Петдесет и три килограма. Със сигурност нито грам по-малко, но може би повече. Изисква се определена форма на слонски балет, в комбинация с каруцарски псувни и известен опит с Power-lifting, за да качиш на гърба си такъв товар, без да заприличаш на безпомощен бръмбар, обърнат по гръб и махащ с крака…
За тая тренировка, разбира се, си трябва загрявка. Затова вдигаш „леката“ 48-килограмова раница на жена ти и помагаш да я нарами, щото тя с това може и скали да катери, но да го вдигне – НЕ! Много трудно било… Обикновено целия тоя процес отнема 3-5 минути. Веднъж закрачиш ли обаче, особено ако имаш опит с носенето на подобни товари, искаш само две неща – да се „изключиш“ от реалността и да ходиш с равно, монотонно темпо, без да спираш, чак до следващата почивка. Искаш и да не те боли гърба. За таза отдавна ти е ясно, че нЕма кЪ да станИ, понеже 53кг, носени от кръстен колан…нали. Положението е УГЗ…НО! Както казваше един стар познат – „Пичове, по собствено желание си го причиняваме!“
И те тука идват двете изненади… ПРАААС! Върховете на ските закачат няккъв порклет клон. Имаш късмет. Тоя не е сух, не се чупи и не ти падат 5 кила дървесина на главата. Мадам обаче няма късмет. Залепила ти се е по петите, не реагира навреме на рязкото спиране и забожда носа о раницата. За нещастие го бодва в шейните, а не в котките, които са удобно закрепени до тях с прусик. Пфу! Няма оттърване от тая значи. Карай да върви, ще има още шансове… Даваш на заден, за да извадиш ските от клонаците. Чувстваш се като TIR в тясна уличка и само звуковия сигнал ти липсва…следват навеждане, приклякане, балетна стъпка превит на 3 под 53 кила и готово. Измъкнахме се. Сега остава само да походим по хубавата пътеч…ПРАААС!
– Пак ли бе, да му @^#&$&##$^#@^@%@&$&$*#* майката!
Дотука с монотонното ходене. Welcome to the grind!
Следващия един час се редуват китна пътечка през наситено зелените гори от ленга и модерни танци със ските в клоните. По някое време се научаваш да се навеждаш предварително и дори изкусно. Желанието ти да имаш моторна резачка се е поизпарило.
Неусетно (да бе да, друг път…) изминават 4-5 часа. Крачите през обширна и много стара ледникова долина. Изкачвайки поредния скален праг, до теб се разкрива гледката на езерo с води в електрически цвят, а от другата ти страна виждаш западните и северни стени на масива Fitzroy, върху които танцуват сенките на облаци, бързащи през синевата. Искаш да изпиеш с очи тази безумна красота на много големи глътки, но една мъничка дреболийка ти танцува върху нервичките. Опънал си жилите на врата яката, понеже гърба те боли хамалската. Пфу…тежка е тая проклетия бе! Някъде между 2364-тия и 37484-тия реглаж на презрамки и стягане/отпускане на колан, се плесваш по челото. Тъпанар! Забравил си дължината на гърба по-къса от оня път през зимата. Ха! Намерихме му цаката и се чувстваме като върха на гъза на слона, мухаха.
Бъркаш зад гърба си с една ръка, псувайки гъвкавостта си на винкел и колко тясно става под раницата като е тежка. Вдигаш капачето на системата за регулация, буташ катарамата, да удължи гърба една-две идеи, въздишаш от кеф и благославяш дизайнерите на раницата за умно решения реглаж. Внезапно облекчение. Оная гадна остра болка в гърба поизчезва. Още няколко минути ще можеш да поглъщаш красотата. Дори гледаш оптимистично на оставащите 7-8км и 8ч светлина. С усмивка поглеждаш към дамата – нещо си се кикерчи там бавичко по камъните, с 48 кила на гръб.
Хмм, дали пък няма най-сетне да се спъне…?
