Те се гмуркат в морската стихия с абсолютната увереност, че това е техният собствен свят и присъствието им на сушата е само кратка прелюдия към спасителните солени дълбини. Напълно обсебени от океана, с отдадеността на голямата любов към голямото синьо, те завладяват безвъзвратно въображението ни. Амасите – великите безсмъртни.
Амасите са сред нас от около 2000 г. Първите писмени сведения за тях са от китайски хроники от III в.пр.н.е. Неизвестен автор, свидетел на живота на моряците от рибарско селище на остров Кюшу, описва “странни” хора, които си изкарват прехраната, гмуркайки се за морски животни, абалони и ядливи водорасли. Той с удивление наблюдавал жени, с тела, изпъстрени с татуировки срещу зли духове от дълбините, да се спускат до 50 м дълбочина за улов. Тяхното майсторство било толкова поразително, че обикновеният свидетел на техния живот оставил писмена следа за „хората-риби”.
Друго писмено свидетелство за амасите е от I в.пр.н.е., което се преплита с почти митологичния разказ за принцеса, пътуваща в търсене на ценен дар за богинята прародителка на императорския двор – Аматeрасу. На полуостров Шима, в малкото селце Кузаки, амата Обен предложила на принцесата молюска “Морско ухо”, току-що извадена от дълбините. Деликатесът толкова впечатлил принцесата, че тя дарила на жителите на Кузаки привилегията да снабдяват с “Морско ухо” Великия храм в Исе. След време амата Обен била обожествена, с което амасите влизат в пантеона на шинтоизма.
Археологическите разкопки свидетелстват за постепенното разпространение на тази професия. Разпознаването на останките става по характерните изменения на черепите и костите, вследствие на въздействието на огромното налягане на дълбините. Подобни изменения са наблюдавани при останки на търсачите на бисерни миди или съкровища на потънали кораби. Но амасите са по-различни – първо, защото се гмуркат всеки ден, по много пъти, и второ – повечето са жени.
Самата дума „ама” няма род, тъй като се отнася до хора, изкарващи прехраната си чрез гмуркане. Тя се използва за първи път през 12-ти век. Групи от крайбрежни риболовни колонии се местят от запад на изток по японското крайбрежие, като мъжете започват да се занимават с други, „по-натоварващи” професии като китоловство. На жените е оставено да събират морска храна, да я сушат и продават из цяла Източна Азия. Така с течение на времето думата „ама” започва да се използва като нарицателно за жени, гмуркащи се, за да вадят морска храна. Мъжете още от древността са изпълнявали само спомагателна роля – превозване с лодки на амасите до местата за гмуркане и оказване на помощ при изплуването, ако е необходимо.
Има различни теории защо това се оказва женска професия, но най-смислената е на антрополога Бетани Греналд. Тя прекарва година и половина сред амасите на брега на Минамибосо и написва един от най-убедителните и всеобхватни анализи за историята и еволюцията на амасите. Според тази теория жените са способни по-добре да запазват топлината на тялото си в студените сурови води на океана, поради анатомичното “предимство” да имат допълнителен слой мазнини. Смята се, че те могат да задържат дъха си по-дълго време от мъжете. Разбира се, има и мъже-ама, но те са все по-малобройни. Така постепенно жените превземат тази професия, а името „ама” става нарицатално за „жена-риба”. Управлявани от собствената си издръжливост, смелостта им няма край.
Работата на амасите съвсем не е лека. Влизанията в морето са строго определени, като в по-студените периоди на сезона е разрешено гмуркането веднъж на ден, за 1 час сутрин. В по-топлия интервал на сезона гмуркането се удължава максимум до 2 часа сутрин и още 1 час следобед. Активният сезон са месеците между май и септември. Между две гмуркания амасите почиват минута-минута и половина, като, за да възстановят дишането си, внимателно издишат през зъби. Обикновено работят на дълбочина 15-20 м, но могат да достигнат и 40 м. Ако амата се гмурка от лодка, то “реколтата” събира гребецът; когато гмуркането е от брега, намереното се слага в малки бъчвички, плуващи на повърхността. Претърсвайки океанското дъно за миди и морски охлюви, често в ледени води, работата на амасите е опасна и изтощителна, нерядко извършвана и в присъствието на акули. Режимът им е толкова изтощаващ, че много от амасите свалят килограми само за няколко месеца. Най-изумителното при това занимание е фактът, че гмурканията, независимо от дълбочината, се извършват без апарати за дишане. Това означава, че амасите разполагат с около минута, за да достигнат дъното, да открият храната, обикновено провирайки се през тесни цепнатини, за да я стигнат, да я съберат и да изплуват. Говорим за свободно гмуркане. По същия начин, както са се гмуркали и преди 2000 години.
