Мая Петрова е редовно присъствие на почти всички планински или ултра бягания в последните няколко години, и почти винаги е в топ 3 на финала. Срещнахме се с нея покрай материала „Пейсърите: Най-добрите приятели на ултрабегачите“, който ще намерите в брой ПРОЛЕТ 2017 на Списанието. Междувременно обаче използвахме случая и да разберем повече за самата Мая Петрова, бягането през нейната гледна точка и ултра трудните състезания, към които определено има предпочитания.
Разкажи ни първо малко повече за теб?
На 43 години съм, майка на две (вече пораснали) деца, с около 20-годишен опит в сферата на административното обслужване в големи корпоративни компании. Съвсем доскоро работех в офис, от близо половин година търся нови въможности за професионална изява.
Обичам да пътувам, да съм НАВЪН, дивото ме зове. От дете изпитвам естествена нужда да съм в контакт с живата природа. Едни от най-силните ми спомени са свързани с пребивавания в планината. Тъй като съм родена и израсла на брега на Дунава, в равнината, за мен всяка една от редките срещи с Витоша или Родопите например беше особено вълнуваща. Както всяко хлапе, и аз обожавах да тичам, да се катеря, да „откривам“ нови територии и да се впускам в приключения с приятели. Изглежда… тия ми щения са живи и до днес. Винаги съм била активна, през годините съм се занимавала с различни спортове за удоволствие, не особено редовно и сериозно… но при всеки удобен случай по време на пътуване например обичам да опознавам нови места в градовете, като ги разглеждам (когато имам възможност) бягайки. В планината доскоро бях турист в повечето случаи с тежка раница на гръб.
А кога започна да бягаш и да се състезаваш?
Преди няколко години, на едно каяк пътешествие, се запознах с момиче, което ми разказа за състезания по бягане през пресечена местност в планините около София, в които и тя участва. Останах много впечатлена и СИЛНО респектирана. Трябваше ми година, за да събера смелост да се появя на едно такова – Бъртдей Рън на Трейл Сериите, организирани от RUN.BG. Доста самонадеяно се записах за дистанцията от 10 км, за което през първите 5-6 доста съжалявах, през последните 3-4 копнеех просто да се добера на финала, а 2 минути след финиширането не стъпвах по земята от щастие! И така вече повече от три години се „надрусвам“ с положителни емоции, които ми дават срещите с планината, физическото натоварване, удовлетворението от това да предизвикаш себе си и да видиш докъде можеш да стигнеш и не на последно място: контактът с едни невероятни живи, истински, позитивни и енергични хора – моите приятели от все по-разрастващото се общество – това на бягащите. Тази общност обединява хора от всякакви възрасти, пол, професии, националности. Всяка среща с тях, независимо дали става въпрос за спонтанно организирана тренировка или състезание, за мен е малък празник!
Апетитът идва с яденето: постепенно дистанциите, на които бягах, се увеличиха. Увереността ми, че мога да се справя с нови и по-големи предизвикателства идваше от подкрепата на приятелите около мен, от наблюденията върху собствения ми организъм и от това как той реагира на натоварванията. Зная, че в очите на повечето хора бегачите на дълги разстояния са супергерои или такива надарени със свръхспособности. Повярвайте – това не е така: Всеки един от нас притежава сили на ума и тялото, за чието съществуване малко от нас подозират. За мен бягането сред природата е и като образователна игра: опознавам нея, научавам се да слушам тялото си и да му се радвам. Игра с пределите, които сам си поставяш.
Какви победи имаш до момента и кои са състезанията, които няма да забравиш?
