Той е професионален фотограф и спонсориран катерач от Оклахома. А също така е…незрящ.
Джъстин Салас се е вкопчил в боулдъра, тялото му се държи на върховете на пръстите му и един крак, стъпил несигурно в оскъдната пукнатина в камъка. Достига по-нагоре и плъзга дясната си ръка над повърхността на скалата, в търсене на следващата цел, за която да се захване.
„Премести се на един часа, Джъстин! Един часа!“ Приятелите му викат от безопасните 6 метра по-надолу от него. Дават му информация за следващия му ход.
За Салас паметта и информацията са всичко. Катерачът губи зрението си на 14 години. Проблемите обаче почват още по-рано. Носи очила от 5-годишен, а в гимназията състоянието му много бързо се влошава. Случва се без предупреждение. Очилата вече не помагат. Цветовете се размиват в сиво. Тестовете показват, че оптичните му нерви умират, а причината остава загадка.
Най-добрите очни лекари в страната не могат да му помогнат. Предполагат, че състояниято му се дължи на психологически проблем и предлагат почивка. „Казах им: под стрес съм, защото съм сляп“, спомня си Салас девет години по-късно.
Следва цяла година тестове и специалисти, а отговор няма. В крайна сметка, лекарите му поставят неясната диагноза „оптична невропатия с неизвестен произход“. Лек за нея няма. По-малко от година след появата на симптомите, Джъстин е напълно сляп.
Лишен от възможността да прави нещата, които най-много обича, Салас се отдръпва от света. Има дни, в които изобщо не говори. Забелязва обаче, че ако се наведе много, много близо до екрана на компютъра, може да дешифрира неясни очертания на познатите форми и букви.
Приятел му предлага да опита да кара колело, след като има наченки на периферно зрение. Така двамата излизат по улиците на Тулса, а приятелят става „вторите очи“ на Салас. Казва му къде да завие, къде да се движи направо и как да избягва сблъсък с насрещно движещи се коли. Скоро двамата започват да правят и сложни трикове със завъртане на 360 градуса.
Не след дълго идва и поканата за скално катерене. „Не е нужно да виждаш, за да катериш. Трябва само да чувстваш“, казват приятелите на Салас. Процесът е дълъг, включва запаметяване на позиции, маршрути и десетки падания.
Докато се учи да се катери, Джъстин започва да експериментира и с друго хоби, което разбива бариерите на слепотата – фотографията. За да прави снимки, той използва всичките си сетива освен зрението – звуци, гласове, топлината и ъгъла, под който слънцето огрява собственото му тяло, спомените от времето, когато е имал зрение.
Фотографията дава на Салас нови очи. Той не е в състояние да види това, което снима, но на екрана на 27-инчовия си компютър разчита контраста на светло и тъмно и пикселизираните образи.
Вдъхновяващата му история привлича вниманието на спонсори, а самият той започва собствен бизнес като фотограф на свободна практика. Специализиран е в приключенските снимки и пейзажите. А предизвикателствата, които сам си поставя, не свършват дотук, защото Салас продължава да пълзи бавно, но уверено по едни от най-трудните маршрути за професионалистите.
