Симеон Патарозлиев е човек, който често засичаме в планината сам и се радваме на тези срещи. Изглежда, колкото добре се справя да прави компания на нас, толкова умело си прави компания сам на себе си. През есента на 2015 г. прекарва два месеца в дивата природа на Исландия, през повечето време далеч от цивилизацията. През този период той живее със седем евро на ден, преживява 49 нощи под открито небе – много от тях озарени в зелено, и пропътува 9700 км на стоп. Наблюдава исландските пейзажи без време, мисли върху емоциите си и запечатва моментите като снима себе си – защото няма кого другиго. В поредицата от материали “Автопортрети от Исландия” може да проследите историите от дневника на Симеон, писани на ръка през замечтаните нощи в една самотна палатка, както и невероятните снимки, които е направил, в резултат на дълго чакане на правилния момент.
ЧАСТ ПЕТА:“ОБЩА СНИМКА“
Прекарвам нощта в базов лагер “женското царство“. Всичко е както подобава – взимам си горещ душ, изпирам си всички дрехи, хапвам най-после нещо по-разнообразно и се докопвам до интернет. Този път не се опъвам за обяд, но отново решавам да не оставам за втора вечер. Прогнозата за времето обещава чисто небе и висока активност на северното сияние тази нощ и имам намерения да се възползвам от тази възможност и да снимам. С тази идея, след като хапваме, поемам на път като се насочвам към едни останки от военен самолет, разбил се на брега на морето на един от многобройните черни плажове. Имам малко информация за мястото и знам, че от “магистралата“ някъде се отделя черен път, за който няма видима табела и трябва да се оглеждам внимателно. Стопът тръгва добре и понеже от дестинацията ми ме делят само стотина километра, се поспирам тук и там покрай хората, които ме возят, наслаждавайки се на многото малки чудеса, които Исландия крие.
Наближавайки вече споменатата отбивка, започвам да се оглеждам за черния път, но в продължение на няколко километра не успявам да забележа нищо. Решавам да се разделя с транспорта си и да продължа пеша, за да не подмина мястото без въобще да го отразя. Колата ме оставя по средата на нищото – отдясно на пътя има черна пустиня, която стига до планини и ледници някъде в далечината, а отляво, все същото нищо чак до хоризонта. Двете испанки, които ме возят, все още не могат да разберат какво по дяволите имам да търся тук и ме изпращат със загрижени изражения. Започвам да ходя покрай пътя, като отляво една ограда ме спира да пресека в черното нищо, на където трябва да продължа. Тук с изключение на националните паркове, всичко е частна собственост и, въпреки че разбирам нуждата от ограждения, било то за добитък или хора, все пак никога не са ми харесвали. Не след дълго забелязвам малка жълта табелка, която виси полюшвайки се на тънка тел от оградата. Информацията, която откривам, гласи: „Пътят за самолета се намира на 2 км. на запад.“ Олеква ми, защото това ми казва, че не съм подминал отбивката. Съвсем скоро обаче стигам до нова идентична табелка, на която пише, че остават 1 км., прескачам оградата с идеята да вървя по диагонал и да си скъся разходката.
Намирам следи от кола, които съвпадат с предполагаемата ми посока и тръгвам по тях, мислейки си, че вероятно ще ме отведат до същото място – та какво повече може да има в тази пустиня в крайна сметка. Вървя си и пейзажът около мен въобще не се променя, но това вече ми се е случвало и го приемам спокойно. Времето тъкмо започва да губи очертания, но игрив отблясък в далечината ме изкарва от транса. Предполагам, че това са останките от самолета, които отразяват слънцето и се пренасочвам в тази посока. След около половин час вече съм достатъчно близо, за да разчета по-добре блещукащия обект и теорията ми се потвърждава. Откривам обаче и малка изненада – една широка, незнайно колко дълбока река ме дели от целта. Вероятно ако бях подминал още 4-5 табелки щях да мина и по мост, но сега вече е късно, връщане назад няма. Вариантите за пресичане са два – или ще намеря камъни, по които да премина, или ще трябва да се събуя и да нагазя във водата. За момента тръгвам по поречието с идеята да намеря по-добро място за прекосяване, пък реката така или иначе върви що-годе в моята посока. Въобще не ми се иска да наджапвам във водата и всячески се опитвам да измисля вариант с камъните, но продължавам да не намирам нищо подходящо. Същевременно, все повече приближавайки до самолета, забелязвам очертанията на няколко силуета на дюните около него – ще си имам компания. Започва да се мръква, а аз подминавам останките и продължавам да си вървя в напразни надежди от грешната страна на реката. Взимам окончателно решение относно ситуацията – че съм глупак. Защо не прекосих по-рано, когато поне беше светло и не само щях да виждам къде стъпвам, но щях да имам и време да открия добро място, където да си опъна палатката? О, велики Мързел!
Събувам се, изваждам статива, който използвам като прът за опора, навивам крачолите и всъщност съвсем спокойно, без много усилия и опасност, пресичам реката. Суша краката, прибирам си статива, нахлузвам обувките и, преди да тръгна да търся място за бивакуване, решавам поне да видя самолета отблизо – тъй или иначе вече е почти тъмно. С наближаването си, първо попадам на вече опъната палатка, а сетне на потресаваща за мен гледка – около разбития самолет в полукръг са се наредили петнадесетина души, от всякакъв пол, възраст и раса, и вече са нагласили апаратите на стойките. Всичките чакат в пълно мълчание. Става ми смешно: изглеждат като някакъв вид секта, издигнали в култ купчина метал. Провеждам следния разговор с един от фотографите:
– Здравей. Това да не е някакъв уъркшоп? – питам.
– Не.
– Тоест всички сте дошли тук абсолютно самосиндикално и не се познавате?
– Да.
Някак губя интерес и желание да снимам…Намирам си място за бивак. Без въобще да бързам си готвя вечеря и, докато похапвам макарони, се появяват и първите зелени светлини в небето. Нощта наистина е чиста и се надявам да остане така. Може би след няколко часа всички ще си тръгнат доволни с “онзи кадър“ и аз ще мога да си поиграя на спокойствие. За момента просто се наслаждавам на гледката. Минава време обаче и облаци започват да се появяват от север, а сиянието става все по-бледо – в крайна сметка май няма да е най-звездната нощ. Нарамвам техниката и тръгвам на проверка. За мой късмет е останал само един младеж, чиято компания ми е по-скоро приятна. Той използва една техника за осветяване с челник, която ми бърка в здравето, но бързо се разбираме и синхронизираме, така че да не си пречим. Нямам никакви очаквания за кадър тази вечер, но се радвам да експериментирам, пък и е добра подготовка за следващия път. Все пак никак не ми допада, че една паркирана наблизо кола ми свети директно в обектива с пуснатите си фарове. Отивам до МПС-то, но не виждам човек. Може би спи отзад. Почуквам – отговор няма. Евала! Не съм сигурен дали е правилно, но изпитвам леко чувство на радост, че човекът ще се събуди на сутринта вероятно с паднал акумулатор.
Когато се връщам обратно, моят другар по фотография се кани да си тръгва. Разменяме няколко последни думи и се разделяме в нощта. Сега – като едно малко дете, оставено без надзор, се радвам, че “мога да си правя каквото си искам”. Изпробвам няколко различни гледни точки, подбирам една от тях и се качвам върху самолета. Пробвам няколко различни пози. Е, определено не е най-невероятният резултат, но сега съм доволен. Някак не мога да се редя на опашка, за да направя снимка. На такъв тип стълпотворения за пръв път попаднах тук в Исландия и все още не мога да ги разбера. Винаги съм търсил нещо поне малко по-различно, нещо, в което да вложа и малко от себе си (пък било то и във формата на автопортрет). От друга страна тази свобода да експериментирам е също толкова ценна за мен и в ситуацията от по-рано би била немислима. Дори без уникален, невероятен, незабравим, а просто с един обикновен кадър, аз съм щастлив тази вечер. Така или иначе човек, за да улови едно място подобаващо, трябва да прекара малко време насаме с него, да го изживее. Сигурен съм, че когато се върна тук, нещата ще са много по-лесни.
Ако нямате търпение да научите цялата история на това пътешествие, заповядайте на презентацията на Симеон по време на Дни на предизвикателствата.
Очаквайте следващата седмица продължение във пета част, както и официалното представяне на фотографиите на Симеон на специална изложба съвсем скоро. В случай, че сте пропуснали четвърта част, може да я намерите тук.
