Суровата зима, сковала цялата страна с рекордно ниски температури, достигащи до под +20 градуса по Целзий, се оказа благоприятен сезон за практикуване на различни незимни занимания. Ето защо, подмамени от топлото време, решаваме да опънем каяците и да си направим сефтето за сезона.
За извършването на този сакрален акт избираме един неизследван от нас язовир близо до столицата:
Тактико-технически характеристики на язовир “Бебреш”
“Бебреш” е сравнително непопулярен водоем, разположен в красива местност на 10 км от Ботевград, между планините Било и Мургаш. Създаден е през 1987 г. с идеята да подпомага напояването на земеделските земи в Ботевградската котловина, но днес е използван и за питейните нужди на местното население. Обемът му е почти 15 млн. куб. м. като височината на стената му е 48 м, а дължината ѝ – 400 м. От началото до края, е дълъг около 1,6 км, а разстоянието в най-широката част е приблизително 580 м.
Захранван от едноименната река, този язовир е предпочитан основно от рибари, но пък където има достатъчно вода, може да има и каяци!
Тест драйв
До водното съоръжение се стига по стария път между София и Ботевград, като има два варианта да се излезе до удобен бряг – откъм виадукта “Бебреш” на АМ “Хемус” или откъм село Врачеш и язовирната стена. Спираме се на първия. От тази страна реката се влива в язовира, брегът е равен и има достатъчно места за паркиране. Освен това асфалтът стига почти до водата.
Приготвяме каяците и отплаваме съпроводени от погледите на двама рибари – единствените хора, които забелязваме наоколо. В началото гребем покрай отвесния ляв бряг на язовира, който е и по-живописен. Тук водата е оголила земната плът, разкривайки ръждивия цвят на почвата, а на места са се образували и малки островчета.
Скоро достигаме средата на водоема. В тази част той е най-широк, а причината е малък залив, които оформя и единствения равен участък отляво. Отправяме се на оглед и скоро се озоваваме до малка полянка. Свежо зелената ѝ трева излъчва пролетно настроение и плахо разсейва всеобщата сивота на заспалата гора. Тихо и спокойно е. Само на отсрещния бряг самотен рибар лениво хвърля въдицата си.
Хипнотизирани от тази лежерна картина се отдалечаваме от залива и събираме каяците, за да направим кратка почивка за чай, по време на която течението ни носи насам-натам.
Продължаваме обиколката, като този път се движим по средата между двата бряга на “Бебреш”. Според местните легенди в тази зона язовирът е дълбок 80 метра и е изключително опасна защото се образуват силни водовъртежи, които засмукват всичко живо от повърхността и го изчезват в мрачните дълбини!
На нас подобно нещо не ни се случва и безметежно продължаваме към язовирната стена. Забелязваме човек, който ни наблюдава с бинокъл – вероятно охранител. Въпреки това правим няколко тигела около водната кула и тръгваме наобратно. Този път покрай десния бряг. Той обаче се оказва доволно монотонен и праволинеен затова още веднъж пресичаме опасната червена зона в посока лявозапад.
В този момент времето, непрестанно мятащо на random ту облаци, ту слънце, най-сетне заема по-определена позиция и донася дъжд. Гребем сред ситни капки, пръскащи ни в лицата, които допринасят изживяването да бъде още по-интересно. Последните метри по вода преминават в любуване на гледката към виадукта на Витиня. Железобетонният гигант се е надвесил над хълмовете, а влажният въздух придава призрачни очертания на силуета му.
Накрая леко поизмръзнали, но доволни прибираме каяците и потегляме към вкъщи. “Бебреш” се оказа бърз за обикаляне, но пък красив язовир, близо до София, който поне през зимата е и достатъчно ненаселен, за да се насладите на един спокоен ден на открито.
