Една история на Иван Тодоров, а пътешествието е щатско – из Колорадо.
Ок, това пътуване започна така:
…уоууу, по-полека да не си помислихте, че това съм аз?! Не е като да не ми се ще обаче!
Беше 2007 година, а аз бях вече в късния си пубертет, точно когато вече не искаш позволение от родителите си за всяка глупост, която ти хрумне. Това ти отваря един нов свят от безумни ситуации и бъркотии, в които имаш пълната свобода да се хвърлиш с цялата си неопитност и безстрашие. Та след гледането на много такива филми и доста (неуспешни) опити да копираме професионалистите, които гледахме, в главата ми се настани идеята, че трябва да отида на някое от местата, на които караха „онези”.
Бях студент втори курс, точно времето когато студентските бригади навлязаха с пълна сила и накараха всяко младо сърце да трепне от възможността да надникне отвъд завесата, там където бяха родени чийз бургера, i-poda, Алф, Батман, Чичо скрудж, Бионсе и моите ски филми! С две, думи бригадите в Щатите станаха нещо като сегашното ходене в мола – ако не си бил там, значи си пълен загубеняк! Та така, и аз се наредих на опашката от тръпнещи студенти, чакащи пред американското посолство за визи и на интервю за работа, разликата – че в дясната си ръка държах списък с местата, на които бяха снимани ски филмите (който включваше всички по-големи зимни курорти в САЩ).
От всичките безброй избори предлагани на интервютата имаше само две оферти, които отговаряха на търсенето ми – California и Colorado. За жалост не бях от нахалните и се оказах достатъчно назад в опашката, за да изпусна „златни” възможности като Florida или New Jersey, където обикновено отиваш и за твоя изненада всички от българското интервю са там. За щастие обаче на повечето български студенти Colorado им звучеше твърде студено и високо и беше оферта останала за тези на края на опашката… както се сещате не го бавих много!
Щях да изкарам лятото в скалистите планини на Америка, на 3000 метра надморска височина в Breckenridge, Colorado. ДА!
След редица формалности дойде и денят на пътуването ни (бях с един от най-добрите ми приятели, който имаше прекрасната склонност да се съгласява и с най-налудничевите ми хрумвания). Двадесет часа и 3-4 полета и ние стояхме на летището в Денвър, леко недоспали и с приятното усещане от това да си от другата страна на света в края на същия ден. Къщата на работодателя, едно кученце, кола под наем, документи, подпишете тук,р разни там други и към 2-3 през нощта пристигаме в градчето и в квартирата ни… леглото… дум… хррррррр.
Сигурно сме спали едно 12-13 часа, а когато на другата сутрин се събудих и отворих вратата на квартирата ни – сънят започна, но не онзи, от който се събудих, а този, за който бях мечтал – до където ти стига погледа склонове и ски писти, високи върхове, сняг (да, през юни), кристален въздух, красиви дървени къщички и хотелчета, скейтъри, байкъри, катерачи, джипове с моторни шейни в карусерията си и усмихнати планински хора по улиците.
Оу май год! Буаааааааа! Първият ден се чувствах като нещо средно между дете в сладкарски магазин и циганин, спечелил шестица от тотото, а и седмицата след това. и следващата. Летяхме като линейки на новозакупените си скейтборди и грабихме с пълни шепи от всичко що предлагаше новия ни дом.
А той не беше като нищо, което бяхме виждали преди – от уюутните магазинчета, пълни с планинарска екипировка на смешно ниски цени, през скейт парковете, скалите за катерене, та до баровете пълни с изтрещели скиори, бордисти и всякакви други спортни мадами. И про-тата бяха там, дам тези, дето ги бях гледал по ски филмите, пийвахме си биричката с тях!
Бяхме като изпуснати, открихме нашия рай и нямахме никакви ограничения. Първи разбра това полският ни работодател – застаряващ и уморен от живота човечец, борещ се да свързва двата края с фирма за чистене на апартаменти. Разчиташе, е България е един извор на ниско платени и необразована работници – изкарахме 20-тина дена, преди да му покажем червения картон! На другия ден ни взеха на работа в един петзвезден хотел, изпипан в планински стил.
Работата ми там беше да се разхождам с една радиостанция и ако възникнеше проблем по стаите от сорта на счупена чаша, да го разрешавам. След работа беше време за автостопа до скалите за катерене или безплатните автобусчета до съседните ски градчета, а може би до скейт парка или с колелцето по безбройните crosscountry и downhill трасета и пътеки. А можеш и да избереш да скубнеш към някой от четирихилядниците наоколо или да гребеш с каяк по езерото.
Горите и улиците на градчето бяха пълни с диви животни.
Обиколихме на стоп Colorado, ходихме до Аспен, South Park, изкачихме един петхилядник, срешнахме мечки, елени, хипита, хора живеещи по средата на нищото, каубойци.
Бях на първа страница във вестника.
Взехме си кола под наем и навъртяхме 2000 км из Юта и Аризона, бяхме в Големия каньон и в Лас Вегас, спахме сред чакалите в пустинята и видяхме изгрева на места като Canyon land, Zion, Moab, Archers National Park, Bryce canyon.
…Накратко – едно лято, което завинаги ще остане в сърцето ми!
