Какво ми беше нужно, за да знам, че искам да тръгна към планината Проклетия ли? Просто да чуя дяволското ѝ име!
За мое огромно щастие се появиха и други ентусиасти като мен, готови да се отправят към границата между Албания и Черна гора, за да подхранят авантюристичния си дух и разберат що е то опасен чар.
Просто трябваше да изберем дата на тръгване, която всички да очакваме с нетърпение.
До тук с лесното обаче.
За да стигнеш до същинския момент, в който Проклетия гордо ще се извисява пред теб, е необходима търпелива подготовка. Неслучайно казвам търпелива, защото информацията за тази планина (не само на български) съвсем не изобилства. Точно по тази причина е крайно наложително по-задълбоченото проучване на региона, разчитане на карти и снабдяване с надеждна техника, която освен да те напътства, да не те предаде във важни моменти. Трябва да се има предвид и факта, че Албания и Черна гора не са в Европейския съюз и достъпът до интернет там не е препоръчителен. Затова всичко трябва да се случи предварително, за да не ни изненадат мобилните оператори с необичайни сметки за плащане.
Разбира се, за да се случи тази подготовка адекватно трябва да знаеш къде точно искаш да стигнеш. Нашият план беше да се доближим максимално до най-високата точка на планината или Езерски връх, известен още като Мая Езерце (мая – в превод от албански означава връх). Той е висок 2694 м и по предварителна информация научихме, че изобщо не е лесен за достигане. Подходите към него могат да бъдат и от албанска, и от страната на Черна гора, като ние избрахме този от Албания, от долината на река Валбона, който се слави и като по-дългия и труден от двата.
Решението за тръгване все пак беше окончателно, целта поставена, а всички карти, джипиеси и необходима екипировка – прилежно подготвени.
Прекосяване на границата
Самото пътуване до Албания и достигането в полите на Проклетия също си е едно голямо приключение. Пътят не е кратък и преди да изберем от къде ще минем, също е необходимо предварително проучване. Най-кратко се пътува през Македония и Косово. За да влезем на територията на Косово обаче е необходим паспорт. По тази причина ние решаваме да преминем само през Македония и оттам да влезем в Албания. Така километрите стават повече, но пак е вариант, когато не всички имат паспорти. По границите като цяло е спокойно, особено ако не решат да проверят щателно целия ви багаж. Е, тази година за щастие ни се размина, но възможността това да се случи не беше малка.
На албанска територия
С навлизането в Албания приключенското в нас все повече се събужда, колкото и да сме изморени. Макар и все още далеч от Проклетия, ние вече сме обградени от планини и осъзнаваме каква голяма част от територията на държавата заемат те. Караме предимно по тесни пътища с много завои. Именно по тази причина и придвижването ни се струва по-бавно отколкото трябва, но винаги се появява нещо, което да те разсея и да приповдигне духа ти. Ще издам само, че по пътищата там можете да срещнете всякакви животни от костенурки до крави, които се славят с голямо спокойствие, интересни пешеходци и диви шофьори. Другото оставям на вас да изградите като впечатления, когато отидете там.
Проклетия пред нас
Настъпва и сублимният момент, когато след един завой всичко се променя. Проклетия открива цялата си дяволска същност пред теб, която те кара да стоиш дълго време в изумление. Това пък от своя страна означава, че вече сме близо до долината на река Валбона или нашата отправна точка към Езерски връх.
Удивлението ни все повече се засилва, когато приближаваме и самата река с тюркоазен цвят. Трудно е да не се впечатлиш. Продължаваме, защото знаем, че нагоре тя става още по-буйна и внушителна. Това се случва, след като подминаваме едно от последните населени места в района – Байрам Цури.
Наслаждаваме се на гледките, които стават още по-красиви, когато освен реката, вече се откриват и върховете на Проклетия.
Достигаме и края на асфалтовия път. Там е оживено, тъй като има информационен център и паркинг, където да оставим колите си. Оттам е началото няколко маршрута, като един от най-известните е до селото Тет, което се намира в съседната долина. Картата ни показва, че и ние първоначално трябва да се придържаме към него, докато не срещнем разклон, в който пътят към Езерски връх се отделя в друга посока.
