Преди излизането на брой ЗИМА 2015 на списание 360° обявихме първото издание на конкурса „Моята зимна история на 360°“. С него търсехме най-интересните разкази за случки и истории от предходните зими, които сте преживели и няма да забравите никога. Историята, която се хареса най-много на екипа на 360°, вече е част от съдържанието на списанието. Тя беше разказана от Даяна Ангелова, а заглавието й е „Първи Пирин, първа зимна планина и първо Конче в едно“. На второ място в конкурса се класира Цветелина Игнатова с нейните „±0°С“, а на трето Евлоги Бирботчуков с неговия „Ден без край“. И понеже получихме толкова много и все интересни истории, между които ни беше истински трудно да изберем, в поредица от статии под шапката на „Моята зимна история на 360°“ ще ви ги споделим.
Валентин Манолов и неговата изненадващо зимна Амбарица:
Такааа… откъде да започна?
Предполагам от „Здравейте!“
За да разберете колко много обичам зимата, ще трябва да се върнем към зората на времето, или поне зората на моето време.
Обичам Зимата! Обожавам я! Имам чувството, че докато ДНК-то ми е пресмятало хромозоми и митохондрии, наоколо са прехвърчали снежинки… Още откакто се помня, при вида на зимна гледка, сякаш тялото ми изключва всички функции, освен животоподдържащите и прекъсва всички сетива освен „зимните“ такива – тези, които успяват да уловят неописуемата красота на зимния пейзаж и поне мислено да те пренесат там, а Душата – тя сама си намира пътя.
Та, така, както седяха нещата, беше просто неизбежно да жадувам за зимни преживявания. Сега по същество. Дядо ми, който е абсолютна планинаркса машина, и баща ми, успяха да развият планинарството в мен още от крехка възраст и доста сме обикаляли заедно. В младежките си години, за съжаление, пренебрегнах тези свои пориви, незнайно защо, но, за щастие, преди около 3-4 години една позната планинарка и фотографка успя отново да разпали огъня в мен. Оттогава крача из Балкана при всяка възможност и напълно естествено се завърна и желанието ми за зимни походи. И така, след този дълъг и досаден пролог, стигнахме до самата история.
Като начинаещ планинар и фотограф просто нямах търпение да дойде Зимата и да ми се отдаде възможност да се гмурна в бялата пустиня, та да стопя лагерите на апарата. В началото не подозирах колко сериозно нещо е зимната планина, ама хич дори. Чак когато видях приятелите ми, екипирани със снегоходки, пикели, котки, ски маски и всякакви други дивотии, си дадох сметка, че нещата не седят така, както си мислех. Естествено, трябваше да отклоня доста покани за зимни преходи поради факта, че просто не разполагах с екипировка, която всички знаем, че струва поне колкото един бъбрек (на красива девица).
С течение на времето обаче успях да се сдобия с базова екипировка, стигаща за няколкодневен зимен преход при нормални зимни условия, като отново изключвам алпийската екипировка (добре, че имам и втори бъбрек). Сдобих се и с нещо по-важно – опит. Малко беше и крехък, но все пак опит, който впоследствие се оказа и крайно недостатъчен. Та, нижат се дните, месеците, годините и ето, че става 19-и декември 2014. Петък е, зима е, в града – мъгла, смог, отрова; в планината – чистота и белота; в града – кашлица, сополи и зараза; в планината – тишина, спокойствие и безметежност… Свърших работа и първото нещо беше да проверя прогнозата. Три дни слънце, жега и лек северен полъх, само време за плаж… на някой връх.
Организацията беше направена за милисекунди, аз, братчедът и още един авер. По това време в Рила и Пирин лавините си бяха спретнали световно първенство, а скиорите се надпреварваха чие сърце е по-смело. Жалко, че смелостта не успя да избави няколко от тях… вярвам, че поне са били щастливи, близките им да му мислят.
Решихме, че ще се ходи в Стара планина – плажното време важеше само за там. Осъзнавайки, че ще нося отговорност за още два живота освен моя, реших дестинацията да е хижа Амбарица – място, на което съм бил няколко пъти. Полегато било, нормална височина, в близост до населено място, тамън като за такива, дето са служили за вдъхновение на Доньо Донев. Както казах, бях проверил прогнозата на няколко места и „знаех“, че ни чака прекрасно време и много смях.
Та, денят е събота, 20-и декември, часът е 11:00, ние вече сме на х.Добрила и смело крачим към връх Амбарица. Всички сме по къс ръкав, пием чайче и викаме „ехоо“, а „някой“ от много, ама много далече, глухо отговаря „ехооо“… или може би не е бил някой, а по-скоро нещо. Знае ли човек, загадъчно нещо е зимната планина. Малко след като излязохме от горичката над хижата и стъпихме на билото, нещата взеха да се променят. За къс ръкав вече не ставаше, а вятърът, който излезе, осуети всякакви планове за плаж и джамбуре в снега.
Набирайки височина, се сблъскахме с още една неприятна изненада, която не бях предвидил, от жегата снегът се беше размекнал, а по билото на Стара планина какво има в изобилие – хвойна. Точно тази хвойна поглъщаше краката ни до коленете при всяка трета, седма и 11-а стъпка, или беше втора, шеста и 12,5-та, абе, важното е, че ставаше неочаквано, а неочакваното има рядката способност да ти изпива силичките. Но за да е пълна картината, трябва да спомена пък, че на места острият вятър беше изгладил снега до съвършенство и го бе превърнал в идеален за пребиване от северната страна на билото лед. Малки кахъри са обаче тези неща за трима планинолюбци. Както и да е, разходката до Амбарица се взима на един крак, независимо от времето.
Стигнахме на върха, не бяхме изморени толкова, колкото подозирах и писах по-горе. Пихме топъл чай, хапнахме още по-топла баничка, домашна, която не знам с помощта на каква черна магия, братчедът беше успял да запази топла. Там, до величествената метална постройка, служеща за „подслон“, известна още като „фризерът“, се запознахме и с второстепенните герои на този разказ, които обаче изиграха главна роля в събитията от следващия ден.
Бая време прекарахме горе в приказки и смях, но позамръзнахме, честно казано, и единодушно решихме да хващаме към х.Амбарица час по-скоро.
Естествено, пристигнахме благополучно, без повече изненади.
Стоплихме се и се донахранихме и само за миг слънцето взе, че се скри и стана време за снимки.
Залезът беше приятен и топъл, има нещо в залезите и изгревите, което те топли, независимо от това колко е студено навън. Може би, защото се стопля не толкова тялото, колкото душата.
Наснимах се, нищо, че залезът не беше от онези, които пръскат огън и жупел по целия небосвод, та да се чудиш светът ли ще свършва, или нов ще се заформя.
Не щеш ли, докато да се върна в хижата, взели, че дошли три пъти по толкова хора, колкото имаше, когато пристигнахме и храната взела, че свършила. Нали знаете, в такива случаи положението е бърз, или гладен. Добре че имаше още от онази омагьосаната баница на братчеда.
И така, тъгъдък-тъгъдък, взе че стана сутрин. Алармата звъни, дългът ме зове. Сърцето казва „ходи, снимай“, мозъкът казва „стой, бе, будала, стой на топло“. Няма как, който е послушал сърцето, той не е сгрешил.
Излизам аз след дълги увещания и какво да видя, навън облак до облак. Даже като се замисля, бяха толкова нагъсто, че образуваха един голям мегаоблак, който като се замисля още по-дълбоко, не беше сам, ами имаше поне още една дузина мегаоблаци, които правеха цялото небе, докъдето окото ми може да хвърли, облачно. Ако бях синоптик, току виж съм си помислил, че времето се разваля, ама не съм.
Иначе, като изключим заговорът на облаците да развалят всичко, изгревът беше точно такъв, какъвто се надявах – огнен. Бях радостен и то много, но не траеше дълго моята радост. Облачният заговор за преврат се оказа успешен и всичко стана сиво-черно. Тогава още не подозирах какво се готви в тигана, дето се вика.
Върнах се набързо в хижата и установих, че всичкият народ трескаво връзва връзки и стяга раници, не за бягство, а както се изразяват военните – тактическо отстъпление. Може да не съм синоптик, но не съм и глупав – разбрах, че нещата са сериозни. Както всички бяха още сънени и омърлушени, точно за 2 минути бяхме готови за път.
Заговорхме се с една групичка, която се оказа, че са в нашата посока и тръгнахме заедно към Сопот, като към нас се присъединиха и новите ни другари от предишния ден.
И така, от момента на излизането ми от хижата да снимам, до момента, в който тръгнахме да слизаме, не беше изминал повече от половин час, а от огнения изгрев не само, че помен не беше останал, ами и беше започнал да вали пухкав, бял сняг. Супер!
Нещата загрубяха само 30 минути по-късно. Приятният бриз от предишния ден се беше превърнал в един доста, доста силен вятър. Но и той не представляваше проблем. Имахме си якета, а той духаше в гърбовете ни и даже ни беше в услуга.
Ама, нали знаете, че много хубаво, не е на хубаво. В момента, в който наближихме билото на около 100-200 метра, вятърът от бурен се превърна в ураганен, като в последствие разбрахме, че е бил с постоянна скорост от 100-120 км/ч с пориви от над 140 км/ч. И вече не духаше в гърбовете ни, а ни погълна като разярен бог на ветровете и ни блъскаше от всички посоки, брулейки лицата ни, незащитени от ски маски (понеже нямахме), с ледени кристали. Или както пишеше в един от кратките разкази за Мечо Пух:
“Този ден в стоакровата гора силният северен вятър не можеше да реши дали да духа от изток или от запад.”
Едвам стояхме прави, а за вървене напред и дума не можеше да става. При тази скорост, без котки и пикел, просто ще те изхвърли от билото като стари гащи.
Стана ясно, че продължаването напред не е възможно. „Айде всички кръгом!“ Така каза един от новите ни другари, които бяха единствените с маски, а единият се разбра, че е бивш служител от ПСС. Жив и здрав да е!
С половината от групата се разделихме на премката, като те тръгнаха надолу към Карлово през заслон Ортабурун, а ние обърнахме към хижа Амбарица и заслизахме надолу, и ако не бяхме в колона по един, то вървенето щеше да е невъзможно, тъй като без ски маска, зрението ни беше сведено до нула. Само временно отваряне на очите, за да видиш кой, къде е и пак ръката пред лицето. Разбрах, че сме се прецакали яко, но още по-ясно разбрах, че планината ни дава урок. Място за паника нямаше, нямаше и причина, нямаше и смисъл. Паниката на никого не е помогнала. Никога! Бавно и славно слязохме от билото и естествено вятърът намаля чувствително. Вече можех да чуя мислите си.
Взехме решение, че ще минем през лятната пътека, която води до х.Добрила, но намирането й беше възможно единствено, благодарение на GPS-a на един от членовете на групата. И така, вече спокойни, че не сме станали част от статистиката, ударихме бодра крачка към Добрила. Вървейки, осъзнах, че по ръкавиците ми има един пръст лед. Никога не съм предполагал, че ръцете ми могат да подгизнат и измръзнат от снега, без да съм го докосвал дори. Добре, че си носех и втори чифт, който също не беше нищо специално, просто поларени ръкавици, без Gore-Tex, без Primaloft, или каквото и да било добре звучащо име.
Въпреки че най-лошото беше зад гърба ни, напред се сблъскахме със заледени потоци, минаващи пряко на пътеката, как минахме по тях без котки и аз не знам. А отодлу, естествено, пропасти, а между нас и пропастите, мъгла. Едно хубаво нещо поне – тамън да не виждаш какво те чака.
Еми, горе долу, това беше, ще ви спестя някоя друга подробност, да не ставам повече за срам. Макар, че майната му на срама. Според една статистика, около 80% от загиналите при инцидент в дивата природа, загиват именно от срам.
Не ме беше срам да потърся помощ в тази ситуация и не ме беше срам да си призная грешката. Все пак благодарение на грешките си израстваме. Благодарен съм за урокът, който ми „преподаде” Планината.
Планината не бива да бъде подценявана! Никога! В Планината няма място за самонадеяни и няма място за его! А ако я уважаваш и й отдаваш полагащото й се страхопочитание, току виж се октрила пред теб някой ден.Тогава ще ти се отдаде възможност и да я разбереш…
Всички статии от конкурса „Моята зимна история на 360°“.
