Винаги, когато се срещна с някого от онези герои на нашето издание, които с лекота управляват високо в небесата безмоторните летателни средства, се сещам за Валери Петров и неговите хвърчащи хора. Ако има хора, които моментално будят възхищение, то това са всички онези, които смело застават на старта, оттласкват се от земята и се отправят с ентусиазъм и лекота във въздуха. Изпълнили са едно от нещата, за които човешкото тяло просто не е пригодено – научили са се да летят. А щяха ли да се захванат с хвърчене, ако не бяха по природа способни да литнат „над балкона с пране“?
Иво Геров не просто хвърчи над земните несгоди, оставяйки се във въздуха да мисли единствено за летене, но и предава знанията си на всички останали, които искат да се докоснат до щастието да могат да полетят със свои собствени „криле“.
В началото е парашутизмът
Летателните си часове Иво започва всъщност със скокове от самолет. Първият въздушен спорт, с който парапланеристът се захваща, е парашутизъм, а към него вероятно го подтиква семейната традиция, защото и баща му и брат му скачат с парашути: „Започнах да скачам може би около 95-а година, когато съм бил 15-16-годишен. Имах много трудно начало, защото инструкторката ми не ме пускаше да изпълнявам скокове – съдба, която родителите ми може би са решавали задкулисно. Тогава не разбирах нищо от парашутизъм и цялото нещо за мен беше голяма работа, но се обучавах, ходех всеки възможен ден, налагаше се да уча уроците си във влака.“ Програмата, благодарение на която Иво има възможност да се запознае с парашутизма, била държавна и покривала само около 15 скока. Както не веднъж се случва в историята на страната ни, парите в един момент свършват, повече скокове не могат да бъдат изпълнявани и парашутистката „кариера“ на Иво приключва около ’97 година.
Може би около година по-късно Иво се запознава с парапланеризма. Мястото е Капрала:
„Там Валери Цветанов за първи път ми показа какво е парапланер и аз бях много щастлив. При парашутизма винаги съм имал някакъв страх, произхождащ от това, че се съмняваш дали ще се отвори парашута, не е напълно ясно какво се случва, как се случва, а то трябва да е ясно! Мислех си, че при парапланера е много по-лесно, защото той е разтворен, виждаш всичко, излиташ и летиш (както навярно са си мислили и други парашутисти, захванали се с парапланеризъм). В последствие бързо разбрах, че това изобщо не е така.“
По-дълго, по-далече, по-високо
Да стигаш нови хоризонти обаче, не е толкова лесно, колкото винаги изглежда. По-дълги полети, по-далечни разстояния и по-високи пространства са цели, които всеки парапланерист си поставя, а Иво скоро разбира, че не са толкова прости за изпълнение:
„Как разбрах? Ами, не ми се получаваха нещата. Не можех да летя дълго, надалече, нависоко… Освен това нямах страхове и съответно нямаше как да се предпазя предварително, а неприятностите започват да се случват, докато летиш – ако не познаваш атмосферата, ако не знаеш откъде и как да излетиш.“
Вероятно стремежът да подобри уменията си или идеята да се предпази, довежда Иво до решението да потърси път, по който да достигне до решение на предизвикателствата. Този път се оказва делтапланеризма, защото по онова време у нас спортът е далеч по-напреднал в развитието си в сравнение с парапланеризма. Именно в литературата за делтапланеризма са „описани“ основни принципи на летенето – как се лети по планини, как изобщо се лети, како е култура на летене, колко важна е самодисциплината. Втората „пътечка“, пък са хората от общността, които вече имат опит и летят по-добре с парапланер.