Победите над мен самата по време на тренировки и състезания са най-важните. Качването на стълбичката, признанието на хората естесвено носят много радост, но когато това е постигнато чрез борба не само с конкуренцията, но и с твоите собствени съмнения, страхове, стереотипи, заложени лимити, чувство за безсилие, тогава усещаш истинския вкус на победата. Тогава идва и вярата, че можеш още и още. По-малко от година след като започнах да тренирам, участвах в Орехово 80К (2014 г.). Класирах се 2-ра при жените и първа в моята възрастова категория. Това бе първото състезание с таква трудност (дистанция, терен, нощни условия) в живота ми. Тази победа май е най-сладката до момента. Завършването на Персенк Ултра 2015 (30 часа в проливен дъжд и мълниеносни бури), Лаваредо Ултра 2016, Обиколката на Монблан 2016, също са много ценни за мен. За победа смятам и участието си на Лаваредо Ултра Трейл 2015, където спрях 24 км преди финала (след изминати 95), тъй като прецених, че рискът за здравето ми при евентуално продължаване е прекалено висок. Трудно решение, за което не съжалявам.
Пре октомври 2016 г. в една от най-красивите пустини в Емирствата – Лиуа, се проведе Tropic of Cancer Desert Marathon 2016. Бивакуване на старта, тръгване малко преди изгрев, преминаване през огромни пясъчни дюни и безкрайни пресъхнали солени езера, страхотен съпорт, невероятна атмосфера, нови приятели, изгарящо слънце, 43 градуса на финала… бях единствената завършила дистанцията жена, половината участници на дългите дистанции се отказаха, а за мен остана невероятният спомен от първото пустинно състезание в живота ми.
Наскоро бягах на Wadi Bih Salomon Run 50К – състеание в планинската верига Хаджар, Оман, в ураганен вятър с пориви до 90км/ч, дъжд и дори прехвърчащ сняг по високите части, условия, за които организаторите казаха, че за първи път наблюдават в рамките на 25-годишната история на събитието. Имаше моменти, в които просто се свивах на топка и чаках да отмине. Много изтощително беше, затова съм изключително доволна от завършването си и завоюваното второ място при жените.
Не е ли доста изтощително да бягаш в пустинята? Каква е тайната на издържливостта ти?
Бягането в пясък е по-трудно (поне за мен) от бягането в сняг. Особено при изкачване. Ако това се случва и при температури, към които твоят организъм не е приспособен, физиката и психиката се изправят пред сериозно предизвикателство. Издръжливостта (физическа и псичическа) е качеството, което се тренира най-дълго и трудно. „Тайната“ е в постоянството. Вярвам, че е развиването на тези умения са по силите на всеки човек, стига той да има желанието и упоритоста да продължи напред.
Как се възстановяваш след бягане?
Добра храна (растителна, по възможност сурова, прясна и чиста), сън, плуване, йога, масаж и положителни емоции.
А как тренираш?
Не робувам на всяка цена на строги режими и програми, правя го по усещане и за кеф предимно. Опитвам се да намеря баланса между желанието да постигна и поддържам желаната форма и чувството на удоволствие от спорта. В ултрамаратоните е много важно да си свеж и да не прегаряш.
Тренирам по-целенасочено преди големи планински състезания – месеци наред трупам обем от дълги бягания, старая се да тренирам на сложни технически терени изкачвания и спускания, за предпочитане на по-голяма надморска височина. Правя и нощни бягания. Обикновено през зимния сезон наблягам малко повече на ОФП, във фитнес зала или в домашни улсовия, плувам, а когато условията позволяват, карам колело.
Колко участия в състезания имаш за миналата година?