Начало на прехода
Макар изморени и с тежки раници, в които носим всичко необходимо за няколко дни в планината, тръгваме, за да се приближим максимално до Езерски връх. Разбира се, подготвяме се за преодоляването на голяма денивелация, тъй като започваме от ниското. В началото пътят е каменист и по-полегат, но след много малко изкачванията вече са пред нас. Маркировка има сравнително на често, като и тя е добър ориентир за това, че се движим в правилна посока.
Постепенно навлизаме в гора, в която стръмният терен започва да ни се струва все по-труден с целия товар на гърба. В този случай, въпреки голямата жега, трябваше да пестим и от водата си, тъй като не бяме сигурни дали ще има нагоре по пътя. За наше щастие срещнахме хора, които ни успокоиха, като ни казаха, че на едно местата по-нагоре, известно като кафе Симони, има питейна вода. Все по-нетърпеливи бяхме да стигнем до там и да утолим жаждата си.
След този момент вече знаехме, че започва неизвестното и приключението. Трябваше да намерим хубаво място, където да нощуваме, за да може на следващия ден да тръгнем свежи и с по-лек багаж към върха. Така се и случи. Не се съмнявайте, че колкото по-високо стигахме, толкова по-красива, внушителна и дива ставаше Проклетия. Караше те едновременно да се чувстваш на правилното място, но и някак си успяваше да загатне, че е много по-могъща от теб.
По изгрев слънце на следващия ден вече бяхме готови за подвизи. Страшно много ни се искаше да сме доближили максимално върха, но не винаги получаваш това, което искаш. Освен че не бяхме близо (което все още не знаехме), изкачванията ставаха все по-стръмни, пътеката се губеше, а маркировката беше все по-нарядко. Може би ще се досетите, че не срещнахме и никого по пътя си.
След първото изкачване върхът все още не се показваше. Надявахме се да е след второто. Там обаче се изправихме пред друго предизвикателство – прекосяване на снежни пасажи, които не бяха никак малко. Все пак напредвахме, за да се изправим пред невероятни гледки, които ни мотивираха да продължим.
И така след поредния прекосен снежен пасаж, вече виждахме това, за което бяхме отишли – Езерски връх. Едва ли щяхме да го познаем, ако не знаехме, че на него има голям кръст, който го отличава от останалите върхове. Но в случая този факт ни помогна да разберем, че въпреки визуалния контакт с него, той съвсем, ама съвсем не е близо. Въпреки това продължихме, за да се насладим на още няколко порции впечатляващи гледки, които бяха по-хранителни и от самия ни обяд.
Снегът и топлото време обаче изразиха своята воля да се върнем обратно (само на метри от върха), за да знаем, че пак трябва да посетим Проклетия и да очакваме този момент със същото нетърпение, както се случи и преди това пътуване до там.
Подходящо време за изкачване
Най-често хората изкачват Езерски връх през август или септември, когато снегът вече се е стопил. Той е много важен фактор, тъй като навсякъде са стръмни склонове и ако някой не е подготвен с екипировка за подобни условия, изкачването става по-рисково. Самият преход от долината на река Валбона е доста дълъг – около 8-9 часа в посока и то с лека раница. Това означава, че е препоръчително да се случи в рамките на два дена или просто с тръгване през нощта, за да може да се осъществи до края на следващия ден.
Слизането наобратно
Още с изкачването знаехме, че слизането по терена, по който преминахме, ще е трудно, много трудно. Въпреки това то се случи сравнително бързо и безпроблемно. Продължавахме да презареждаме фунционалните си батерии от красивите гледки наоколо и все повече осъзнавахме, че това няма да е последният ни преход в Проклетия, а просто един от първите.
Опознаване на местната култура
Едно пътешествие няма да е същото, ако не се запознаеш от части и с бита на местните хора. Точно затова ни беше интересно да наблюдаваме тези от тях, които живеят в долината, в къщичките наоколо. Знаехме, че са гостоприемни. Те изкарват прехраната си именно по този начин, като посрещат туристи, предлагат им местна храна, а някои от тях предлагат транспорт до места в планината, където може да стигне само един истински здрав автомобил. Самите ние решихме да се възползваме от възможността да преминем последните 5 км каменист терен с любезното съдействие на един от тези местни хора, който да ни закара до паркинга, където се намираше нашата кола. Ами истинско приключение си е да шофираш, а и да се возиш по този терен. Приключение, което направи преживяването ни в Проклетия цялостно.
