Наблюдаването на света от въздуха е един от най-приятните начини, по които може да му се насладим и изследваме. Полетът с парапланер е една от най-романтичната разходки, които може да си организираме в слънчев ден. За да бъде това възможно обаче, трябва да е изпълнено едно задължително условие – да има в този ден подходящ вятър.
Съществува и един друг вариант да полетим в хубав, безветрен ден, който може да изглежда странно на някои хора – с помощта на електрическа перка, прикрепена за гърба ни. Това не е някоя абсурдна идея, вдъхновена от приказката за „Карлсон, който живее на покрива“, а едно доста разпространен начин на летене в парапланеризма. Той има своите предимства и недостатъци и със сигурност се отклонява от изживяването на един перфектно осъществен, чист полет с парапланер. Едно от най-големите преимущества перката обаче -или парамотор, както е наименованието на системата, е може би възможността да се прелетят големи разстояния, без да има абсолютна зависимост от условията на вятъра. Единствените ограничения за изминатия път са издръжливостта на пилота и количеството налично гориво.
Как се лети с парамотор?
Парамоторът представлява голяма перка, обезопасена с кош/ мрежа и задвижван от бензинов мотор. Към системата влиза и резервоар за горивото. Изобретението се прикрепя за гърба на пилот с парапланер, като му добавя тегло от около 20 кг. Въртейки се, перката осигурява подемна сила, като позволява на парапланера да взима или губи височина или да поддържа хоризонтално движение, това с една безопасна, ниска скорост.
Летенето с парамотор не е трудно за научаване, ако човек веднъж е усвоил управлението на парапланера. Ниската скорост на придвижване и постижимият малък радиус на завиване, правят маневрирането, за един опитен пилот, съвсем лесно. Нужни са същите знания по метеорология и теория на летене както в стандартния парапланеризъм. Приземяванията са по-лесни за изпълнение, заради константната и ниска скорост на кацане.
Излитанията могат да се случат буквално от всяко едно място – включително заравнени и хлъзкаги терени, които са много опасни при други самолетите например. Това дава възможност за експериментиране с нови локации – пясъчни плажове, снежни полета, покриви на сгради и каквото още ви хрумне. Добавяйки парамотор, пилотът на парапланер може да си измисли много нови забавления, като летене на слалом между дървета, следване на течението на река, реене на ходила през пресен сняг или висока трева.
Естествено, има някои тънкости, които трябва се изтренират в началото, като например справянето с въртеливото движение, предавано от перката на мотора при стартиране. Това създава странно усещане, но е преодолимо с умела употреба на управленията (спирачките) на парапланера. Има и други недостатъци, от които шумът от перката може би е най-сериозният. Останалите са миризмата на гориво и замърсяването на крилото от него (което може да крие определени рискове) и замърсяването на въздуха. Ако човек може да преглътне тях, пред високата приспособимост към наличните условия, която дава парамотора, както и пред възможността да превозва личния си „самолет“ в багажника на колата си (парамоторите се разглаобяват напълно и се побират в ръчен сак), то тогава може да го посрещнат много незабравими пътешествия. Парамоторите са приложими за всякакви парапланери, така че не е нужно човек да купува ново крило, за да опита от това ново изживяване.
Гледайте полета над Шошонските водопади на професионалния пилот Майлс Дайшер:
