Беше средата на септември, когато на една скромна полянка насред Родопите се забавлявахме с известни количества бира около огъня. Изведнъж звънна телефонът. Беше Филип, който съобщи, че е влязъл в листата на състезателите и ще го допуснат до небезизвестното Световно първенство Adidas Sickline Extreme, което се провежда на река Йоц, на участък с най-висока трудност (Клас 5).
Тази новина определено ни зарадва и оттам насетне разговорите за каране на каяк и подобни щуротии отново излязоха на преден план. Въпросът беше не дали да ходим, а кога и с какво. Състезанието и реката бяхме гледали само по видео порталите и винаги сме се чудели дали ще дойде онзи ден, в който и ние ще можем да караме на тези вълни. За участие в световно първенство дори и не сме си мислили. Трасетата по реката са сериозни и се изисква много опит и техническа подготовка. Отдавна я бяхме набелязали като цел, но все не ни стискаше да предприемем спускане по нея.
От този момент започнахме трескаво да чакаме датата за тръгване. Важното беше, че ще запишем „холдинга” ни на най-престижното състезание и най-сетне ще се докопаме до Йоц и прословутия й участък, където се провеждат състезанията. Това беше малък подарък за безпредметното ни давене през последните години. За всеки един развиващ се спорт е важно практикуващите го да имат възможност да посещават подобни събития, защото трупането на опит на местна почва понякога е доста лъжливо и опасно. В този случай ни се отдаваше шанс да видим как протича компетишън от такъв мащаб и да покараме истинска река през октомври, когато сезонът в България отдавна е приключил. Малката крачка напред в развитието на Филип също беше основателна причина да хукнем на 1 500 км оттук. Така… напълнихме резервоарите и тръгнахме в посока Инсбрук.
Градчето ни посрещна с добро време и още по-добър къмпинг. Направи ми впечатление, че подредеността на тази държава не предполага битови притеснения и качеството на къмпинга отново потвърди този факт. Посрещнаха ни горещо и с топла вода, липсата на която в тамошните къмпинги е немислима.
Още щом станахме на другата сутрин, се затърчахме към района на събитието, за да видим що е то световно първенство. Течаха тренировките и нашият Филип от ранни зори размяташе лопати из бързея. Самият той е доста атрактивен, осеян с падове и камъни. Непосредствено преди края му има участък от 10-20 м, в който реката с помощта на обилното количество камъни, вода и денивилация образува препятствие с голяма трудност. Според повечето участници няма чисто минаване и в него трябва просто да удържиш натиска на водата и непрекъснатото подмятане на валяците, образуващи се от удара на водната стихия в камъните.
„Сърцата работа“, си казахме ние като зрители и продължихме да ръчкаме Филип да излиза от бързея и да ходим да караме. Реката има десетки километри участъци, които са с висока категория и добри бързеи. Уви, нашият състезател не можеше да се откъсне от организацията на състезанието и ние се намъкнахме в лодките и скочихме в долния участък.
Той самият е много позитивен Клас 3 и е за предпочитане да се мине, въпреки големите амбиции на човек за гребане по високите категории на реката. Самият участък се влива в река Ин и след няколко километра по нея се излиза на много удобен кей на рафтинг център, снабден с добра кръчма, която задължително посетихме, за да пробваме местната бира. Какво повече да искаме от живота в такъв момент?
Състезанието започна на следващия ден и поляните около реката се напълниха с хора и каяци. Някои се взимаха доста насериозно, а други просто бяха дошли да се забавляват. Всякакви индивиди – от наши тъмни балкански субекти до най-големите корифеи в областа, се мотаеха нагоре-надолу по ливадата, а състезателите търпеливо чакаха на опашка да стартират. Квалификациите бяха за време и съответно разни вечно усмихнати чехи със спортни гребла изместиха всички по-можещи на задни позиции в класирането. Филип успя да се нареди под номер 100 и това ни стигаше да се зарадваме, че сме в челната стотица. По-именитите участници започнаха да негодуват, но в крайна сметка такива бяха правилата. Малко беше необмислено да принудиш карачи в бързи води да се състезават на 500 м спринт за скорост.
Свърши се и тая одисея и се прибрахме в къмпинга да отпразнуваме резултата и да обсъдим следващия ден. Време беше да скочим в дълбокото и в атмосферата се появи леко трескаво настроение. От близо 140 участника 50 оставаха на финалите, а останалата част имаха на разположение цялата долина за следващия ден. Реката се кара или ранна пролет, или по това време на годината. През останалата част от годината е немислимо да влизаш в нея, защото е толкова пълноводна, че е безумие да си и помислиш за спускане.
Оказа се, че колкото и да оглеждаш трасето от пътя над него, не можеш да придобиеш представа в какво се забъркваш, докато не цопнеш с лодката във водата. Въпреки всичко бяхме спокойни, защото се чувствахме във форма и групата беше малка.
Още щом преминахме през първите прагове, започнахме леко да полудяваме от емоциите и адреналиновата наркомания ни подтикваше към скачане в бързеите, без да ги оглеждаме и без ясна умисъл къде ще спрем. Самата река е много бърза и наклонена и участъците й са дълги и технични. През цялото време върви успоредно до пътя и това в някои отношения те кара да бъдеш малко по-смел в действията си. В местния гидовник много точно беше написано, че е Клас 4-5 и ако си за първи път в нея, е желателно да я караш на минимума на нивото й. Максимално допустимото й ниво е само за „експерти“ и било голяма “забава”. Така си и беше. Обичам Австрия заради точността във всяко едно отношение.
Все още не осъзнавахме в каква опастност се забъркваме, докато на едно от местата не ни подминаха два стърчащи крака от бързея. Клетият човек беше изтървал нещата 200-300 м по-нагоре по бързея и буквално се блъскаше безконтролно по камъните с голяма скорост, без да има шанс въобще да направи нещо за собственото си оцеляване. Водата го закара по-надолу в едно обратно течение и той просто приключи с карането за деня. Беше уплашен, нагълтал се с вода и натъртен от краката до раменете. Част от групата сериозно се замисли заслужава ли си заради недоглеждане на препятствията и ние да се вкараме в тази ситуация, но другата половина още по-сърцато започна да скача в бързеите.
Тук вече малко се поизнервих, защото не съм чакал близо две години да се докопам до тази река и накрая да се метна шус с „каратето“ в нея и да рискувам да се пречукам. Заради едната келещина да кажа, че такива трасета се карат на един дъх не си заслужава да си потроша костите по камънаците. Отделно от това наистина си заслужава да излезеш и да си направиш хубава схема за преминаване през бързея. Има много какво да се види и извади от карането на този участък.
В такива моменти са ти нужни единствено спокойствие и хладнокръвност. Всеки сам избира начина си на спускане, но когато няколко човека зависят от общите си действия, хубаво е да си готов на малко компромиси. Продължихме надолу по течението и стигнахме до моста, на който се излиза. Обръщайки се назад, се загледах в реката и отново се убедих, че класификацията й е лъжлива. Заради състезанието всички, които не бяха успели да минат квалификациите предишния ден, се бяха качили да карат по това трасе. Мостът и паркингът бяха изпълнени с усмихнати и дяволити физиономии, видимо доволни от преживяното. Йоцтал ни посрещна и позволи да завършим активния сезон заслужено – с трасе, отговарящо на амбициите ни. Да се върнем в България и да донесем преживяното на другите, чакайки следващото с нетърпение.
