Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго. В поредицата от материали “Автопортрети от Исландия” може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.
ИСТОРИЯ ШЕСТА: „ЕДНО МЯСТО СЪС ‘С'“
Преди време срещнах млада двойка от САЩ, които разполагаха с една чудесна карта на Исландия, издадена от National Goegraphic. Картата беше осеяна с червени точки, които маркираха къщички на цялата територия на острова – изоставени домове превърнати в заслони за спешни ситуации. Симпатягите попаднали на една такава съвсем случайно, докато пътували, и съответно ми показаха снимки от там. Тези сради имат стени и прозорци, нарове, маса и столове, а вътре е чисто и спретнато. Това за мен е предостатъчно. Когато по-късно се добрах до компютър, намерих картата онлайн и си прерисувах всички къщички върху моята. Моят вариант беше не толкова хубав – от безплатните, които дават в информационните центрове, а добавената от мен маркировка беше само с относителна точност.
От две седмици дебна един плаж, очаквайки отливът в определен момент да съвпадне с изгрев и залез, което ще ми даде възможност възможност за интересен кадър. Решил съм, че този ден ще е утре и днес трябва да се придвижа до целта. Затова откривам един от гореспоменатите заслони по средата на пътя ми и решавам да прекарам нощта там. Вятърът неизменно пътува с мен, спътник, с който вече започвам да свиквам и все по-често да откривам забавните му страни. Поспирам в едно градче, където презареждам провизиите си за следващите десетина дни, хапвам, след което се отправям отново към “магистралата“, за да измина и последната отсечка за деня. По някое време се задава един лъскав джип, за който си мисля че е абсурд да ме качи, но той разбира се спира.
Натоварвам се при един исландец, който не говори и грам английски и вече предусещам, че ще ми е доста трудно да му обясня, че искам да спре някъде по средата на нищото – още повече, че дори и аз не знам точно къде. Вадя картата и го моля да ми посочи за къде пътува, а той ми казва нещо със “С“, което аз посмъртно не мога да повторя, и ми показва един разклон, на който няма нищо. Като цяло на околовръст от около 30-40 км. от посоченото място няма всъщност нищо със “с”, но предполагам, че или не е маркирано на моята карта, или е просто името на ферма. Бил съм в региона и съм минавал покрай този разклон и там наистина има само ферми. Тъй или иначе, мястото е съвсем близо до утрешната ми дестинация, така че превозът ме устройва идеално.
След дълго мълчание, моят спътник най-накрая ми задава въпрос, на исландски, и аз, като предполагам съдържанието му, отговарям – че съм от България. Той кима. В последвалата продължителна пауза започвам да обмислям как да му обясня къде точно да спре – не искам да го изненадвам с едно внезапно “Стоп!”. Разгъвам картата и му показвам своето изкуство, нарисувана къщичка покрай пътя. Той спира колата и захващаме един не особено задълбочен разговор, в който използваме изречения от по една дума, додкрепени с някой друг жест. Казусът е, че по пътя има два заслона, които отстоят на около 20 км. един от друг и аз искам да стигна до по-далечния. Сравнително кратката дистанция помежду им ми дава възможност, ако намеря единия в лошо състояние, да стигна пеш до другия. Успяваме някак да изясним моята желана дестинация.
Започвам да следя скоростта на джипа, за да изчисля горе-долу къде се намираме. Когато започваме да приближаваме предполагаемата позиция на първата къщичка, аз напълно се потапям в пейзажа и започвам съсредоточено да търся с очи. Разбира се, съвсем логично би било, заслонът да не е съвсем на пътя и още повече – да не може да се забележи от него. Скоро обаче в далечината забелязвам силуета на солидна постройка, може би изоставена ферма, която сякаш съвпада с мястото маркирано на картата. Не ми харесва, огромна е. Шофьорът също вижда сградата и ме поглежда въпросително, но аз уверено отговарям, че това не е мястото. Продължаваме да се возим и аз решавам да следя за следващия заслон, който според картата ми е на разстояние от 20-30 км.
Като ориентир използвам факта, че трябва да пресечем пет по-големи реки, като къщичката трябва да се намира някъде по поречието на шестата. Моята дребна карта е крайно неизчерпателна и трябва да предполагам кои от реките, които пресичаме, са маркирани и кои не. Наум започвам да броя километрите, които сме изминали от предния заслон. Мисля си, че е би трябвало да е проблем да забележа следващия. Не би трябвало, но май ще бъде: Пада плътна мъгла и някъде на петата река вече нищо не се вижда. Усещам предстоящо микро-бедствие и започвам да обмислям как да действам. Ако видя къщата – добре, но ако сляза в тази мъгла на сляпо, само по предположение, и не я намеря, няма да мога да се измъкна оттук. Нито мога да ходя покрай пътя, нито да стопирам – някой ще ме отнесе. Достигаме и шестата река… и я подминаваме. Нищо не виждам, мамка му! След десетина минути вече спирам и да се оглеждам, заслонът със сигурност остана някъде зад нас. Малко по-късно стигаме до бензиностанция и аз решавам да оставя стопа тук. Мога да почакам мъглата да се разсее и да се върна; все още искам да видя един от мистичните заслони.
