Какво значи да бъдеш над нещата или просто да гледаш нагоре?
Разказ за първия полет на сетивата по време на Въздухария 2012.
В живота има силно емоционални момети, лични преживявания, които разтърсват цялото ни съществуване. Те трудно се обрисуват с думи и пресъздават в образи, но именно тях имаш най-силна нужда да споделиш и опишеш. Разказвайки за нещо подобно, се опитваш да въвлечеш читателя/слушателя в магията, да го превърнеш в съпричастен, като го провокираш да опита новото и непознатото.
Всички тези размисли са вдъхновени от наскоро преживяна вълнуваща афера с фестивала, наречен „Въздухария“, който се проведе от 6-ти до 9-ти септември в Сопот. Там, за първи път полетях с парапланер в тандемен полет, но изживяването не беше просто високоадреналиново приключение, а път към един нов свят на магията, „построен“ в небесата.
В края на лятото, вършейки работа в София, можеш да натрупаш доста отрицателна енергия, увличайки се в цикъла на ежедневието. Драматизирането, нервниченето и примрънкването могат да станат твои верни дружки…ако не промениш нещо драстично и то в точния момент! Та, на този фон аз тръгнах към Сопот с песен на уста. Облекчена, че загърбвам нагорещената софийска земя.
Пристигайки в градчето се опитах да се отърся от всички планове, схеми, задължения и очаквания, които изпълват ежедневието ми. Да бъда просто, на широката поляна на манастира, която те приканва да опознаеш пътечките й, губейки се сред още ярко зелените дървета. Омайва те звукът от течащата рекичка, криволичеща по нейната шир и отправяща се към закътани ручейчета и водопади. А лифтът те приканва да се опиташ да обозреш с поглед цялото райско място.
Има места с енергия, която за мен е необяснима, тя не е и нужно да бъде разбрана, само да бъде почувствана. Това място има такава сила – но за кратко време и под влияние на невротичната ми нагласа, не можех да осъзная точно какво ми се случва.
На следващия ден дори не подозирах какво ще преживея. Сутрината беше приятна, леко прохладна, приветстваща новия усмихнат ден. Със ставането се запътих към основната локация, където оправих сутрешния кампингарски тоалет и бях готова за осъществяване на ритуала: кафе с цигара. Поседнала на тревата, отпивайки първи глътки, до мен се приближи един от пилотите, който познавах съвсем бегло. Мъж, в разцвета на силите си, висок и строен, със спокойно и удохотворено изражение. От тези хората, на които лесно може да се довериш. Той само каза със плътен и равен глас: „Нека тръгваме нагоре!“.
Аз пък съм от хората, който не трябва много да убеждаваш, щом става въпрос за движение… веднага потеглих и изпих оставащото кафе на един дъх. Бях още доста сънена и трябва да си призная, че първоначално мислех, че отивам да свърша някаква работа, но когато се отправихме към лифта ми стана ясно, че се насочваме към върха или стартът, където започват въздушните пътешествия. Поддържан седалков лифт ни преведе над планината. Гледайки надолу се виждаше палитра от разнообразна растителност, реката се спускаше и шумолеше,а различни хълмчета се показваха и губеха сред дърветата. Останки от старинна крепост сгушена сред хълмистите възвишения привличаха любопитния поглед, а хората на поляната ставаха все по-малки и незабележими…
Седейки на лифта, аз останах без думи, като малко дете поклащах крачета и искренно ах-ках пред красотата на природата. Когато стигнахаме склона, видяхме доста летци и пасажери. Разстлани разноцветни крила, очакваха своя подходящ полъх. Всеки дебнеше своя вятър, но сред всички тези хора цареше спокойствие. Те знаеха, че моментът ще дойде, просто го изчакваш и улавяш.
И ние се приготвихме за полет и застанахме на старт. В следващия момент се затичахме и просто се отделихме от Земята. Вече летяхме, а притегателната гравитационна сила нямаше същата позната способност. С откъсването от твърдата почва, в първия момент изпитах облекчение, някакси естествено отпуснах съзнанието си и се разделих с натрупаната отрицателната емоция. Реейки се там горе, почувствах баланса. Намирайки се между небето и земята, в това неестествено състояние за човек, можеш да почустваш себе си, като пълноценна частичка от света, която се рее и търси своето място. Всичко това би могло да бъде описано с една единствена дума – свобода. Блянът се откри в движението на крилото и полета на сетивата. Свобода не само на движението, но и на съзнанието. Гледайки от горе света, природата, хората и всичко останало, ти можеш да погледнеш над нещата. Да преоцениш дребните и банални ежедневни проблеми и просто да се слееш с природата.
Нямам идея колко продължи самият полет и това определно не беше от значение. Дори и времето, като наш най-ценен ресурс, там горе беше забравен. Нищо нямаше значение, освен ти самия и вятъра в косите. По време на полета, пилотът ми даде да управлявам. Чувствах се като малко дете, седнало в скута на татко, което си умира от кеф да върти волана и да държи управлението. След еуфоричното ми самостоятелно кръгче, (извършено на достатачно вискоко разстояние от земята) последва повдигането на адреналина, няколко акробатични спирали затъиха дъха ми. Нямаше страх, нямаше притеснение. Извисен в небесата, заставаш над нещата и те загубват своята функция – на товара, който носиш на земята.
Спускайки се надолу, предчуствах приземяването, като част от естествия ход на природата. Вятърът ни отпращаше там, където е нашето място – на Земята. Кацането ни беше меко, леко и плавно. Приземихме се на поляната и аз, като всички кацнали въздухари, не можех да сваля усмивката от лицето си. Съзнанието ми беше окрилено от преживяването и то продължаваше да се рее щастливо.
На Манстирска поляна, където е обособено за кацане на летците, имаше красиво нарисувани табели с надпис: „Внимание, кацащи хора!“ Те провокираха да гледаш нагоре, изразяваха цялостната идея на фестивала и така наречената философия на летенето, а именно – да се отделиш от земята и да се отправиш към небесата. Провокират те да се замислиш: Колко време отделяш да гледаш нагоре? Кога заставаш и просто съзерцаваш небето или само се любуваш на звездите?
Забързани, кисели и умислени рядко се отправяме поглед нагоре, а колко много ни дава това просто и естествено действие. Отпращайки съзнанието си към небесата, заставаме над нещата. Отпускаме се и се отдаваме на вятъра, който знае къде да ни заведе.
