Рид Средня е сгушен в северната част на мощния дял на Западни Родопи, Чернатица. Ограждат го Тъмрашка и Дервишка река, а на юг ридът се слива с рид Върховръх /основния рид на Чернатица/ и Белочерковски рид, който в могъщатата си снага събира всички по-малки ридове и хълмове, като рид Равнища, Бука, Пепелаш. Нашето пътуване започна от разклона за село Бойково, където оставихме колата на паркинга на катерачния обект Бряновщица.
Навлязохме в планината на обед, на около 700 м н.в. по долината на река Тъмраш, която ако бъде проходена, се достига до руините на средновековното село Тъмраш, унищожено през 1877 г. Ние обаче подхванахме рида по билото му и бързо набрахме височина. Още в началото, на около час след тръгването има изоставена къща, походяща за пренощуване, доста чиста и запазена от вътре.
По билото следват един след друг няколко върха, които по-никакъв начин не представляват трудност за изкачване, стига да разполагаш с GPS устройство. Така се преминава по-край Средня 1543 м., Червен Камък 1562 м, Пангарлийца 1595 м /първенец на рида/ и Вълчи връх 1593 м. Въпреки прогнозите за много лошо време, те обикновено не важат за родопските дялове, които си имат свой собствен микро климат, цял ден беше много топло.
Привечер все пак заваля но ни приюти добре поддържана овчарска колиба, точно на 100 метра преди Вълчи връх. Изключително попадение, особено в това време. Моите спътници се отдадоха на съня, а аз прекарах вечерта пред топлината на хубав огън и радио Хоризонт. Изминахме 17 км за 6 часа с почивките.
През втория ден се очакваше повече дъжд но и това не се случи, поне не до вечерта. Беше предимно слънчево и от време на време препръскваше. Ние продължихме от север на връх Модър и се включихме в главното било на Чернатица, по Върховръшки рид, към маркировката х. Върховръх – х.Персенк. Заобколихме върха от юг, пътеката е доста унищожена в тази част от паднали дървета, и се качихме на безлесната част на върха/1980 м/, където се разкри невероятна панорама към Сюткя, Снежанка, Персенк, та чак до Добростан и Преспанския дял.
Последно бях тук преди 4 години, всичко е станало по-диво. Продлъжихме към местността Митницата, от тук може да се слезе към Михалково – яз. Въча или да се продължи към х.Персенк и Чудните мостове. Ние избрахме посоката Белочерковски рид, жълто-бяла маркировка към х Бяла Черква. На около 1.4 км маркировката се раздовява – може да се мине и по пътя за село Лилково и директно към х.Бяла Черкава, моят съвет – хванете десния път, по-пряк е. Ние поехме по пътя за с.Лилково, предвид нарастващата опасност от гръмотевични бури. Така и не заваля сериозно, затова се върнахме на рида за още 1 час.
Някъде над с.Ситово, решихме че е време да се предадем. Все по-често преваляваше. Имахме добра екипировка но не и достатъчно време, за да се върнем по рид Равнища, какъвто беше първоначалния план. Спуснахме са право надолу през гората и след 1 км попаднахме на път който ни отведе право в с.Ситово. Дъжда спря, изгря слънце. с.Ситово е пусто но красиво място. Няколко недружелюбни баби ни казаха сърдито, все едно сме много виновни: „Изтървахте автобуса, тръгвайте, той отива до Лилково сега, можете да го хванате на разклона долу на 3 км, като се връща от там……“ След 29 км с раници не ни се бързаше особено. Спряхме да хапнем. Английския ни спътик Люк Мейхю, попита за какво сме си говорили с бабите. Отговорих му, че сме изтървали автобуса, а следващия е в другиден. Той помисли, че се шегувам но бързо разбра, че не е така. След закуската повървяхме до разклона още 3 км, където по препоръка на местните имало изоставено Бунгало. Беше в доста лошо състояние но след като го поизчистихме и ремонтирахме, стана идеално за нощувка.
Малко преди фургона от Into the wild, посетихме и известния Ситовски надпис, чиито произход и значение и до днес остава неразгадан за учените. Насладихме се и на страхотните скали на Щутград. През нощта, половината таван на фургона течеше от зверския порой. Ние обаче бяхме в сухата половина и спахме здраво. Ден 3.Имайхме страхотен късмет с един човек с джип, който слизаше от горе, по черния път от селата. Не бяхме изминали и 2 км, когато той ни взе на стоп и ни свали до колата ни.
Пътят до Ситово е асфалтиран само в горната си част, абсурдно но факт, от там до Тъмръш има 12 -на км черен път и отново започва асфалта. Идеята ни беше в този ден да покатерим, но уви, скалата беше твърде мокра. Разгледахме я отблизо и поехме към Пловдив.
Теди и Люк за пръв път пътуваха на стоп след стриктните ми инструкции – стоях зад тях на бензиностанцията и със сладолед в ръка се забавлявах с нетърпението и скептицизма им. Разбира се машината сработи и след не повече от 30 мин, те поеха към столицата, а аз с колата към Шипка и родния ми град – Севлиево. По пътя прехвърлях в главата си какво направихме, къде бяхме, какво видяхме. Родопите са магия, а рид Средня напълно защити правото си да бъде част от нея…
