На 24 януари 2024 г., на 62-годишна възраст един голям алпинист се пренесе в отвъдното. Става въпрос за родения на 3 юли 1962 г. в малкото бургаско селце Трънак Радко Рачев.
Роден само на няколко километра от морето, Радко избира да свърже бъдещето си не с морската шир, а с планините и техните върхове, които са значително по-далеч от гр. Айтос. Там, където вече цялото му семейство се е преместило да изкара остатъка от живота си. В Айтос малкото момче завършва начално образование, след което продължава в Селскостопанския техникум, където завършва средното си образование със специалност животновъдство. Известно време работи като тракторист в ТКЗС-то и в мина „Черно море”, където дълги години там работи и неговият баща.
В планинските спортове навлиза първоначално чрез спелеологията, а впоследствие и в скалното катерене, където за бързо овладява катерачната техника и в редица състезания се класира на призови места. По това време в Айтос няма изграден алпийски клуб, поради това той често взема участие в проявите на сливенските алпинисти, които в този период развиват много активна дейност.
Първия си сблъсък с истинския алпинизъм Радко прави през зимата на 1990 г., когато в състава на сливенската експедиция се изкачва на първенеца на Южна Америка вр. Аконкагуа /6962 м/. В това си изкачване Радко допуска грешка, при която не дочаква общото решение за атаката на върха и сам предприема самостоятелна атака, при която на 24 януари 1990 г. осъществява най-бързото изкачване на върха от българин. При самото изкачване Радко няма никакви проблеми с височината и това му дава основание две години по-късно, когато троянските алпинисти обявяват, че всеки, който може да внесе в касата на експедицията им сумата от 3000 долара е добре дошел. С помощта на ТД „Чудните скали” и собствени средства Радко става редовен член и на тази експедиция, която има за цел изкачването на 13-ия по ред от 14-те осемхилядни гиганта на планетата – вр. Гашербрум II /8035 м/.
Спазвайки този път всички правила на хималайските експедиции с последователно изграждане на междинни лагери и поставяне на парапети, там където е необходимо при атаката на върха, заедно с приятеля си Господин Динев от Сливен, без ползване на допълнителен кислород, осъществяват първото българско изкачване на този каракорумски осемхилядник. Това става на 23 юли 1992 г.
И тук Радко няма никакви проблеми с височината, поради това през 1995 г. заедно с Тончо Тончев решават да направят своя мини експедиция за изкачването на вр. Дхаулагири /8167 м/. И двамата имат в актива си по един изкачен осемхилядник – Тончо на вр. Нанга Парбат /8125 м/ на 18 август 1993 г. сам и без кислород, а Радко с актив от Гашербрум II. Тук в техен плюс е и това, че преди 3 години заедно са работили цял месец по склоновете на Гашербрум II. Тогава на Тончо само времето не му позволи да се изкачи на повече от 7400 метра. Мини експедицията им завършва със 100-процентов успех, за хода на която предлагам разказа на самия Радко Рачев, осъществил сам на 8.Х.1995 г. първото българско изкачване на „Костеливия орех”, както алпинистите наричат този връх.
Вижте още: 9 х 8000 за Боян Петров след успешно изкачване на Гашербрум II
„На 5 октомври станахме още в 4 часа за второто си излизане по маршрута, при което имахме намерение да излезем до лагер 3 и оттам да опитаме да изкачим върха. Закусихме, пихме чай и почакахме да се разведели, за да тръгнем.Тончо не беше нещо в настроение и остана в лагера. Аз тръгнах сам. Когато излязох на безопасно място над ледопада и каменопадите, спрях да го изчакам. Чаках повече от два часа, когато разбрах, че той въобще не е тръгнал за лагер 2. Привечер пристигна и Кирил, който е член на другата българска експедиция, тръгнал сам от базовия лагер. Нощувахме заедно. На другия ден двамата продължихме към лагер 2. Аз стигнах до палатката рано следобед, а Кирил дойде чак привечер. На 7 октомври аз тръгнах за лагер 3 на 7100 м, а Кирил заяви, че не се чувства добре и остана, след което започва слизане към базовия лагер.