„Първото по-високо място, от което отидох да летя беше Коняво. Стигайки на старта, видях един по-възрастен човек, който беше с бяла брада и изглеждаше много разумен, с една ветромерка. Аз си казах: „Ето, това е моят човек, поне ще ми каже какво се случва“. Духаше силно, беше един прекрасен термичен ден. Тогава излетях, кацнах, лошо приземих, но бях щастлив. Беше ми казано от Валери „Дръж крилото, дръж крилото“, а аз не разбирах какво точно означава това, но това, което мислех, че означава е да държа дръпнати управленията. Така си летях през целия полет чак до кацалката – с дръпнати управления. Явно е бил наистина хубав ден, щом стигнах по този начин…”
Постепенно идва и запленението по този спорт и въпреки че Иво няма пряк инструктор в смисъла, в който го разбираме днес, средата изиграва голяма роля: „Всеки сам може да избере средата, в която да се развива. Аз наблюдавах и избирах средата, в която искам да бъда. Много от хората летяха далеч по-добре от мен, аз не можех да летя рамо до рамо с тях, но можех да излитам с тях, да попивам, когато говорят нещо.“
Още летателни апарати
Един тандемен полет с мото делтапланер подбужда интереса на парапланериста да се научи да управлява и това летателно средство, а човекът, който го учи да лети с него е Антон Найденов. Въздушните мечти на пилота обаче не спират до тук и скоро след тандемния полет Иво се записва на курс за управление на самолет.
„Ходих на курс с Александър Александров – човек с история, изключително остър ум. Той разбираше парапланеризма и не го квалифицираше като „чаршафна авиация“ (мнение, което витаеше в авиационните среди), което много ми харесваше в него. Антон Найденов, ми каза, че Александров събира група, която да се обучава за самолетни пилоти и започнахме да летим с него. Пак ми се струваше, че нищо не владея, пак започнах да влагам съсредоточаване, да отвеждам емоциите на заден план, за да мога да усвоя процеса. Накрая обаче започнах наистина да управлявам самолет.“
Училище за летене
Освен, че пази знанията и уменията за управление на летателни апарати в главата си, Иво Геров е един от хората, от чийто опит можем да почерпим, ако искаме да се присъединим към общността на хвърчащите хора. Макар че не харесва понятията „учител“ и „ученик“, защото вярва, че всеки може да полети заради себе си, а не заради човека срещу себе си, Иво всъщност е напълно отдаден на процеса, в който всеки, решен да се докосне до магията на парапланеризма, навлиза.
„Когато обучаваш някого, ти трябва да си плътно до него, да се грижиш процеса да върви стъпка по стъпка, да се съобразяваш с нивото, което обучаващият се има. При всички положения обаче, обучението не приключва с края на курса, без значение в какъв формат се провежда той – 5 дни, 9 дни, 20 дни, но тогава се полага основата. Няма как за толкова кратко време начинаещият парапланерист да придобие умения, които му позволяват да прецени кога да лети, как да лети, постепенно става разбирането на две основни неща: да разбираме атмосферата, времето, и да имаме техника на пилотиране и управление на парапланера. Първоначалното обучение обаче, дава възможност на човека да прецени дали иска да продължи да се занимава с това. Много е важно да не ходиш да летиш сам, да не спираш да се консултираш с по-опитни парапланеристи, да не спираш да се информираш за атмосферата, вятъра, условията. Най-важното за мен наистина е след първоначалното обучение да има среда, а самото обучение да бъде правилно положено, да има основа. Много често ограниченото време от 9 дни не стига, за да бъде положена здрава основа, защото различните хора имат нужда от различно време, затова трябва обучението да продължава и след това. Едно е ясно – ако има пропуски, те ще излязат наяве в даден момент, а когато сме във въздуха, вече е късно да ги поправяме.“
Осъзнаването, че да полетиш не е сложно, е един от моментите, който Иво няма да забрави:
„За мен да летиш винаги ще е сложно, за мен това е толкова възвишено, нещо върхово, издигнато на пиедестал, но когато ми беше казано точно обратното – че не е, сякаш се приземих. От тази гледна точка, всеки може да лети. Стига да има всеотдайни хора, които искат да научат други да летят, ще успеят. Много е важно за мен, хората да летят за себе си и да могат да взимат самостоятелни решения. Да могат да получат подготовката, която им е необходима и това да не е процес, който те да осъзнават като урочна система. Не е важно хората да могат да кажат кой ги е научил да летят и да се асоциират с него, а да усещат, че те знаят и могат – тогава съм сигурен, че ще изпиташ всичко във въздуха, защото ти можеш, а не заради човека, който те е научил.“