Не съм ги броила, но през летните месеци имам един или два уикенда без състезания. Нина Нечева от клуб Green Way, чиито член съм и аз, води по-подробна статистика. Взех участие в почти всички състезания от ежемесечните Trail series около София (прекрасна възможност за тренировка, среща с приятели и „сверяване на часовника“). Състезателният сезон започна с първата ултра – планинско бягане на о. Корфу в началото на февруари и завърши с Tropic of Cancer Marathon в ОАЕ в края на октомври. Доста сериозно се готвех за планински маратон на о. Тасос (2-ро място жени), дуатлон (планинско бягане и колоедене – Зигос, Гърция), триатлон Алмира – спринт дистанция в Катерини, Гърция, Лаваредо Утра Трейл, Италия (LUT), Обиколката на Монблан (UTMB). Водопадите на Беласица, Сандански Рън, Мальовица Скай Рън, Ride or run Rila, Пирин Скай Рън, Адвенчър Скай Рън, В царството на Tрибалете – Згориград, Рокс енд Рол Рън Белоградчик, Трите чуки, Пирин Ултра са част от екзотичните и много добре организирани състезания в България, на които имах удоволстивто да участвам.
Кое е най-трудното състезание на което си участвала?
Пирин Ултра 2016 е безспорният лидер в класацията. Като дистанция и денивелация е сравнимо с UTMB, но като възможности за оцеляване е доста по-хард. Тежки атмосферни условия (минусови температури през нощта), труднопроходими терени, обледени скали, диви животни, нужда от GPS устройство поради рядката маркировка. С две думи – идеалното събитие за всички фенове на силните предизвикателства! Горещо препоръчвам!
Разкажи ни за състезанието на 17 февруари в ОАЕ?
Hajar100 е най-предизвикателното и трудно състезание по планинско бягане, което се организира в ОАЕ. Провежда се в планината Хаджар, Емирство Рас Ал Хейма. Има две състезателни дистанции – 50 км и 100 км. Тази година Андрей Гридин и аз участвахме в надпреварата на 100 км. Общата положитена денивелация е около 2500 м. Освен многото стръмни изкачвания и спускания през първата половина на терена, други предизвикателства са каменистият терен, липсата на сянка по трасето и високите температури.
Какво чувство ти дава бягането?
Вярвам в естествената нужда у човека от контакт с живата природа. Всеки, който прекарва време сред нея, е изпитвал въздействието й върху себе си: прилив на енергия, еуфория, щастие. Вярвам, че бягането е едно от най-естествените и първични действия за човек, което носи много удоволствие – разтоварва психически, зарежда с положителна енергия. Освен всичко това, бягането се отразява страхотно и на физическото състояние и води до редица подобрения във функционалното състояние на човек. Убедена съм, че канализирането на енергия в тази насока би довело до намаляване на агресията в отношенията въобще между хората. По време на бягане (или друга физическа активност), мозъкът освобождава химични съединения, предизвикващи чувство за щастие, спокойствие и релакс, т.н. „естествени болкоуспокояващи„, с които той се опитва да се справи с натоварването и които водят до състояние на еуфория. Планинското бягане съчетава тези два компонента – удоволствието е двойно! Ммого често имам и чувството за завръщане в детството – усещане за чиста радост, лекота и свобода.
А каква е работата на пейсърите в състезанията и доколко е важно тяхното участие?
Думата пейсър идва от ангийската pace (скорост, темпо). Пейсърът е човек, който бяга със състезателя с цел да му помогне да поддържа зададено темпо, да го подкрепя морално, да го мотивира и стимулира. Пейсърът наблюдава внимателно физическото и психическо състояние на бегача, следи за това дали той приема достатъчно храна и вода по време по време на изпитанието. На повечето официални състезания такива помощници са строго забранени и за това се следи много внимателно. Моят опит като официален съпортър и бегач в UTMB го доказва. Около подкрепитените пунктове и по време на цялото бягане има изненадващи проверки от страна на организаторите. Има и състезания (предимно в САЩ), на които се допускат пейсъри за последните 50 мили например. В повечето случаи те трябва да са предваритено обявени и регистрирани и да съблюдават строги правила. Аз самата съм имала късмета и удовоствието да бъда „пейсвана“ от някои мои приятели по време на трудни състезания в България, за което съм им била изключително благодарна.
