Преди излизането на брой ЗИМА 2015 на списание 360° обявихме първото издание на конкурса „Моята зимна история на 360°“. С него търсехме най-интересните разкази за случки и истории от предходните зими, които сте преживели и няма да забравите никога. Историята, която се хареса най-много на екипа на 360°, вече е част от съдържанието на списанието. Тя беше разказана от Даяна Ангелова, а заглавието й е „Първи Пирин, първа зимна планина и първо Конче в едно“. На второ място в конкурса се класира Цветелина Игнатова с нейните „±0°С“, а на трето Евлоги Бирботчуков с неговия „Ден без край“. И понеже получихме толкова много и все интересни истории, между които ни беше истински трудно да изберем, в поредица от статии под шапката на „Моята зимна история на 360°“ ще ви ги споделим.
Евлоги Бирботчуков – „Ден от моя житейски път. Един ден без край! 07.02.2015“ – второ място в конкурса „Моята зимна история на 360°“:
Може би денят изпълнен с най-много и разнообразни емоции. Доколкото помня за първи път ми се иска денят просто да свърши. До такава степен бушуват смесени чувства в моята глава, че просто не мога да понеса още и искам да се отпусна и заспя.
В този момент съм преполовил деня, намирам се на над 2000 надморска височина в Пирин. Поставен пред може би най-голямото препятствие, ментално. Намираме се в „Обетованата Земя” между 3-и и 4-и улей на Бъндерица. Само ще се опитам да опиша: връх Вихрен се извисява пред нас. Слънчеви снопове светлина пробиват редките облаци. Огромен склон, доста лавиноопасен. А.Ц. и А.Г ме водят (после ще обясня какво имам предвид). Чисто бял, непокътнат сняг с перфектния наклон. Минават хиляди мисли през главата ми. Дали да тръгна? Откъде да мина? Как да заходя? Дали не е по добре просто да се върна?
Следващите 5 минути водят до най-добрите завои в България. Три следи на едно безлюдно планинско ребро. Усмивка на лице. Няма нужда от думи. А само какво се случи преди 2-3 часа?!
…Пускаме за пореден път „Чашата“ на Банско. Е от ново място, така че ние сме първи. А.Г е първи, но колебание води до премятане в снега и малка лавина, от която той излиза без щека с пълна газ вляво на склона. А.Ц. следва като плавно минава вляво и дясно, за да набележи щеката, но я пропуска. Е май аз трябва са свърша тази работа. Тръгвам по техните следи, но нещо ме спъва. Дали сам се спекъл задари многото „карачи” и някакви нужда да се докажа, че вече съм в друга категория, дали заради новите ски (старите на Т.Б.)? Нещо не ги усещам добре! Балансът е някак различен и не трудно намирам правилния ъгъл. Дали защото сме спали малко и просто съм кисел (по-рано забелязах, че днес доста мрънкам). И все пак сякаш се спъвам и политам в салто.
От натоварването на склона всичко тръгва. Просто плувам, но в река от сняг. Дъскова лавина, и то голяма.
Аз разбирам какво се случва, но какво правим. Всички книги, статии, филмчета за лавини дават различни насоки, съвети и напътствия. Е нито едно от тях не ми дойде на ум. С целеустременост търся шнура. В началото на сезона се обзаведох с най-новата раница на „Къртача БСА-флоут 27”. На кратко помага, когато си в лавина, да те задържи на повърхността. Е може би тя ми спаси живота. Намирам спусъка след неистово и стресово търсене и го хващам здраво. Тук е моментът да благодаря на себе си за хладнокръвното поведение в този сложен и напрегнат момент. Отново всички се случва много бързо, може би 30 секунди до минута. Задържам спусъка и се чудя дали трябва да го дръпна. Мисълта ми тече с адска скорост. Дали не съм достатъчно отгоре и няма нужда, дали да не изчакам. И все пак какво пък – това е целта на раницата. Колко по подходящо трябва да е? Това ми е животът, мамка му! Дърпам, светкавично се надува нещо над главата ми. Малко след това намалявам. Вече виждам откъслечни фрагменти от света. Започвам да сглобявам картината. Лавината спря. Аз съм жив. Отгоре съм. И май ми няма нищо. Ставам. Нищо не ме боли. Мога да ходя.
Яааа, щеката на А.Г. е на 2 метра от мен. Това тази щека ли е или другата. Бързо сканирам за другите. Викам всички ли са добре. Засичам А.Г. и се втурвам за щеката му. „Братле, намерих я!“ Мисията изпълнена. Шегата настрана – това беше съвсем случайно. Следващите 1-2 часа търся ските. Ами явно докато ме е носела лавината, просто са потънали след безкрайните буци. В шок съм. Не лошо, просто невъзбуден. Неосъзнаването какво се е случило някак ме успокоява и все едно нищо не е станало. Бях отметнал по-рано, че момчетата ме водят. Да, веднага след случката бях супер, със самочувствие и увереност. Нека се върна на онзи невероятен слон – реброто на един от Бъндеришките улеи. Е вече нямам раница или по-скоро патрони в нея. Наоколо всичко се свлича, търкаля и цепи. Краката ми треперят и искам да се върна. Няма и грам спомен от самочувствието. Момчетата усещат моята тревога, страх и несигурност. Трябва да се осъзная. Това би попречило на всички.
Непланираните ситуации се случват, когато човек се паникьоса. И да, признавам, че това беше най-силният момент на паника в моят живот. Просто исках да се махна от там. Е продължих, все още мисля, че беше по-добре някак си да се върнем, но може би ми беше нужно, за да преодолея себе си още веднъж и да вдигна „левъла”. Тук трябва да благодаря на моите другари в това начинание. Не ме изоставихте, а напротив – вдъхнахте кураж да продължа напред.
ВИЖ ОЩЕ: Всички статии от конкурса „Моята зимна история на 360°“
