Благодарение на щатската библиотека на Нов Южен Уелс имаме възможност да видим кадри от 1911 г., когато се е провела първата австралийска антарктическа експедиция, която е била с научна цел. Тя се е състояла от австралазийска група от учени – представители на университети в Австралия и Нова Зеландия. Неин водач е бил Дъглас Моусън, който впоследствие получава редица заслуги за постиженията си в периода от 1911 до 1914 г. – времето, за което се е състояла експедицията.
Подготовката
Самият Моусън започва да планува осъществяването на пътуването през 1910 г. Основната му цел е да премине 3200-километровата брегова линия на Антарктида, след което да достигне южната част на Австралия. Австралийската асоциация за напредък в науката намира идеята за добра и решава да я подкрепи чрез финансиране.
Постиженията
По време на експедицията групата е постигнала основен напредък в три области – геология, земна биология и в науката за ледниците. Самото пътуване помага да се изследват и непознати на човечеството досега земи. Това започва да се случва през втората половина на 1912 г. Тогава са осъществени 5 основни пътувания от главната база и 2 от западната.
Премеждията
Дъглас Моусън, Хавиер Мертс и Лейтенант Едуард Нинис са членовете на групата, която осъществява пътуването с шейни, водени от кучета. На 10-и ноември 1912 г. те започват да изследват земята на крал Джордж V. За три седмици отбелязват значителен прогрес, преди да дойдат и тежките моменти, с които трябва да се справят.
Когато пресичат глетчер, Едуард Нинис пропада в ледена цепнатина. В нея, освен че повече не намират приятеля си, двамата мъже изгубват и провизиите, с които разполагат. Това ги принуждава да се върнат обратно веднага. В този период обаче не им остава друго, освен да започнат да ядат от органите на кучетата, които са с тях. Резултатът от това е влошаване на физическото им състояние. И въпреки че Моусън прави всичко възможно да спаси Мертс, той също поема последния си дъх по време на експедицията.
Следващите 30 дни Моусън продължава сам. В този период от време той също пропада в ледена цепнатина, но успява да се спаси, благодарение на шейната му, която е била точно над него. На 8 февруари 1913 г. той е спасен, след като успява да достигне нос Денисън.
