Не е случайно, че списание Outside нарича Ерден Еруч един от най-големите приключенци на съвремието и го нарежда редом до Феликс Баумгартнер. Постижението на Ерден – първият човек, обиколил света сам и изцяло със задвижвани от човешка сила средства, е не по-малко значимо от скока от ръба на стратосфрата. Приключението му започва през 2007 г. в залива Бодега, Калифорния, и завършва пак там 5 години и 11 дни по-късно – след 66 299 километра, изминати с гребна лодка, каяк, кану, колело и пеша.
На 41 години напускаш корпоративния свят, за да преследваш мечтата си за големи приключения. Трудно ли взе това решение?
Решенията, които водят до коренна промяна, никога не са лесни и не идват наготово. Дълго се колебах, преди да поема в напълно новата посока. Вече правех това, което се очакваше от мен – да завърша университет, после следдипломно обучение, да имам добра работа, да купя нова къща и бърза кола… Докато обаче напредвах по традиционния път, наложен от обществото, мечтаех за Еверест. Бях ‘weekend warrior’ – винаги в готовност да грабна катераческото оборудване и да си подаря кратки екскурзии до скалите в близката околност.
Един ден, беше през 1997-ма, прокарах пръст по картата на света, висяща на стената в офиса, където работех. Дали бих могъл от Вашингтон да стигна до Турция само с помощта на средства, задвижвани с човешка сила? И щом стигна до Турция, защо да спирам? Защо да не продължа нататък, докато се върна обратно във Вашингтон? Даже измислих име: “Пътуване към дома”.
Бях чел книгата „Ultimate High”, която разказваше за пътуването на Гьоран Кроп от Швеция до Непал, за да изкачи Еверест. По-късно имах възможността да се запозная с него и да катерим заедно. При едно от тези катерения през септември 2002 г. Гьоран загина, докато го осигурявах. Това се превърна в повратна точка за мен. Повече нямах право на извинения. Осъзнах, че животът е кратък и трябваше да поставя ново начало.
Защо реши да започнеш с приключение в такъв епичен мащаб и как се подготви за него?
По спортовете на открито ме запали баща ми – бях на 11, когато за първи път ме заведе на 4 000 м н.в. Спортът се превърна във важна част от живота ми – физическите предизвикателства ми доставяха удоволствие. Не беше необичайно за мен да погледна картата на света и да се запитам “Ами ако…”. По професия съм инженер, умът ми е настроен да се фокусира върху разрешаване на проблеми. Така че всеки въпрос “как” ми посочваше проблем, който трябва да разреша. Бях в свои води и можех да съсредоточа усилията си в подготовката на околосветската обиколка. В същото време бях „заклещен” в това, което инженерите наричат ‘paralysis by analysis’ режим. Нямаше да предприема първата стъпка, ако не бях абсолютно сигурен, че ще постигна реален напредък в реализирането на замисленото. Липсваше ми обаче отдаденост. Загубата на Гьоран промени всичко това.
Физически бях готов. Дългогодишните занимания със спорт ме бяха научили как да тренирам тялото си. Знаех как да се предпазя от травми и изоставане в темпото при смяната на отделните средства за придвижване. Голямото неизвестно, което стоеше пред мен, беше как щях да се справя с океаните по пътя ми. През 2004 година Ocean Rowing Society (Лондон) ми помогна да купя употребявана гребна лодка. С нея осъществих 96-дневно соло гребане от Канарските острови до Гваделупа като загрявка, преди да предприема голямото приключение.
Би ли разказал за срещата си с бившия световен шампион по гребане Емил Косев?
През ноември 1999 г. се преместих в Сиатъл. Знаех, че за да осъществя околосветска обиколка изцяло със средства, задвижвани с човешка сила, ще трябва да прекося океаните с гребане. Имах известен опит в този спорт от времето на следването си в университета в Истанбул, опит твърде недостатъчен, тъй като тогава бях фокусиран върху борбата. Записах се в Pocock Rowing Center край езерото Юниън в Сиатъл с намерението да се включа в специален тренировъчен режим. Именно там се запознах с Емил Косев, който тренираше олимпийските надежди в гребането. Когато споделих с него грандиозния си план, ми каза: “Ти си луд, но ще ти помогна”. Започна да ме наглежда и да следи напредъка ми, даваше ми съвети по отношение на техниката и позата на тялото, тъй като от тях щеше да зависи устойчивостта ми към травми през дългите месеци на гребане. Натъжих се, когато Емил си отиде от този свят.
Какви са плюсовете и минусите на това да осъществиш околосветска обиколка соло и само със средства, задвижвани с човешка сила?
Колкото по-бавно се движиш, толкова повече време имаш да съзерцаваш. Това съзерцание е обърнато навътре, към себе си, за да разбереш собствения си характер, и навън, за да се слееш с необятността на света. Усилието да прекосяваш океани и континенти, използвайки само собствената си двигателна сила, е несъмнено огромно. Тъй като съм спортувал през целия си живот, преодоляването на физическите предизвикателства във всяка фаза на пътуването ми носеше удоволствие.
„Океаните ще са там дълго след като съм си отишъл от този свят, винаги. Океаните са безразлични.“
И все пак когато реших да ги прекося с лодка, придобиха нов смисъл за мен. Предимството на соло пътуването е, че си изцяло отговорен и за успеха, и за провала си. Също така уязвимостта на самотния пътешественик прави непознатите по-услужливи, което води до създаването на приятелства и натрупването на споделени спомени.
А отрицателната страна виждам в това, че заради високите стандарти, които сам си поставих, върху раменете ми се стовари огромен емоционален и финансов товар.
“Не потискай мечтите си. Не позволявай на страха, несигурността и съмнението да отлагат първата крачка към тях. Животът е кратък, започни да ги следваш днес.”
Пълното интервю ще намерите в брой ЛЯТО 2017 на Списанието.