Поради значимостта на морските ресурси, японците създават етика за съхранението им, за да се подсигурят, че крайбрежните ресурси няма да бъдат изчерпани. В законова дефиниция, че права над морето имат тези, които живеят непосредствено на брега, японското правителство в края на 19-ти век налага серия закони, ограничаващи достъпа, сезонността, границите и приспособленията за риболов. Тези права са прехвърлени към Рибарската кооперативна асоциация през 1901 г. и до днес тя продължава да се грижи за крайбрежния риболов. Тъй като подводната технология се подобрява с напредването на гмуркането, Асоциацията и самите амаси разбират, че неограниченото ползване на акваланги бързо ще намали ресурсите им и приемат ограничения върху новите технологии. Стигат до консенсус да се ползват единствено маските, с които да се защитават от ослепяващото действие на солената вода. Въвеждат се и строги ограничения в улова и лимит на промишления сезон. Днес някои амаси ползват и неопренови костюми, но всички те запазват традиционните си бели шапки Тенугуи, изписани със символи за късмет.
„Ама” е почетна титла, запазена за най-умелите сред хората, прекарващи живота си под водата. Днес амасите биват откарвани с лодки до мястото на гмуркане, които прибират улова след работния ден. Използвайки краката, ръцете и белите си дробове, амасите преследват своя улов с най-прости приспособления. Най-голямо от тях е дървена кофа, като шамандура, наречена ханзо, използвана като тяхна подводна база. Тя показва местонахождението им, когато са под повърхността и е място, където могат да отпочинат между гмурканията. Понякога използват горната част на ханзото, за да сортират улова си, преди да го отнесат на брега.
В ранните години на 19-ти век, амасите са търсили улова с кутия за гледане със стъкло на дъното, наречена ханкомеган. Тези кутии са използвани, за да се локализират рибите и мидите. Първата крачка от тях до водолазните очила е направена през 1880 г. и идва в Япония от Хаваи. Водолазните очила обаче били много тежки за гмуркачите, затова развитието на маските през 20-ти век е посрещнато с облекчение, особено заради възможността за изравняване на налягането при носене на маска.
Амасите и днес носят само няколко приспособления със себе си под водата, наричани авабиган, за да отделят абалона от скалите – едно късо и малко за по-лесните събирания и едно по-дълго – за проникване в цепнатините. Окачват плаваща кофа сукари, където оставят улова си при всяко изплуване на повърхността.
Индивидуалните издръжливост, умения и сила определят успеха на амасите. Цялата им екипировка е традиционна – леки превръзки – дрехи, колан, авабигани. Горди от своите способности, амасите взимат решение, че границите на издръжливост на всеки индивид, неподпомогнат от друго, освен елементарна екипировка, определя колко дълго всеки човек остава във водата и колко успешно е всяко гмуркане.
Въпреки натоварването, студеното време и стриктния контрол колко пъти могат да се гмуркат за ден, амасите живеят далеч по-дълго и в по-добро здраве от своите съпрузи, а най-добрите гмуркачи са на средна възраст. Една от най-отличителните черти на амасите е високото им говорене и смях. Променени от годините надвикване с вълните и вятъра, гласовете им са дълбоки и дрезгави. Живеейки живот, изпълнен с опасности и усилена работа, чувството им за хумор е изострено и податливо на всяка лека провокация.
Съюзите на амасите са като големи фамилии, в които жените прекарват огромна част от времето си заедно. Център на техния надводен живот е стоплящата колиба на брега, наричана амагоя. Обикновено ниска постройка с неравен покрив, разположена на високата част на брега, амагоята е място за смяна на екипировката и социален център на амасите.
Тяхното собствено пространство
Независимо от суровите условия, амасите обичат да се гмуркат. Откъде извира тяхната обич? Частичен отговор е свободата, която идва с гмуркането. Днес всяка ама има и друга професия, обикновено управление или грижа за малките им семейни ферми. За повечето от тях да са си вкъщи, означава свекървите и други членове на фамилиите на съпрузите им да ги наблюдават. Така амагоята се оказва единственото тяхно собствено пространство.
