В България биг уол, или в български превод – катеренето на големи стени, не е прекалено популярна тема, тъй като в страната ни не се намират толкова високи скали. Дефиницията за голяма стена е скала, чието изкачване, с едно разумно темпо, би отнело над един ден. Ел Капитан, в национален парк Йосемити, е един прекрасен пример за биг уол. Всеизвестната скална стена е висока един километър, от основата си до най-високата си точка, а Йосемити е мястото, където този стил катерене набира популярност.
За сравнение, един от най-високите катерачни обекти в България, Централна стена във Враца, е висока 350 м. Фицрой (3375 м.) в Патагония, Транго тауър (6289 м.), в Пакистан, Асгард (2015 м.) в Бафинова земя, Уили Биахо (6109 м.) в Каракорум, Азия, Трол (1000 м.), в Норвегия, Пти-дрю (3754 м.) във Франция са други много известни гигантски стени. Имайки предвид височините на тези обекти, ни става ясно, че практикуването на биг уол изисква висока отдаденост, свързана с организиране на експедиции до отдалечени и труднодостъпни точки на света. Това прави историите за подобни приключения изключително интересни.
Има много какво да се разкаже за катеренето на големи стени, просто защото подходът, както и самото изживяване, са много различни от тези при катеренето на по-кратки маршрути. Високата издръжливост е едно на ръка, която е колкото физическа, толкова и психическа.
„Обикновено първото желание на катерача, когато се озове на стената, е веднага да слезе на твърда земя. Ако съзнанието се поддаде на този импулс, човек започва да намира безброй причини да не се катери…Катеренето по високи стени изисква концентрация, способност да запазиш присъствие на духа в продължение на дълго време, да предвиждаш предстоящите препятствия и да се наслаждаваш на обкръжението“ („Катерене на големи стени“, Майк Страсман).
Един вид човек трябва да се научи да функционира в един нов вертикален свят и да се подчинява на съвсем различни закони.
Престоят на голяма стена изисква също много добро планиране, сходно с това на алпийска експедиция – нужна е много точна преценка на количеството провизии и инвентар спрямо времетраенето на изкачването. Влошаването на метеорологичните условия може да удължи непредвидено престоя на скалата с няколко дни. Бързината на придвижване нагоре е водещ критерии, което налага способност за взимане на експедитивни решения – как да се катери в следващата отсечка, свободно или изкуствено, коя джаджа да се ползва за конкретно място по скалата, кога е дошъл моментът да се прекрати изкачването и дали да се слиза незабавно надолу, при буря или друга опасност, или да се изчака. Десетки въпроси, на които може да се отговори единствено с много сериозен практически опит.
По настоящем биг уол катеренето има много вариации, като всеки отразява ценностите на катерачите. То може да се практикува изцяло в изкуствен стил, като напредъкът се осъществява чрез стъпване по модерен вариант на стълбите, ползвани в миналото, и самоизтегляне на специални куки (небесни куки). В този случай отново се използват френдове, клеми и копърхедове, стандартни за свободното катерене. Друг вариант е извеждане на маршрута със свободно катерене – с изпълнение на всички катерачни движения, но с пестене на време, като вторият катерач се изтегля по въжето изкуствено със самохвати.
Някои катерачи, като Фаврезе и Виянуеба, си поставят за цел маршрутът да бъде преминат „честно“ от всички участници в изкачването, което означава, че и вторият участник катери свободно. Най-разпространеният вариант на спорта е комбинация от свободно и изкуствено катерене, което се определя спрямо трудността и характера на пасажа. В началото, поставено през 30-те години с изкачвания на скалните стени на Алпите и Доломитите, в Европа, нещата естествено стоят другояче и в употреба редовно влизат всички помощни средства за напредване нагоре по скалата, което прави катеренето предимно изкуствено. По това време единствената цел е покоряването на гигантската скала. В този подход се използват множество фиксирани с клинове въжета, изобретателни пристройки към скалата и дори умишлено дълбаене в нея. В днешно време, дори да се катерят изкуствено, повечето биг уол маршрути могат да се преодолеят с цената на минимален траен отпечатък върху скалата, тоест със забиване на само няколко клина на маршрут.
Отвъд изборът между свободен или изкуствен стил, биг уол катерачите са изправени пред валидни и за двете направления предизвикателства (и удоволствия). Например придвижването на тежкия багаж, който често стига 100 кг. за двама човека, нагоре по скалата си остава константна трудност. Все пак за дългосрочна експедиция във вертикалния свят са нужни, освен сериозния инвентар от джаджи, вода и храна, дрехи и бивачна екипировка. Тегленето на ръка на торбата с багажа в края на всеки пасаж е много по-изтощително от катеренето на водачите. Самото изкачване е бавна и пипкава работа, свързана с постоянно откачане, закачане и теглене на инвентар и строене на площадки и биваци.
На някои катерачи хич не им се харесва това, което води до развиване на нов стил в биг уол катеренето, познат като скоростно изкачване. При него катерачите избират да вземат минимално количество багаж и целят да катерят бързо – по 80-100 метра в час. Този подход има много недостатъци, първо, защото винаги е свързан с обезводняване, в следствие на комбинацията от продължително катерене без достатъчно запаси от вода. Второ, носи голям риск, тъй като, в случай на невъзможност за напускане на стената, не могат да се вземат мерки срещу дехидратацията, измръзването, премаляването и т.н. Дори когато се налага, безопасното слизане от скалата не може да се случи бързо, тъй като понякога се налага поставяне на осигуровки и по пътя надолу, за да се осигурят подходящи точки за рапел. В някои случаи завършването на маршрута е по-доброто решение от спускането му.
Отношението към багажа, от който зависи успеха на една дълготрайна вертикална експедиция, е много важно. Торбата, която се тегли нагоре, трябва да е организирана по умен начин, така че да се достига максимално лесно до всяка вещ. Всяко излишно вадене на вещи, носи риск от безвъзвратната им загуба, в случай че нещо бъде изпуснато в бездната. Един летеж надолу на екипировка или провизии представлява опасност и за катерачите, които се намират надолу по маршрута. Също, вещите трябва да са така подредени в багажа, че да са максимално защитени от удар.
Много важно е съхранението на бутилките с вода, които, ако се спукат, освен, че ще оставят участниците в експедицията без този важен ресурс, ще намокрят и дрехите, които на по-късен етап могат да ги спасят от измръзване. По подобен начин стоят нещата и със съхранението на собствените изпражнения, което, при съвестност, се прави в пластмасови контейнери, намиращи се в торбата. Друг и доста по-непрепоръчителен вариант е изхождането в хартиена торба и изхвърлянето й далеч от скалата. Това обаче е катастрофален навик за по-популярни катерачни локации, като долината Йосемити например.
Биг уол катерачите, които предпочитат търпеливото изкачване, през което могат да разчитат на всичката нужна екипировка (терминът е обсадно катерене), говорят с вдъхновение за медитативния живот на скалата. „Нищо не може да се сравни с наблюдаването на залеза, докато се намираш високо над света; като дете в своята къщичка на дърво.“
