Дами и господа, шапки долу, Данчо!
Йордан Анчев, познат на всички ни като Данчо, състезател по планинско спускане с колело на отбор Райдърс Юнайтед, във възрастова категория 15-16 години, това лято скандализира Европа в най-добрия смисъл. Появи се за първи път на Specialized Rookies Cup – Световна купа за деца и подрастващи, която отваря врати на новата сила в планинското спускане с колело, и буквално, абсолютно безкомпромисно, отвя конкуренцията, като се качи на най-високото подиумно стъпало. И докато състезатели и екипи от хора, седящи зад тях, все още анализират къде и с какво сгрешиха в подготовката на своите състезатели, за успеха на Анчев в България се чу съвсем малко. Неотразяването на един такъв пробив и тишината около успеха запали любопитството ни и решихме да почерпим вода от източника, като дадем възможност Данчо сам да ни разкаже за пътя си на състезател по даунхил, за постигнатото до момента и преживяното на Specialized Rookies Cup.
Добре, хайде сега обясни на всички ни как точно гр. Бяла даде такъв талант на родната даунхил сцена? Кога и как започна да се занимаваш с DH? Как се развиха нещата във времето, за да се стигне до първо място на световната купа за подрастващи?
Запалих се по колоезденето преди 6 години от един мой приятел. А когато бях на девет, родителите ми подариха първото колело – Drag C1. Заразени от идеята да караме колело, с мои познати започнахме сами да си правим пътечки и скокчета, които не бяха особено големи, но с някакъв свой си чар ни амбицираха да караме и да се упражняваме все повече и повече, докато това се превърна в ежедневие. Въпреки тези „никакви“ условия за трениране, аз не се отказах от спорта, тренирах си и през 2013 отидох на първото си състезание в Сливен. И понеже всички знаят, че Бяла е малко градче далеч от големите планини и без условия за планинско спускане с колело, изведнъж уменията ми бяха като „някакво скрито оръжие“ и изненадах всички с представянето си. Така започна моя път в този спорт, направо „с взлом“. Оттогава, досега всяко състезание, на което съм участвал, е завършвало винаги с подиум, като си признавам, че единствените ми по-ползотворни тренировки са каранията по трасетата преди самите състезания.
На всички ни е ясно, че за да си конкуренция извън България, особено на страни като Англия, Германия, Австрия, без да сме изчерпателни, си трябва екипна работа. Живееш ли и ти в тази приказка (да не мислиш за нищо, а само да тренираш)? Кой седи зад теб и успеха ти?
Да, това са страни с традиции в даунхила, техните колоездачи имат зад себе си екипи от хора, които се грижат за всичко – изправност на колелото, хранителен режим, тренировъчен режим, възстановяване на организма след ударно натоварване, буквално за всичко, докато при нас в България все още не е така. Това е и причината в този момент да няма условия да живея в тази приказка, но като всеки мотивиран спортист ще превърна приказката в реалност. На първо място зад мен стои семейството ми, като сестра ми е моят „екип“ на почти всяко състезание, винаги е до мен, дава ми сила в добро и в лошо. Огромна подкрепа ми оказва и отборът, за който се състезавам – Riders United, благодарение на тях имам и своето спортно семейство, на тях дължа голяма част от постигнатите успехи.
Разкажи ни за преживяването Specialized Rookies Cup. Какви са впечатленията ти за организацията, трасето, състезателите, спортсменството? Какво ти даде като лично усещане тази надпревара?
Не мисля, че трасето беше нещо особено. В България имаме трасета с по-слажни елементи. Организацията наистина беше на много високо ниво. Направи ми впечатление, че трасетата са много по-поддържани. Всички състезатели бяха много приятелски настроени. Нямаха притеснения като поддръжка на колелото и бяха концентрирани само върху състезанието. Това беше първото състезание за мен извън България, надпреварата атмосферата, които се създадоха, ми се отразиха много положително, показаха ми че няма невъзможни неща.
Разбрахме, че поради технически проблем на състезанието си карал чуждо колело. Как така става тази работа с друго колело да станеш първи на световен подиум?
За жалост имах техническа повреда със задното окачване на колелото, което беше едно от малкото там с размер 26″. Да, карах с чуждо колело на състезанието, което беше размер 27.5″. Не съм от тези, които ако не успеят, търсят причини за това. Смятам, че всичко зависи от теб самия и колкото и да звучи изтъркано „или го можеш или не“. Колелото е важен инструмент, но далеч не всичко зависи от него.
Какво мислиш за развитието на даунхила в България? Нашите впечатления са, че през последните три-четири години нещата се случват все по-интензивно. Може ли да се каже, че причината да дръпнеш толкова в даунхила е и този факт?
Споделям вашите впечатления. Аз също смятам, че през последните години има голямо развитие в родния даунхил, за което всички трябва да благодарим на Concept Creative за организирането на Българските даунхил и ендуро серии. Разбира се, смятам, че ако в спорта няма прогрес ние също ще стоим на една ниво, а фактите говорят друго, вървим в правилната посока и започва да се говори за състезатели от България.
Какво си си поставил за цел през 2018? А в дългосрочен план?
Като за начало ще търся подкрепа, за да мога да ходя на тренировъчни лагери извън България, трябва не само да задържа нивото, но и да израствам. През 2018 ще се стремя да дам същите резултати, дори по-добри. Целта ми е да се приближавам до времената на по-големите от мен и вече доказали се в дисциплината. Само тогава спортът ни ще е по европейски атрактивен, когато се преследваме във времената и се конкурираме с умения си.
Посланието ти към всички, които те четат в момента?
Не се отказвайте от това, с което се захванете, правете всичко с желание и то ще се получи. Приемайте с радост не само успехите, но и паданията, те също са малко по-болезнени за анализиране уроци.
