинисти – „Черният триъгълник” на северната стена на вр. Мальовица. Върхът, който със своята отвесна северна стена, се превърна в символ на българския алпинизъм. Така едва 18-годишен той осъществява това емблиматично изкачване, което може да се приеме за истинското му кръщене в алпинизма. Следва увлечението по леденото катерене, любимото му място – интересните маршрути на северния Джендем.
Боян навлиза в алпинизма тогава, когато „Желязната завеса” не е тази пречка, която е била за поколението преди него. Идват изкачвания в Алпите. Не след дълго /2000 г./ стъпва и на първия си петхилядник – вр. Арарат /5137м/ – най-високият връх на съседна Турция. Там височината не му създава проблеми и това му дава увереност за по-интересни и примамливи върхове. В националната ни експедиция до вр. Броуд пик /2001г./ само лошото време не му позволява да стъпи и на първия си осемхилядник. Нищо не му пречи обаче на връщане от Пакистан да погледне в кратера на първия си вулкан – Демавенд /5672 м/.
По това време идва моментът, в който поколението преди него закономерно предава щафетата, а и достъпът до чуждите планини и върхове няма трудностите на предишните алпинисти. През 2003 г. той стъпва и на първия си седемхилядник – вр. Авицена /7134 м/. По това време е в ход подготовката за националната ни експедиция „Еверест-2004”, посветена на 20-годишнината от първото българско изкачване на първия връх на планетата. Впрочем и изкачването на вр. Авицена е в рамките на тренировъчния лагер сбор в Памир. Въпреки отличното му представяне на този лагер, заболяването му от диабет става причина той да не бъде включен в състава на експедицията. Това е един много важен и преломен момент за него. Боян обаче не се отчайва, а още повече се амбицира и само за осем месеца от януари до август на 2004 г. успява да стъпи на три от 7-те континентални първенци – Аконкагуа /6962 м/ за Южна Америка, Денали / 6192 м/ за Северна Америка и Елбрус /5642 м/ за Европа.
По време на експедицията на Броуд пик, Боян за първи път вижда красавеца на Каракорум – К-2, върхът чийто отвесни стени и ръбове така силно го впечатляват, че този връх не слиза от мислите му. Едва четири години по-късно, заедно с приятеля си Дойчин Боянов, който направи много силното си начало в алпинизма, достигайки заветните 8848 метра без ползването на допълнителен кислород, поемат към голямата си мечта. Въпреки изключително неблагоприятните атмосферни условия, двамата единствени за тази година излизат над 8-те хиляди метра. Този успех дава нови сили за Боян и увереност, че успехът му над най-високите върхове вече е съвсем близо. Е, не се излъгва.
През 2009 г. Хидън пик /8068 м/ става първият му осемхилядник. След кратко прекъсване идва големият му успех – три осемхилядника за по-малко от 100 дни. Кангчендзьонга /8586 м/, Броуд пик /8047 м/ и не само най-красивият сред надоблачните гиганти, но и най-трудният – К-2 /8611 м/. Един успех, наредил го непосредствено след най-добрите в световния алпийски елит. И отново хет-трик през 2016 г. – Анапурна, Манаслу и Нанга Парбат.
Боян се утвърди като голямо име в световния елит и стана желан партньор във всяка експедиция. Набра опит. На всеки връх тръгваше и успяваше в чист алпийски стил – без допълнителен кислород, без придружаващ го шерп и почти винаги вървеше напред, пробивайки път за следващите го алпинисти. Събра в актива си 10 осемхилядника. Останаха му само четири.
В планината Боян не бе само алпинист. Той умело съчетаваше спортните си изяви с професионалните си интереси. Проникна в повече от 450 пещери и пропасти. Слезна в пещерите на Албания, България, Гърция, Китай, Косово, Македония, Хърватия и Черна гора. Обогати колекцията на природонаучния музей с над 25 високопланински вида, – животни и птици, някои от които наречени на неговото име /в света на науката съществуват такива правила/. В планината Боян не е само спортист, но и учен и изследовател.
