Джими Чин израсна от скромното си начало в американския Среден запад, за да стане един от най-завършените приключенски фотографи и автори на филми в света. Работата на живота му – филмът „Меру“, е рядък случай, в който документален филм за катерене достигна до толкова масова аудитория.
Филмът разказва за едно от най-великите съвременни изкачвания – по висок километър и половина скален и леден зъб, стърчащ от склона на висок 6310 метра връх в северна Индия. Това е история за приятелство, лоялност, обсебване и за едно катерене, толкова близо до границата на човешките възможности, че само неговите герои можеха да го документират. „Меру“ е и историята на Джими Чин – човек, който в продължение на години се криеше зад камерата си и избираше да разказва историите на други хора, вместо своята. На връх Меру партньорите му Ренан Йозтюрк и Конрад Анкер обърнаха камерата към него и най-накрая хвърлиха малко светлина върху това, което вълнува този забележителен и тайнствен мъж.
Наскоро той разкри душата си и в интервю за Марк Синот от Synnott Mountain Guides. Предлагаме ви най-интересното от него:
За палатката на скалата
„Видеото (б.р. вижте го по-горе) не е в „Меру“, а е създадено специално за „Нешънъл Джиографик“. Заснето е на около 6000 метра височина в най-високия ни лагер на стената, точно преди финалния щурм към върха. При първия ни опит на Меру през 2008-а имахме двойна палатка с хамак под нея за третия човек. Оказа се обаче, че в хамака е твърде студено, затова трябваше тримата да се натъпчем „на горното легло“. Беше наистина неудобно, затова през 2011-а Конрад донесе изработена по поръчка палатка с легло, достатъчно голямо за двама човека и половина.
Обикновено нечии крака са на раменете ти, докато спиш. Ако някой помръдне, цялата палатка се мести. Най-смешно е през нощта, когато влизаш в спалния си чувал, защото всички трябва да се свият и да работят заедно.
Не е като да завършиш игра голф и да се отправиш към бара. В края на ден, изпълнен с катерене по стената, пропълзяваш в това малко, вонящо, влажно пространство, висящо стотици метри над пропастта. След това прекарваш часове в топене на лед за вода, приготвяне на вечеря и опити да си починеш.
Въпреки че звучи клаустрофобично и ужасно, това е убежището ти. Затваряш ципа на вратата и за първи път през деня се чувстваш удобно и топло. И обикновено можеш за малко да си починеш от страха, освен ако навън няма силна буря. По време на една лоша буря през 2008-а, вятърът, духащ нагоре по стената, вдигна палатката с всички в нея. Когато утихна, палатката внезапно пропадна толкова силно, че имах чувството, че ще се откъсне от стената и ще ни запрати към смъртта ни.
За Фил – контейнерът за уриниране
Той е ключов член на екипа ни. Беше с нас през 2008-а и мисля, че донесохме точно него и през 2011-а. За да намалим теглото, не носехме по един Фил за всеки. Ставаш доста близък с катерачните си партньори, когато споделяте бутилка за пишкане. Етикетът повелява да я изпразниш през вратата веднага след като я напълниш. Разрешено е да го направиш само от едната страна, защото от другата събираме сняг за питейна вода. Освен това винаги трябва да я закачаш в средата на палатката, за да могат всички да я стигнат.
За ходенето по голяма нужда
Най-важното правило е никога да не го правиш над някого или над лагера. Обикновено спускахме въже от вратата на палатката, по което се пускаш на рапел около 15 метра, сваляш гащите и „пускаш въздушна поща“.
Наричахме го „калния ястреб“. Може да е и кален кондор, ако предната вечер си ял много лиофилизирана храна.
За „дистанционния живот“ със съпругата му Чай Васарели, която е и сърежисьор на „Меру“ и с която са женени отскоро (той живее в Джаксън, Уайоминг, тя – в Ню Йорк, имат и 18-месечна дъщеря).
Ако успея да се задържа в Джаксън повече от две седмици, те идват при мен. Пътувам много, но когато имам време да спра някъде, често отивам в Ню Йорк. През последните две години прекарах много време там. Но Чай разбира, че мога да понеса Ню Йорк за не повече от седмица наведнъж.
И двамата имаме кариери. Тя трябва да е в Ню Йорк, където работи като автор на документални филми, а аз трябва да съм в Джаксън, за да тренирам и да успокоявам ума си. Има части от Ню Йорк, които наистина харесвам, същото важи и за нея и Джаксън, така че ако погледнем положително, чувстваме се щастливи, че имаме най-доброто от двата свята.
Предизвикателство е да балансираш между връзката и кариерата. Разбира се, иска ми се да можехме да прекарваме повече време заедно. Мнозина пътуват заради работата си, но е особено трудно, когато имаш два отделни дома. Но и двамата го приемаме и мисля, че си представяме как децата ни се докосват и до двата свята, а това е невероятен начин да растеш. Второто ни дете трябва да се роди в средата на декември и ще е момче. Всеки казва, че второто дете наистина променя живота ти.