Амасите се срещат в амагоята всяка сутрин по време на сезона. Убежището им бързо се обхваща от суетня по поправка на екипировката, размяна на последните слухове и клюки и нецензурни шеги. Те поглъщат висококалорична храна, която да ги подкрепя през целия ден. Заради суровите условия за гмуркане в океана, могат да останат във водата само няколко часа, преди да се окажат прекалено измръзнали, болни или уморени да продължат. След като приключат с гмуркането, амасите се връщат на скалистия бряг, обикновено цялата група, обядват, почиват и прекарват остатъка от деня, затопляйки се постепенно от почти достигнатата хипотермия.
Тъй като гмуркането изисква големи умения, никой не-гмуркач не може да критикува амасите в тяхната дейност, за разлика от дома им, където са просто домакини, съпруги и майки. Между амасите има силна конкуренция, която стига дотам, че те не се съветват взаимно, нито си дават напътствия. Те обаче наблюдават с искрено възхищение уменията на по-добрите от тях. Една от амасите, на 73-годишна възраст, 6 месеца след прекаран инфаркт се завръща в групата, където бива радушно приета – другите амаси я смятат за една от най-добрите, защото имало какво да се научи от нея. Занаятът се краде. Гмуркането за тях е по-леко от земеделието, защото, макар и изключително интензивно и натоварващо, отнема по-малко време. То им дава свобода и в другите им задължения, носи и финансовата свобода да взимат решения за собствения си живот – брак, развод, избор да не са прислужници в Токио, за да издържат семействата си.
Във финансово отношение това се оказва доходоносно занимание, въпреки че през последните 20 години, заради намаляването на ресурсите и икономическата криза в Япония, печалбата им също намалява. Макар и дискретни за своите доходи, амасите печелят повече от някои служители на заплата и със сигурност, повече от съпрузите си. Още от древността е останало неизменното правило на тях да се дава първата купичка ориз – те издържат семейството. Повечето амаси имат забележително привлекателни, скъпи къщи, заплатени с цената на гмуркането.
Всички тези аспекти на живота на амаси правят жените гмуркачи различни. Те са по-агресивни, груби и непристойни като поведение, макар самите да не са съгласни с тези твърдения. Според амасите, високото говорене и викане е характерно за всички рибари в Япония, заради шума от океана, но всъщност е под влияние на налягането върху слуха им. Те са по-мускулести, а някои и по-закръглени от средностатистическите японки, заради изразходваните усилия и необходимостта от изолация срещу студа. Заради гмурканията те са с много силен тен на лицето и загрубяла кожа. Всичко това контрастира с представите за женска красота и деликатно поведение, валидни за Япония, където жените са тихи, срамежливи, стройни и нежни. Представата, изградена в множество филми и новели за жената гейша, е някъде на другия полюс. Жените амаси са просто независими.
Гмуркачи или къпещи се красавици?
Въпреки че съвсем не отговарят на общоприетите представи за женственост в Япония, амасите са се превърнали в символ на еротика в страната, а по-късно и на запад. Героят на Ян Флеминг, Джеймс Бонд, в романа „Можеш да живееш само два пъти”, се жени, забременява и напуска красива ама супершпионка, която го съживява от кризата на средната възраст. Тя е представена чрез стереотипния образ на усмихната, чувствителна и екзотична азиатка, наложен от западното кино. През 1986 г. японският филм „Тампопо” допринася за налагането на тази представа в сцена, в която млада ама чувствено излиза от водите на океана, предлагайки сурова стрида на мъж, който я изяжда от ръката й.
Изграждането на този нереален образ започва преди стотици години. Най-известните еротични рисунки на амаси датират отпреди 200-300 г.
Амасите като туристическа забележителност
Еротичният образ на амасите е допълнително оформен от развитието на историята на перлите. В края на 19-ти век, Коикичи Микимото открива начин да отглежда перли, с което поставя началото на цяла нова индустрия и довежда до залеза на лова на перли.
