В исторически план това е типа каране, по който са се запалили пионерите в планинското колоездене – те модифицирали обикновени велосипеди, слагайки им дебели „балонести“ гуми, за да се спускат с тях по черните пътища в областта Марин, Калифорния. Това е било доста отдавна – през 70-те години на ХХ в. Първите състезания, организирани от същите тези ентусиасти по това време, отново били по спускане. Така че явно именно адреналинът е бил в основата на възникването на планинското колоездене. Поради това спускането и сега е един от най-атрактивните видове каране. А освен всичко друго, през 2010 г. в България тази дисциплина бележи небивал възход – вече се проведоха няколко добри състезания, очакват се още 2-3 и откриването и на байкпарк в Боровец, който ще включва специализирано трасе за спускане. Затова обърнахме поглед първо надолу…
Не е трудно да се досетите, че спускането е един от най-екстремните начини за каране. На английски се нарича downhill, а съкратено се отбелязва с латинските букви „DH“. Представлява спускане по определено трасе, като целта е то да бъде преминато възможно най-бързо. Като цяло това е състезателна дисциплина и хронометърът засича времето на всеки от участниците, като най-бързият печели, но това не значи, че не може да се практикува и извън състезанията – същественото е, че имате специално трасе, по което се стремите да преминете възможно най-бързо. Това е и една от основните разлики между спускането и фрийрайда, при който също се кара надолу, но целта е да се премине с повече трикове, скокове, без да се гони най-добро време. Затова трасетата за фрийрайд са доста по-различни и включват по-широк набор от препятствия, а често този тип каране се практикува и по обикновени пътеки или дори на места, където няма такива – например стръмни склонове, улеи и т.н.
Спускането се практикува на специално подготвени за целта трасета. Те са стръмни и технични, в общия случай е доста трудно да се кара по тях без хубав DH велосипед и добри умения. В чужбина всеки по-сериозен планински курорт има (поне едно) такова трасе. В България те все още са рядкост (такова има например в Сопот, в Златица, а вече и в Боровец), но някои често използвани пътеки тук-там са добили неофициален „статут“ на DH трасета, защото реално се ползват точно за това и са преправени от карачите за техните нужди. Обикновено дължината е между 2 и 4 км, а средният наклон е повече от 20%. Най-често срещаните елементи са различни видове завои (понякога с виражи), скокове, падове, участъци с големи камъни и/или корени, скоростни секции, супер стръмни отсечки и др. Най-често качването до старта става с лифт, но където няма такъв, се прилагат и други начини за транспортиране – например с камиони.
За практикуването на тази дисциплина се изисква специална защитна екипировка, която включва шлем (каска с подбрадник, като мотоциклетните, само че по-лека), наколенки и кори за пищялите, налакътници, нараменници, предпазители (протектори) за гръбнака и ребрата и ръкавици с цели пръсти. Най-често се ползват цели защитни костюми за горната част на тялото, подобни на ризници, които обединяват гореспоменатите предпазители в едно цяло (с изключение на шлема и ръкавиците). Заради високата скорост и трудността на трасетата, използването на защитна екипировка е изключително важно и не бива да пестите точно от нея.
За спускането е необходим и специализиран велосипед. Той трябва да е здрав и надежден, което автоматично го прави и доста тежък, но въпреки това всеки напреднал спускач се стреми към олекотяване на байка си, защото това е важно с оглед подобряване на управлението му. И тъй като подобно олекотяване не бива да е за сметка на здравината и издръжливостта на компонентите, то обикновено излиза доста скъпо. По принцип типичният DH велосипед е с двойно окачване с голям ход (180-200 мм отпред и до 250 мм отзад) и геометрия, която поставя колоездача в удобна позиция за каране надолу – с малък челен ъгъл, голямо междуосие, ниска и не много дълга горна тръба, ниско средно движение (доколкото е възможно при толкова голям ход на окачването) и по възможност нисък център на тежестта. Вилките обикновено са двукоронни, гумите са широки (2.3 – 2.7), колелата са с яки главини и капли, дисковите спирачки са с големи ротори (200 – 220 мм), използват се по-широки кормила и по-къси лапи и т.н. Характерна особеност е и наличието на един венец отпред, комбиниран с устройство за обтягане на веригата, за да не пада от сътресенията по време на каране. Един истински велосипед за спускане няма как да е евтин – началната му цена би била поне 3000 лв., а максималната надхвърля 10 000 лв.