През лятото на 2015 бях поканена от Божката (Божидар Антонов) за пейсър по време на опита му за рекорд за скоростно преминаване по маршрута Ком-Емине. Интересен, много отговорен и удовлетворяващ опит за мен! Съчетавайки няколко роли – на пейсър, шофьор, готвач, масажист, координатор, пробягах с него малко над 100 км в рамките на няколко етапа. Благодарна съм му за доверието и за прекрасното изживяване, което имахме всички от поддържащия екип заедно с него. Божидар е изключителен човек и атлет, близък мой приятел, така че за мен беше истинско удоволствие да го подкрепям в това тежко начинание. През 2016 г. тръгнахме отново заедно по КЕ, но за съжаление здравословни проблеми наложиха прекратяването на новия му опит.
Както споменах по-горе, през 2015 година бях официален съпортър на Пламен Цукев по време на UTMB. Все още имам колебания кое е по-вънуващо – да бягаш на това състезание или да подкрепяш приятел. На следващото издание си разменихме ролите – аз бягах, Пламен помагаше. Носенето на храна, дрехи и каквото там е необходимо е от значение, но най-голяма подкрепа е моралната. Има моменти, в които наистина се бориш жестоко със себе си и си разколебан дали да продължиш или не, тогава насърчителните думи от приятел дават криле.
Какви са бъдещите ти планове?
След Хаджар 100 нямам друго планирано участие извън България. Надявам се най-сетне да съм част от състезателите по трасето на най-старото ни състезание по планинско бягане – Обиколката на Витоша в категория дуатлон. Бих се радвала да се върна отново в Родопите за Персенк Ултра. Бягането по пясък все повече ми харесва, така че Каланджа през май и още някоко „морски“ състезания също са в списъка. Ще продължа и с тренировките по колоездене и плуване, с цел участие в IM 70.3.
Дай съвет към хората, които започват сега да бягат?
Всяко начало е трудно, но не се отказвайте лесно. Радвайте се на движението! Еуфорията много скоро ще ви завладее, но слушайте и тялото си. Много често то сигнализира, че не е достатъчно подготвено за рязката промяна в натоварванията. Въпреки че имате енергията и желанието да увеличавате все повече и повече дистанцията и скороста на бягане, правете го разумно и с мярка. Съветвайте се с треньори, терапевти и с по-опитни бегачи.
Какво може да се подобри в България, така че бягането да стане още по-популярен спорт? Имаш ли препоръка към организаторите на състезания?
В световен мащаб и за щастие и у нас планинското бягане и в частност ултрамаратоните добиват все по-голяма популярност. През годините доста спортове си засужиха славата на „модерни“, но според мен, в случая с планинското бягане не става въпрос само за спорт, а също така за начин на живот. Повечето практикуващи го са хора, които обичат планината, пазят я, споделят определени виждания и ценности. Добрата новина е, че този „вирус“ е силно заразен! Аз тичам за удоволствие, допълнителен бонус са признанията на някои хора, които твърдят, че съм ги привлякла и мотивирала по някакъв начин да започнат да бягат. Все по-често набюдаваме разчупването на стереотипите, с които много от нас са израснали: бягането не е за жени; бягането не е за „нормални“ хора; бягането не е за деца; не е за хора над определена възраст и т.н.
Препоръка към организаторите нямам. Всички се стараят да предлагат много добри условия, за разлика от държавните институции, но това е друга тема… Не е нужно да си обикалял много по света, за да направиш сравнение между условията/изградените съоръжения със свободен достъп за бягане и колоездене в градски условия, съществуващи в други, близки до нас държави. За щастие любителите на планинските спортове в България имаме доста голям избор от терени за тренировка.
Мая Петрова е един от бегачите, до които се допитахме, за да разберем повече за това кой стои до тях в трудните състезания и на кого разчитат, когато не им достигат сили да продължат. За ролята на пейсърите – най-добрите приятели на ултра бегачите, без които трудно биха достигнали финала – четете в новия брой ПРОЛЕТ 2017 на Списанието.