За влиянието на бащинството върху поемането на рискове
Бих казал, че от философска гледна точка трябва да гледаш на него по различен начин. Конрад казва, че не сме като войниците и пожарникарите, които са призовани на война или да изпълнят дълга си, затова ние носим отговорността за решенията, които взимаме.
Някои хора имат много твърдо мнение по темата. Трудно е да приемеш насериозно хора, които казват, че си абсолютно безотговорен, ако катериш планини, когато имаш деца, защото те очевидно не разбират обстоятелствата. Но по някакъв начин им съчувствам, защото пропускат нещо важно. Не можеш да наложиш собственото си приемане на риска на други хора, не е честно.
Детето със сигурност променя „математиката“, свързана с риска, и неговото ниво ще се промени за мен, но всеки има различен праг за риска. Постоянно виждам подобни коментари за филма. Някой гледа трейлъра и казва, че ако имаш жена и деца и катериш планини, си лош човек. Преди много се палех, но сега просто нямам време да се притеснявам за такива неща.
Това, в което винаги съм вярвал е, че трябва да следваш страстта си и ако катеренето е твоето призвание и занаят, би било трагедия да не се занимаваш с него. Винаги ще насърчавам децата си да следват мечтите си, каквито и да са те.
За наградата от катеренето
Катеренето е странно занимание – то е начинание, в което можеш бавно да изградиш уменията си, за да изпълниш нещо, което изглежда невъзможно. Има изключително силно лично удовлетворение в това да намериш планина и да се вдъхновиш от естетиката на неизкачвана линия по нея, особено ако много хора не се успели да го направят, и да се изправиш срещу тази история. Превръща се в творчески, интелектуален и изключително физически процес с много различни пластове. По време на това начинание можеш да научиш толкова много за себе си. А връзките и приятелствата с катерачните ти партньори стават много силни. Невероятно изживяване е да си част от екип, който става по-голям от сбора на частите си. И вярвам, че като човешки същества имаме вродена нужда да изследваме, да видим какво има зад ъгъла. Но тя може да е подтисната и не всеки я приема.
Тази нужда винаги е заемала централно място в живота ми и му е придавала смисъл. Тя беше и голяма част от мотивацията ми да направя този филм. Искахме да покажем какъв е залогът и че процесът по взимане на решения е много сложен.
За филмите и фотографията като средство за разказване на сложни истории
Филмът е много мощна медия. Има визуални елементи, разказ, звук и музика и работи с много от сетивата ти. Когато е направен както трябва, филмът може да каже нещо, което е много трудно да кажеш по какъвто и да било друг начин. Има истории, на които не мога да отдам дължимото само с фотография и не мисля, че бих могъл да го направя като писател.
Паднах си по правенето на филми по същия начин като по фотографията. Започнах, когато бях поканен да се включа в експедиция до платото Чангтанг в Тибет през 2002-а. Заех мястото на оператора на експедицията, защото той отпадна от нея, въпреки че никога преди не бях снимал. Прекарах месеци под крилото на Рик Риджуей, който е печелил много награди „Еми“ и е работил по много пълнометражни филми. Той наистина ми държеше ръката през целия процес – защо снимам, кое е важно да бъде заснето, как да снимам сцени и как да мисля за историята, когато участвам в нея. След пътуването прекарахме месеци в монтиране на материала във филм. Скоро след това работих и по други филми със страхотни режисьори, които много ми повлияха. Работата с тях ми помогна да разбера всички аспекти на правенето на филми извън самото снимане, като продуцирането и режисурата.
За това, което е научил по време на осемгодишната си работа по „Меру“
Точно както е с изкачванията, никога нямаше да се справя сам. Дадох своя принос, но този филм никога нямаше да е там, където е, ако не бяха много други хора, и най-вече Чай. Тя е режисирала пет пълнометражни документални филма и има 15-годишен опит.
За това, което търси в приятелите си
Лоялност и честност. Но не сляпа лоялност – трябва да я заслужиш. Не бих казал, че търся хора с такива качества, за да ги направя свои приятели, но при всичките ми близки има дълбоко чувство на лоялност и доверие.
За славата
Не се смятам за известен. Току-що бях в Ел Ей с Джъстин Тимбърлейк и Мат Деймън – ето тези момчета са известни.
На мен не ми трябва охрана, само за да се разходя. Може и да е имало период в живота ми, когато да съм известен ме е привличало, но не знам дали защото остарявам, сега не ме интересува особено. Това, за което искам да мисля, е фактът, че филмът за Меру ще ме надживее и че съм създал нещо, което казва това, което съм искал. Този филм е кулминацията на работата ми и е невероятно удовлетворяващо, че мога да го споделя.
За бъдещето
Следващата голяма цел в живота ми е да отгледам прекрасни деца… а работим и по нов филм. Сега не мога да кажа нищо повече, но съм сигурен, че ще чувате за него.