Към лагер 3 тръгнах без палатка, тъй като знаех, че там има една грузинска палатка, която можех да ползвам. Изкарах една много трудна нощ, тъй като от север духаше силен и студен вятър.Толкова трудна нощ никога не ми се е случвало да карам. Към 7 часа сутринта изморен в палатката ми влезна Анатолий Букреев. Тръгнал вечерта в 20 часа от базовия лагер той искаше да постави рекорд за бързо изкачване на върха. Хапнахме каквото намерихме. Анатолий тръгна към върха в 8 часа, а аз останах да подредя палатката и към 9 часа също тръгнах нагоре. Малко след мен тръгнаха и четирима испанци. Час по-късно ги видях да се връщат. Вятърът продължаваше да духа със същата сила. Чуствах, че лицето ми от дясната страна започва да измръзва. Ръцете и краката също. Постоянно свивах и разпусках всичките си пръсти, за да избегна измръзването им. Трябваше да забивам коткитите и пикела много прецизно. Често под краката ми се откъсваха малки снежни дъски. В такива случаи забивах пикела и ръцете си до лактите в снега. Горе, на гребена срещнах Букреев. В 12 часа бил на върха. Изтощил се много от бързото темпо и му било трудно да слиза. Оттук по острия и опасен гребен имаше около 200 м разстояние и 50-60 метра денивелация до върха. Направих няколко снимки на Букреев и продължих към най-високата точка. В 14 часа стъпих на самия връх – два скални издатъка, единият от които с метър по-висок от другия. Разположих се на по-ниския. Там оставих предметите, които носих – българското знаме, един метален български лев и някои други дреболии. Заснех всичко наоколо, оттам панорамата беше прекрасна. Виждаше се Анапурна много добре. Нали съм пушач изпуших и една цигара, след което тръгнах надолу.
В 16 часа стигнах до палатката в лагер 3, където Тончо ме посрещна с чаша чай. Изпих я с голяма наслада. Водата, която носех в термоса беше замръзнала още на първия час от тръгването ми нагоре, въпреки че бях поставил термоса във вътрешния джоб на пухенката. Носих и една ябълка, но и тя също замръзна и така си я върнах в лагер 3. Спахме, по-скоро чакахме да се развидели, треперейки от студ – имахме само един спален чувал за двамата. В 6 часа Тончо пое към върха. Два часа по-късно аз тръгнах надолу към баздовия лагер. На другия ден дойде и Тончо. Беше се изкачил на върха без проблеми.
Бяхме си свършили добре работата. Радвахме се, че сме живи и здрави, и не бяхме кой знае колко изтощени. Добре си давахме сметка обаче, че тази експедиция нямаше да се осъществи ако не бяха ни помогнали нашите приятели, на които най-сърдечно благодарим.”
Радко Рачев и Тончо Тончев тръгват от България ден по-късно от другата българска група, но на място се движат преди тях. Радко, който е първият българин, изкачил „Костеливият орех” прави това на 8 октомври, а Тончо на 9 октомври 1995 г. Горните редове са написани лично от Радко и ще останат не само в архива на българския алпинизъм. Те стават достояние на мнозина, които обичат и се интересуват от алпинизъм и сега когато правим тази тъжна равносметка.
След това изкачване нещата с ежедневието на Радко не тръгват добре. Той сменя работата си няколко пъти. Станали добри и верни приятели с Тончо, Радко започва работа във фирмата на Тончо – работа по високите строежи. Заедно те са по покрива на Съдебната палата в София, в Девня, в Кремиковци, курорта Китен и редица още места.
Вижте още: Първото изкачване на Дхаулагири
Преди години Радко неочаквано напуска гр. Айтос, разделят се и с Тончо. Радко се установява в Пловдивско село, където започва развитието на пчеларство. Прекъсва всякаква връзка с алпинизма и цялостния си живот от предишните години. Преминава в пълна изолация. И така до 1 февруари, когато пристигна печалната вест. Радко е починал при майка си в с. Куманово, Верненско на 24 януари 2024 г.
За мнозина, дори и алпинисти, това име може да се окаже непознато и те с право биха се учудили кой е този голям алпинист, за когото използвах определението още в самото заглавие – един голям алпинист. И те ще имат право, защото Радко никога не е заставал пред телевизионните камери, не е отговарял на въпрпоси на журналистите. Въпреки това, което е направил да е значимо то той винаги е бил на втори план.
Използвах това определение, защото, според моите разбирания, дори и само направените от него три големи изкачвания, за които споменах в предишните редове, напълно ми дават основание за това. Да се изкачиш на два 8000-метрови върха и то по времето, когато тези върхове се изкачваха само от алпинисти, спазвайки всички общоприети правила – организация, на базов лагер, изграждане лично от самите алпинисти на междинни лагери, трасиране на пътя и поставяне на парапети, там където е необходимо. Тогава, когато шерпите вървяха след алпинистите, изпълнявайки чистите си задължения на шерпи /носачи/. За съжаление в последните години нещата се обърнаха точно обратно.
Позволих си малко повече подробности, за да разгранича алпинизма, който е бил по времето на Радко и сега. Това считам за необходимо, тъй като в днешно време нещата коренно се промениха – напред вървят шерпите, а след тях „алпинистите”, заплатили това си удоволствие с 50 та дори и до 65 000 долара…
Вижте още: Българската обсада на връх Аконкагуа
Радко, ти ни напусна без да се сбогуваме. Но ние, твоите приятели ти прощаваме за дългата раздяла. Благодарим ти за това, което си внесъл в аналите на историята на българския алпинизъм. Твоите страници, изписани в общата ни история, ще бъдат винаги отворени, за да ги прочете всеки, който се интересува от алпинизма. Почивай в мир!
От името на многобройните му приятели и БФКА, равносметката направи доц. Сандю Бешев
