Станимир Желязков излъчва възрожденски плам, стане ли дума за катерене. Говори за него с много любов, понякога – и с малко болка, но никога безразлично. Личи си, че обича неизмеримо спорта и децата, с които работи в клуба по катерене към НСА. Приема мисията си на техен учител много сериозно, защото е вложил цялото си сърце в нея.
Стамбата, както всички го наричат, започва да се занимава с катерене в родния Сливен на 14-и февруари през 1988 г. Описва емоциите, които го карат още 10-годишен да се влюби завинаги в катеренето, така: „Имаш една скала, по която трябва да се изкачиш, обладан си от страхове, най-вече – от падане, обаче в следващия момент провокираш нещо в себе си, което те кара да успяваш, да си кажеш, че можеш да го направиш.“
В онези години клубната култура в българското катерене е на високо ниво. Сливенският клуб тогава е много добър, с голям брой деца във всички възрастови групи, но… само с двама треньори. Затова се оформя естествена йерархия – по-големите катерачи се грижат за по-малките. Така и самият Станимир прави първите си стъпки в обучението на деца.
Клубът обаче е разтурен през 1995 г. и сливенските катерачи започват сами да се организират. 20 от тях идват в НСА. Стамбата започва да учи за треньор. „Хората, които се занимават с треньорската професия, трябва да имат чувство за колективна отговорност, обща идея, философия и цели“, казва той.
Съмишлениците използват построяването на новия спортен комплекс на НСА и издействат да им бъде предоставена зала за катерене. „Трима човека си построихме сами стената“, спомня си Стамбата. „Борехме се за мечтите си и ги получихме, сега имаме други – децата, които тренират тук, да приемат катеренето като спорт за цял живот. Да се реализират като добри състезатели, а успоредно с това да развиват и другата страна на катеренето, която е свързана с трудните маршрути на скали. Мечтаем след 5 години да имаме деца, които са минали 8c, 9a, 9a+.“ Тези мечти не са безпочвени, защото катерачите в клуба към НСА вече са постигали подобни успехи в едва шестгодишната му история. Димитър Русев на 9 години изкачи маршрут с категория 8а, а Ина Ангелова на 14 години стана първата жена в България, преминала маршрут от категория 8b.
Освен чисто тренировъчната работа, екипът в НСА се грижи и да популяризира катеренето, защото това му помага да открива талантите. „Хубаво е, когато талантът не се пропилява. Имахме преди години един Георги, абсолютен талант. Едно нещо, което се гради 4-5 години – как да стоиш по хватките, да превърнеш техниката в двигателни навици, този човек си го имаше в себе си. Но се появи, тренира две години и изчезна. Той си знаеше таланта, но явно други фактори попречиха“, натъжава се Стамбата и признава, че понякога се чувства демотивиран, когато едно дете изчезне от залата, защото трудът му е отишъл на вятъра. „Хората, които се занимават с обучение, обаче трябва да са наясно, че това е един кръговрат. Постоянно трябва да търсиш мотивацията да тренираш тези деца.“
Той твърди, че работата с тях е много зареждаща. „Вкарваш много труд и емоция, изтискваш силите си, но когато децата започнат да катерят на границата на възможностите си и да постигат резултати, идва най-голямото удовлетворение.“
Най-важното, на което Стамбата иска да ги научи, е да бъдат себе си и да не са егоисти: „Трябва да знаеш как да си добър човек. В крайна сметка ти не ходиш в залата или на скалите сам, споделяш доста неща, а хубавите моменти се изживяват заедно.“
Интервюто със Станимир Желязков е част от статията „Тренировъчен ден“, която ще намерите в брой ЛЯТО 2016 на Списанието. Ако сте го пропуснали, от тук може да го поръчате на преференциална цена.
