В края на 2016 г. за четвърти пореден път сложихме начало на „издирването“ на най-смелите, щури и „ненормални“ изпълнения в екстремните спортове, направени не от кого да е, а от самите вас. В конкурсът „НЕчовек на годината“ за 2016 година се включиха един от друг по-забележителни представители на нечовешкия вид и след оспорвано гласуване, призът грабна Димитър Найденов. Тази година освен за престижното признание, участниците се бориха и за страхотната награда, предоставена от Garmin – екшън камерата Virb Ultra 30.
Как избрахме победителя и кои са неговите подгласници можете да научите от статията тук.
Ако в предишни издания на конкурса, участниците са впечатлявали с конкретни нечовешки ситуации, запечатани в кадър, то тази година Димитър напълно заслужи „званието“ заради цялостното си „представяне“ през годината. Снимката, с която участва в конкурса, отбелязва финала на една, изпълнена с редица екстремни изживявания година, която може би би изглеждала съвсем различно, ако случилото се в началото ѝ се беше паднало на някого другиго.
През март 2016 година, по време на каране в Капрун, Димитър претърпява инцидент, вследствие на който се налагат две спешни операции в Залцбург, които да „поправят“ премазания прешлен на гръбначния стълб. Поговорихме с Димитър, когато дойде да получи екшън камерата си, за да ни разкаже как е възможно само няколко месеца след падането със сноуборд вече да кара сърф и как, по-малко от година след операциите, започва новата 2017 с разцепване на грузинските планини около курорта Гадаури.
Следващите редове разказват историята на едно падане, която ни уверява, че всичко винаги е наред. Планините и морето винаги ще бъдат там, слънцето утре пак ще изгрее, а ти ще се събудиш в по-добра версия на себе си от вчера, защото това е естественият ти порив – да вървиш напред.
Кога започна да се занимаваш със зимни спортове?
До 15-годишна възраст карах ски и то доста сериозно. Две години бях част от Националния отбор и се състезавах в слалом дисциплините. Това обаче не ми харесваше достатъчно и се изправих пред избора да започна с фрийстайл ски или да се „прехвърля“ на сноуборд. Взех си борд всъщност, защото на онази възраст нямах възможност да си позволя фрийстайл ски, които тогава особено струваха доста. Започнах да карам сноуборд и отново влязох в отбори, участвах на различни състезания. Оттогава не съм спирал, а ските използвам понякога, за да разнообразявам.
Разкажи ни какво се случи в Австрия.
Перфектен ден за пудра, разцепваме, а аз за първи път пробвам една нова и по-различна дъска и страхотно се кефя. Отидохме на един ски склон в Капрун, където се случва цялото действие, и сякаш усетих интуитивно, че нещо ще се случи. Започнах да се изнервям, други карачи започнаха да ми се изпречват… Не си хванах правилно линията, след което малко количество сняг се свлече над една скала. В следствие на това трябваше да изправя дъската и да мина направо, но се вдигна страхотно много сняг, което напълно попречи на видимостта ми. Заради липсата на видимост, не знаех къде точно се намира ръба на скалата и съответно – паднах. „Естествено“, 5 метра по-надолу от ръба на скалата срещнах камък, върху който всъщност паднах. Претърколих се веднъж и половина, а късметът ми беше, че паднах по гръб. Вторият късмет беше, че свлеклият се сняг не беше толкова много, че да ме зарие и с бързи движения на ръцете успях да остана изцяло отгоре. Най-големият ми късмет беше, че когато се оказах на земята, успях да раздвижа пръстите на краката си. Тогава си казах, че всичко ще мине.
После спасители, носилка, свалят ме от планината, линейка, болница. В болницата казват: „Това е много сложно!“ и ме изпращат с хеликоптер в Залцбург, където претърпявам две операции.
Откъде, след като претърпяваш подобна контузия, намираш мотивация, за да можеш в момента отново да си в планината?
Не знам… Това беше сила на мисълта най-вече и воля.
Какво си мислеше след инцидента?
Първоначално за дребните неща, малките стъпки, които трябва да бъдат направени. В началото болката е нечовешка, бях на морфин след втората операция и това, за което мислех, беше коя е следващата малка стъпка. Как да започнеш да се движиш пълноценно, как да проходиш. Мислите за малките крачки, които трябва да бъдат направени последователно, всъщност са единственото, което е възможно да те отвлече от болката. А започнеш ли да мислиш за болката, вкарваш себе си в страхотна агония.
Самата физическа болка ли беше най-голямото препятствие?
Най-голямото препятствие е да не слушаш какво ти говорят хората. Защото хората ти повтарят как няма да можеш да правиш това, няма да можеш да правиш онова и другото, и следващото. Аз не ги послушах и реших да правя и това, и това, и това и ми се получава така, че съм напълно функционален.
Какво ти помогна да се възстановиш чисто физически? Какви методи за терапия използва?
Дребни стъпки. Първо започнах с разходки, купих си туристически щеки. Първоначално ми беше много трудно да изкачвам стълби – след 5 изкачени стъпала ти става лошо, започваш да припадаш… Но малко по малко започнах да напредвам. Веднага тръгнах на тренировки, които посещавам и до днес, където по малко започнах с клекове, тренажори, колела, велоаргометри. Фитнеса, в който се провеждат тренировките ми, се намира на последния етаж в триетажна сграда и в началото ми беше толкова трудно да се кача до залата, едвам-едвам взимах стъпалата, подпирайки се на парапета. Сега, когато се върна назад, си спомням как едвам си завързвах връзките на обувките, а сега вече отново карам борд, ето днес бях на Черни връх „в бързината“.
Радвам се на живота, човек след такова нещо започва да оценява елементарните неща, като например да може да отиде сам в банята. Моментът, в който проходих – на втория ден след втората операция ме изправиха с помощта на проходилка и проходих, това беше най-щастливият момент в живота ми. Започваш да се радваш на елементарните неща, които в ежедневието си човек забравя. В такива моменти разбираш, че във всичко можеш да откриеш нещо красиво стига да обърнеш внимание, да се вгледаш в нещата. Мирогледът ми се промени много в тази посока.
А как гледаше на тези неща преди падането?
Оценявах природата – да, радвах ѝ се, но в забързаното ежедневие, когато те обсипят някакви негативни неща, тези малките остават на заден план и просто не ги виждаш – така беше и за мен.
Промени ли се отношението ти към природата, към самия спорт?
Не, не бих казал. Да – по-внимателен съм, но знам, че просто така е трябвало да стане. Човек не бива да се отказва от това, което обича и трябва да си го преследва. Независимо какво му казват заобикалящите го хора.
Всъщност колко време след инцидента започна да спортуваш?
Започнах с тези фитнес тренировки, рехабилитация и функционални тренировки, а първото ми екстремно занимание беше да отида в Португалия, където се научих да карам сърф. Преди това съм се занимавал с кайт сърф, но „хавайският“ се оказа голяма хамалогия, колкото и просто да изглежда отстрани. После за рождения ми ден, приятелите ми ми подариха сърф и сега имам поредния спорт в „кошницата“.
Какво е посланието ти към хората, които също са претърпели някакъв инцидент? Как да не се „пречупват“, а да продължават да правят това, което обичат?
Никога не трябва да падаш духом, каквото и да става. Човек трябва да преследва мечтите си, независимо от всичко и независимо какво мислят околните. Няма по-силно нещо от самата мисъл на човека и волята му. Идеята е да си наумиш нещо и то ще се получи.