Благодаря, слизам от джипа и 10 секунди по-късно той вече потъва някъде в нищото. Посягам към джоба си за един анти-депресантски „Сникърс“, но друго ми прави впечатление – студено ми е на ръцете. Осъзнавам, че нямам ръкавици и че са останали в колата. Неприятен момент. Разсъждавам: Времето става все по-студено. Ще останатук, в Исландия, до началото на зимата. Няма как да изкарам без ръкавици, пък и тези хич не бяха лоши. След малко решавам да тръгна след колата! Трафикът обаче е оскъден. От бензиностанцията приближава един джип „Порше“ и историята се повтаря – колата, за която съм сигурен, че ще ме подмине, спира. Изведнъж си представям някакво лудо преследване и скачам в колата с надежда. Когато питам водача накъде пътува, той споменава мястото с натъртено “с”. Ей, това вече започва да става подозрително. Има цял град, който не е маркиран на картата? Разказвам му за ситуацията и направо го питам дали не познава случайно предишния ми шофьор (Град или не, в Исландия живеят наистина изключително малко хора). Отговорът е отрицателен, но човекът твърди, че ще го намеря, защото градчето било малко. Решавам да се оставя на течението. Шофьорът е младок, кара „Порше“ и логично се движим изключително бързо – като насън, всичко се подрежда. Дори очаквам да настигнем другия джип много преди въпросния град. Все пак следя и колите, с които се разминаваме – исландците са големи добряци и смятам, че човекът може да се върне, ако види ръкавиците в колата.
Улисани в разговор, ние летим по магистралата, а от другия джип няма и следа. Струва ми се, че е минало прекалено много време откакто се качих. Вадя картата и осъзнавам, че сме подминали мястото с повече от сто километра.. Питам отново моя човек накъде отива и, този път му отнема малко повече от секунда да ми отговори, той ми посочва съвсем друго място – действително градче със “с”, но до което има още 150 км. Ситуацията изисква светкавично вземане на решение. Възможно ли е наистина и двамата да отиват на едно и също място, но и двамата да са ми показали грешно? Поглеждам пак картата и в региона намирам още два града със “с“. Изведнъж всичко започва да изглежда малко по-сложно отколкото си представях в началото. Решавам, да заложа на това, че чичото, който ме вози по-рано. и да опитам да се върна. Колата ме откарва обратно в градчето, което преди мало подминахме.
Хайде на обратно! Качва ме сякаш най-красивата исландка, която съм виждал. Кара малък джип, пътува надалеч, скоро се мести да живее в Норвегия, а в момента работи като учителка на деца с проблеми. Аз, вече изпаднал в лека еуфория от това преследване на… ръкавици, предимно плямпам нещо очевидно неразбираемо за девойката. Час по-късно ме оставя на заветния разклон, който като магнит привличаше към картата всички сочещи пръсти днес; където няма абсолютно нищо, освен едно табло с карта на местността. На нея са изписани имената на всички ферми. Има само една със “с”, до която има 4-5 км. В посоката ме събира случаен туристически автобус, който спира без дори да съм стопирал. Изминавам последния километър от оградата до вратата на къщата и чукам. Отваря ми симпатичен мъж, който ме гледа леко неразбиращо, докато му разказвам цялата си епопея и в крайна сметка ми казва, че не познава никой с бял джип от района. Съвсем губя надежда.
Запътвам се към магистралата и докато си ходя отново ме качват. За пореден път разказвам нелепата история и вече съвсем започвам да се чувствам като глупак. Когато жената, която ме вози, разбира, че съм си загубил ръкавиците, сваля своите от ръцете си и ми ги дава: „Вземи, не може без ръкавици в Исландия. Аз и без това имам много.“ Направо не знам как да ѝ се отблагодаря. Когато ме оставя отново на пътя, вадя от раницата си няколко снимки, които съм взел, за да ги подарявам на разни хубави хора. Тя бързо избира една, на която съм снимал планински коне: „Обожавам коне, имам си няколко във фермата!“ Изглежда наистина доволна и това ме прави щастлив. Толкова много хора ми помагат по пътя, имам доста да връщам!
Цялото действие до момента се развива на западния бряг на един полуостров, където трябваше да стигна утре – на тридесетина километра по крайбрежието, но от източната страна. Решавам да стопирам, въпреки че скоро ще се стъмни, и скоро си намирам превоз до разклона за източния бряг на полуострова. Знам, че със сигурност 30 км. на този етап не мога да измина, но пък се сещам за едно местенце на малко повече от половината път, където вече съм къмпингувал. Тръгвам натам пеша. Вървя и вятърът върви с мен. Вече е пълен мрак. Там някъде, от двете ми страни, би трябвало да има ферми, но и те са потънали в мрак. В следващите четири часа се чувствам сякаш обикалям в едно непрогледно мазе. Малко след полунощ стигам до мястото, правя си вечеря и заспивам като труп. Труп, но с ръкавици.
Цялата история на това пътешествие беше представена от Симеон по време на Дни на предизвикателствата.
Очаквайте и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро. В случай, че сте пропуснали пета част, може да я намерите тук
