Две крила, две сърца, огромно желание, стотици паяци и красиви пейзажи са абсолютно достатъчни всичко да се обърка!
Действието се развива в знойно лято.
В събота към обяд влязохме в Гърция. Около 14 часа бяхме в подножието на Беласица, близо до малко селце на име Ано Пороя. Духаше силен южен вятър и искахме да открием подходящо място за излитане от южните склонове на планината. С много питане и лутане стигнахме до прекрасен черен път, който се качва към билото, но се оказа нещо като лабиринт и към 16 часа решихме да изоставим колата и да продължим пеша. Бяхме на около 1000 метра височина, западно от Ано Пороя, близо до Македонската граница.
Тръгнахме по горски път, който след 10 минути свърши и продължихме направо в гората, без да се замислим. Никой от нас не предполагаше какво ни чака. Пътека нямаше. В началото гората изглеждаше съвсем нормална. В един момент високите дървета започнаха да се смаляват и лека-полека да изчезват. Достигнахме до малинови и копривени полета. Никога не съм си представяла, че ще се напъхам доброволно по шорти и тениска в коприва, която е по-висока от мен. Единственото, което пазихме, бяха очите. Малко по-късно попаднахме в истинска джунгла от папрат и малини. Дългите клони на малините не се виждаха, забиваха се неусетно в кожата, а когато дръпнеш крака или ръката целите ставаха в кървави райета. Папратта беше по-висока от нас и заради стръмния терен буквално си проправяхме път лазейки на „четири крака“.
Към 19 часа бяхме убедени, че няма да стигнем до подходящо място за излитане, но нямаше и начин да се върнем. Продължихме нагоре, а силите лека-полека ни напускаха.
Дойде момент, в който катеренето в джунглата ми дойде в повече. Тогава Черногоров направи 2-3 курса с двете крила, първо качваше едното, после другото – така успях да запазя малко сили за последния участък за деня, където намерихме ново бодливо растение, тип клек, който беше навсякъде. Денят отиваше към своя край и температурата стана доста по-поносима. Обухме панталони, сложихме и ръкавици, защото този клек беше единственото, за което да се хващаш и да се набираш по склона. Бодлите се усещаха през ръкавиците, но поносимо. Слънцето отдавна беше залязло и използвахме последните светли минути, за да намерим някакво сравнително равно място, където да поспим.
Някъде по пътя установихме, че имаме само остатъци от 1,5 литра вода. Пихме от едно поточенце, но нямаше как да налеем в шишето. Извадихме късмет, защото намерихме съвсем малка тераска, където да полегнем. В раницата имах една ябълка и бисквити, но бяхме толкова уморени, че разменихме няколко думи и заспахме. Бяхме вървели 6 часа, а изминатото разстояние не беше повече от два километра. Имахме около 100-200 мл вода. Вторият ни късмет се оказа топлата земя, по която нямаше никаква влага.
Към 2 часа започна да става доста студено. Духаше силен северозападен вятър. Сгушихме се и си пъхнахме краката в раницата на Черногоров. Нямахме чували, а не искахме да се завиваме с крилата (в екстремни ситуации парапланерите могат чудесно да заместят одеяло). Най-студено беше от 4 до 6:30. Вятърът беше вледеняващ. Зъбите ни тракаха като шевни машини, но за първи път гледахме залез на пълна луна. Невероятно красиво!
Към 6 часа вече не можех да си намеря място от студ, но събудих Черногоров чак към 7. Хапнахме по няколко бисквити и потеглихме по отвеса нагоре. Трябваше да стигнем билото, за да излетим. Духаше много силен северозапад. Вървяхме бавно, но напредвахме. Към 9 дремнахме на втората малка тераса, която намерихме. Слънцето вече се беше появило и имахме нужда да ни напече малко. Имах чувството, че никога няма да стигнем до билото, почивах често, защото вече нямах никакви сили, гърбът и краката ме боляха много (раниците ни тежат около 15-17 кг). Христо не се предаваше. В този участък имаше много висока трева и красиви цветя. Това беше царството на паяците. Бяха стотици…
Около 11 часа стигнахме до билото. Вятърът вече беше намалял до около 5-6 метра, но беше доста по-западен и крив за излитане, което изискваше повече усилия. Разделихме си ябълката и се приготвихме. Решихме да не се бавим, да не чакаме условия за дълъг полет, защото знаехме, че съвсем скоро ще задуха повече и може би няма да можем да излетим, а енергия за 5-6 часов преход вече нямахме.
Направих няколко неуспешни вдигания на крилото, но нямах сили и никаква концентрация, а вятърът крив… Накрая дойде перфектният порив и двамата излетяхме един след друг. Мястото на излитане се оказа връх Тумба, който се намира на македонската граница. Единствения ми страх беше да не се озовем в Македония, защото там със сигурност ни чакаше разправия с полиция, граничари и глоби. Полетът беше от връх Тумба до село Коларово. Имаше само криви балончета, въпреки че на връх Радомир облаците вече се бяха скупчили и изглеждаше летателно. Направихме по няколко врътки с две грабливи птици, но без голямо качване.
Черногоров кацна на стадиона в село Коларово, но в момента, в който аз потеглих към него увиснах във въздуха. Никакво пробиване – много силен вятър! Започнах да гледам за полянки около селото. Имаше мънички, щяха да станат за приземяване, но през всичките минаваха жици. Имаше възможност да не долетя и до тях и за това избрах най-голямото кръстовище в селото, до което преценявах, че ще стигна. Толкова много жици на едно място не бях виждала, но си казах, че ако се окича поне веднага ще ме видят и свалят. Нямаше какво да направя… Груба грешка! Прелетях на косъм над една телефонна жица, която беше перпендикулярно на останалите и я видях в последния момент. Това, което ме спаси, беше вертикалното кацане заради силния вятър и това, че на курса по безопасно летене бях научила, къде е точката на срив на крилото, за да мога да го спирам най-ефективно, без да прекаля.
Събра се половината село, което беше много заинтригувано. Не бяха виждали такова чудо. Разказах и показах всичко за екипировката и крилото, докато ги събирах. След около 20 минути вятърът стана толкова силен, че не беше възможно да се направи адекватен полет. Бяхме уцелили перфектния момент за излитане!
С Черногоров се намерихме на автобусната спирка. След 10-ина минути хванахме автобуса за Петрич. Чувствах се едновременно труп и изключително жива!
През този уикенд счупихме тъпомера, но се получи едно от най-големите приключения, които сме си случвали!