След откриването на фермата си през 1893 г., за да повиши търсенето на култивираните перли, Микимото наема амаси, които да се гмуркат пред туристите като атракция, имитирайки улов на перли. Тъй като чужденците, особено жените, се оказали шокирани от откровената голота на амасите, Микимото прави бели облекла за гмуркачите, по-късно възприети и от самите тях. Това облекло, подчертано в модерните туристически реклами, е полупрозрачно, когато е мокро. Целта на костюмите е видът на амасите да е близък до консервативната дамска мода и да доближи гмурците до женския идеал в Япония. В същото време наблюдателят може да види голотата на амасите, „открадвайки” за миг нещо, което жените по правило биха искали да скрият.
Постепенно наемането на амаси, които да имитират своята предишна работа на независими гмуркачи, и едновременно служат като скрит сексуален обект, се усложнява. За да забавляват туристите, амаси или други жени били наемани като т.нар. „ама-гейши” в баровете и хотелите. За да се поддържа така създадената легенда, днес се наемат дори жени, които никога не са се занимавали с гмуркане, стига да са готови да упражняват подобна професия, облечени в белите костюми, измислени за амасите.
Контрастът между действителни амаси и създадената представа за тях, е особено видим по време на Фестивала на Амасите в Ширахама. На него жени гмурци, облечени в полупрозрачните бели дрехи, навлизат през нощта във водите на океана, плувайки в близост на брега, с горящи факли в ръце. Огънят се отразява в стъклата на техните маски и прави дрехите им блестящи. Това е феерична, впечатляваща постановка, несвързана по никакъв начин с живота на амасите. На сушата се организира и конкурс „АМА Кралица”, на който фино изглеждащи участнички, в бели ама-дрехи и с вдигнати маски, отговарят на въпроси като „На колко сте години” и „Желаете ли да се ожените за някой в този град”. Когато биват помолени да покажат с какво се занимават амасите, те заемат позите и движенията, видeни в измислените за туристите брошури и статуйки.
Като резултат днес имаме изградени представи за романтични ловци на бисери, които обаче не съществуват извън фермата за перли, за красивата ама на Юкийое, показвана като изкусителна водна нимфа, предлагаща мидата си на някой принц. Туристите от префектура Мие ги познават като слаби момичета, хранещи рибите в аквариумите или играещи си с делфините.
Мъжете са раздразнени от представата за силната жена ама, каквито са всички амаси. Те са екзотично общество дори за Япония. Техният начин на живот е коренно различен от романизираната легенда и общоприетите представи. Дори от пръв поглед се вижда, че амасите са прекрачили стриктно спазваната граница за жените, съществуваща в почти всички култури.
Уменията им обаче им позволяват да печелят достатъчно и да не приемат подобни предложения за работа. Тяхната професия означава преди всичко свобода.
Глeдайки към хоризонта
Силните икономически и социални фактори принуждават амасите да се приближат повече до общоприетия модел за женственост, според който жената е пасивна красавица, без никаква друга роля в обществото извън разделянето на мъжка и женска част. Извън представите за тази роля на жената, амасите действително съществуват. Но едва ли ще е за дълго. Средствата, които те могат да печелят, все повече намаляват заради свръхулова и замърсяването на световния океан. Евтините вносни абалони отделно снижават цените на местния улов. Към всичко това се прибавя и влиянието на Ел Ниньо, който бушува из Пасифика през последните сезони.
Въпреки това, гмуркането все още е едно място, където жените могат да удивят мъжете и сами да отгледат децата си и да се грижат за семейството. Главният улов днес – морският охлюв, деликатес, който обикновено се яде суров, е заплашен от изчезване, след като дебелите подводни легла от араме (морска трева, с която абалоне се храни), вече е жертва на червено алгае (algae). През 1971 г. амасите са изваждали 130 тона морски охлюви само в Тоба, докато през 2004 г. само 10 тона. Днес амасите събират най-вече “тенгуса” и “сазае” – вид червени водорасли, изключително ценени в Япония, но често и морски таралежи.
Всички тези обстоятелства и промени водят до намаляване броя на гмуркачите. Днес няма млад гмуркач под 40-годишна възраст. Макар всички да са на мнение, че тази част от японската култура тихо умирa, професията на ама се е запазила и досега.
Амасите посрещат промените със същата самоувереност и самообладание, с които се гмуркат сред разпенените вълни по време на буря. Те всички са сървайвъри, непоколебими и обичащи работата си, и ще посрещнат всичко, което им предстои, с кураж и сила.
