За песните и хората

Христо е един добър момък, който умее да омайва с приказките си както нас – приятелите, така и всички, с които се спира да поговори. Само такива като него могат да вникнат в душата на хора от различни поколения… Само на такива като него може да повярва баба Велика и да го направи приемник на нейната мъдрост. Може би блясъкът в очите или добрината в усмивката, може би ръкостискането му карат хората да му вярват и да разкриват душите си. И затова ние го разпитваме и искаме да разберем защо точно този добър момък е взел присърце проекта Fusion Embassy, като помага с търсенето и намирането на песните…

Търсенето…?
Обожавам съдбите. Търся съдби… Всяка баба носи своята съдба. Една баба, която знае 200 песни, знае и 200 съдби… Съдби, които са били много преди нея, преди бабата на нейната баба, отнасящи се понякога просто за някоя мома от селото или за съседката, но носещи своята история. Тези истории пътуват във времето, пренасят се от уста на уста, въплътени в мелодия.
Фолклорните песни са знание, което не е нужно да държиш в джоба си и да пазиш. Те са нещо нематериално, което съществува, за да бъде предадено. Мъдрост, която разказваш на някого, който ще я запомни и ще я разкаже на следващия ценител. Тя трябва да се цени, за да бъде запомнена.
Когато човек пее, той често е сам. Пее, докато работи, докато върши всяко едно дребничко нещо от своето ежедневие – и го прави, за да бъде щастлив. Тогава не е нужна публика, няма сцена. Това е най-естественият начин за себеизразяване.
В цяла България се пее на “отпяване”. Когато се съберат момите на седянка, те общуват. Една запява, друга я следва, и като завършат куплета, други моми отговарят, повтаряйки го. Всяко момиче може да се включи… стига да се „спогаждат гласовете“. Плетейки с гласовете си, те обличат всяка реч, всяка клюка в мелодия.. Понякога историите се изкривяват, променят се, нагаждат се, но това няма значение, защото от момента на преплитане с музиката, клюките вече не са клюки, а приказки, знание, дошло от народното битие.

Приказките на бабите таят забравените ритуали и напомнят за смисъла им…
Белегът на празника е песента. Какъвто е ритуалът, празникът, такава е и песента. Така е и при тъжните песни, погребенията. Няма празник без песни. В Пирин “тъжачките”, както там ги наричат, се пеят на два гласа, от три жени. Всичко е импровизация, както го чувства най-близката на покойника… И отново общуване, отново песен.

Обличането на музикалното знание в културното ни съвремие…?
Съвремието – няма нужда от това! Пътят на човека е извървян. Не всеки в съвремието може да запее. Днес има модели, медийни най-често, които влияят и не позволяват на човека да бъде естествен. Ако пееш по улицата – ти си луд. Има закон, който изисква специално разрешение, за да пееш на улицата, на определено място.

За проекта и неговата мисия….?
Културен обмен, по-висша форма на общуване. Като едно време, ама не съвсем. Ние сме социални животни и затова намираме начин да обменим своите култури, навици. Нашият вид е такъв, позволява ни да общуваме така. Всяка една песен във Fusion Embassy има за цел да носи своето послание. Нещата са отвъд музиката, а тя е средството за разказването, рисуването на картините. Музиката е и диалог. Мисията на Fusion Embassy е да възбуди, да напомни за нашата идентичност, но на съвременен език, за да бъде разбрана.

Твоят път до това знание…?
С питане. Потребността, която имам да знам и невъзможността да го открия в книгите. Затова общувам. Преди хората са го учили в бита, сега аз го уча така. От 14-годишен ми е хоби да обикалям и да разговарям с хората от различните крайчета, а те да ми разказват приказки и песни.

Разкажи ни за баба Велика.
Ах, тази златна жена! Баба Велика е последният пазител на културния облик на едно село, което вече не съществува, защото се намира под язовир Искър – село Шишманово. Всяко село има своята идентичност, своята извивка, която е изписана на лицата на хората, в гласовете им, в бита, в песните. Баба Велика е последният пазител на съдбите на Шишманово.

Една Велика баба би поверила една стара история само на човек, достоен да я предаде и да запази магията…
Аз мисля, че баба Велика не вижда в мен достойния наследник. Тя вижда любовта ми към това знание и ми го дава с охота и търпение. Искайки да ми разкаже за нейното минало, тя го преживява отново и то с една много интересна и дълбока носталгия. Тя настръхва най-често, докато разказва… Отделно, с времето трябваше да я убедя, че оценявам това знание, и че то е ценно не само за мен.

А тя как възприема fusion-претворението?
Тя казва: “Хубаво, хубаво…пейте си!”. Баба Велика знае колко е преходно всичко и това – нейната песен да се пее от някой друг, е щастие.

Доколко слушателите днес възприемат истинската дълбочина, заложена в художественото съчетание на fusion и фолклор?
Оооо… То е от човек до човек. Хората сега отиват да слушат и да танцуват на музиката, която им пускат. Днес душевната сетивност просто е различна.