Първо реших, че минава самолет. Обаче свистенето се засили и се превърна в много тревожен звук, който въпреки това продължавах да държа на stand by в периферията на съзнанието си. Бях зает да си чопля нещо по инвентарниците.
Първото парче скала се взриви в стената, на около метър и половина вляво от мен. Усетих как се разхвърчават парчета във всички посоки, включително моята. Това е началото. Камъкът беше голям, че да остана жив, но малък, че да оправдае звука от раздрания въздух над нас. Наоколо започнаха да прехвърчат множество скални парчета с огромна скорост , които, струва ми се, бяха сателити на нещо по-голямо. Залепям се до стената. Дъхът ми се отразява в студения доломит и се връща в лицето ми. Разсъдъкът ми е Мъртво море.
Второ парче се размазва на по-малко от два метра от мен. Този път отдясно. Явно съм в центъра на събитията. Сега вече страхът ме сковава по особено първичен начин. Камъните летят от няколкостотин метра. Съзнанието ми очаква всеки момент някое от раменете ми да се превърне в лепкава пихтия, или главата ми – в хомогенна смес от плът и пластмаса. Трудно е да се опише подобно очакване. Не гледам какво става с Марто, не гледам какво става с мен. Просто чакам с интерес дали ще остана жив. Всичко заглъхва. Лицето ми продължава да е интимно със скалата, а очите ми стиснати. Искам да погледна нагоре и да видя, че всичко е свършило, че съм жив, но не мога. Не искам заключителното камъче да деформира любопитната ми физиономия.
Тишината се връща в покоите си наоколо. Носи успокоение. Поглеждам към Марто, казва ми, че е видял как първият камък се пръска до мен. А той някак се беше заврял под денга, който заедно с него висеше на площадката. Обзе ни радост от новия живот. Случи се на второ въже. Оставаха ни седемнайсет. Може би Cima Grande искаше да ни каже по особено несръчен начин:
– Здравейте момчета, накъде сте се запътили така уверено и засмяно?
Пълното видео очаквайте на „Дни на предизвикателствата“ 2014.