Боян прояви и своята висока гражданска отговорност в опазването на природата – в ненужното застрояване на Пирин. Изрази своето компетентно мнение и за магистралата през Кресненското дефиле. Всичко това неимоверно много повдигна авторитета му сред стотиците и хиляди ценители на красивата ни природа. Стана „Мъж на годината”, четири години подред намира място в годишната класация на 10-те най-добри спортисти на България – 2014, 2015, 2016 и 2017 г.
Боян натрупа ценен опит в голямата планина. Прояви се като трезво мислещ и действащ алпинист. Правилно планираше и спазваше принципите на височинния алпинизъм. В хималаизма направи най-много от нашите алпинисти. Винаги действаше примерено – без излишни рискове или подценяване на даден връх и затова не мога да приема опитите на някои „алпинисти”, които имат като най-голямо постижение изкачването на Черни връх, да изразяват своите „компетентни” мнения. Боян тръгна за пролетния сезон на Хималаите много сериозно подготвен физичиски и технически. Това го потвърдиха и направените му изследвания дни преди тръгването за Шиша Пангма /10 април/. На място атмосферните условия не попречиха както на него, така и на останалите 10 участници в международната експедиция да изградят междинните си лагери. Когато на 29 април всичките членове на експедицията тръгват нагоре за последен щурм, синоптиците не виждат предпоставки за това, което се случи само няколко дни по-късно. Нагоре Боян се движи в много добро темпо. Изпреварва колегите си с ден напред. Когато те са на втори лагер /7100 м/, той нощува на лагер три /7500 м/. И на 3 май нищо не предвещава това, което става в по-късните часове на деня.
В първите часове на започващия ден Боян се отправя за върха. Напуска палатката си, в която оставя и спалния си чувал. Никога и никой алпинист не взема спалния си чувал в последния решителен щурм, защото той трябва след изкачването да се върне поне до напуснатата последна палатка. В същия ден останалите членове на експедицията достигат трети лагер, където намират палатката и спалния чувал на Боян. Междувременно атмосферните условя са се влошили много и бързо. Боян е към върха. До къде достига аз нямам смелостта да назова – дали е достигнал 8027-те метра или е започнал връщането си своевременно. Надявам се той да е преценил на място. Вярвам, че едва ли някой може да вземе точно решение от топлите си стаи в София или в някои друг български град. Само той е в истинската ситуация в момента. Убеден съм в правилното решение, което той е взел. А защо не е стигнал до базовия лагер, все още е трудно да кажем.
Помните ли? Обърнахте ли внимание на едно от телевизионните предаваяния за повсеместните валежи и наводнения в Индия в първите дни на месец май? Там между редовете се намекна, че може би тази година мусоните са изпреварили своето обичайно време – края на май?!?
На алпинизма отдадох цели 62 години. Нямам опита на Боян от височинните изкачвания, защото моят скромен опит се простира само до първото българско изкачване на връх над 7-те хиляди метра – вр. Авицена /тогавашен пик Ленин/ 7134 м. Познавам обаче много добре Боян. Смея да твърдя, знам, уверен съм в неговите възможности, опит и съм сигурен, че той е взел единственото и правилно решение. А какво се е случило на 3 май или няколко дни по-късно? Дано успеем да научим.
Може би ще бъда много смел в предположенията си, но от всичко, което изслушах, прочетох и прегледах в тези 10-12 дни, допускам, че това, което се е случило с Боян, е станало на път към базовия лагер и то след едно успешно изкачване на върха. Жалко, че той нямаше в себе си сателитен телефон, за да ни уведоми за това.
Нещо не се връзва и никой не го коментира досега. Човек с огромен опит, а тръгва без сателитния телефон, без инсулина и сам самичък в лошото време. Много е странно
Няма нищо странно! Всичко е било по план, просто се е случил някакъв инцидент :( Дали е пропаднал в скрита цепнатина или нещо друго… За съжаление най-вероятно никога няма да разберем :( Боян е там където се чувстваше щастлив, както и в сърцето ми и в това на много други хора, които го обичаха! Да почива в мир!