В серия от материали на 360mag.bg ще ви запознаем с някои от най-въздействащите родни зимни личности и техните разкази. На ред е алпинистът Дойчин Боянов, изкачил няколко осемхилядника, включително Еверест без кислород, който споделя за линиите на изкачване, мащабите на средата и риска да опиташ
НАЧАЛОТО
Като дете ходехме да търсим съкровища на Боянския водопад. Именно там съм правил и първите си катерения, изключително наивни. Можех просто там и да приключа. Преследвал съм детските си фантазии.
СЪЩИНАТА
Преди време бях склонен да отговоря, че алпинизмът ми дава всичко, от което имам необходимост. Отскоро вече съм родител на 2 дечица, имам семейство и като че ли ги разделям нещата. Голяма част от удовлетворението идва и от тях. Алпинизмът е нещо егоистично за мен, чувствам го специално и лично. Дава ми мечтите и целите.
Преди да тръгна нагоре, разглеждам най-различни варианти и си признавам, че понякога има и колебания, но в момента, в който тръгна, всичко изчезва. Ти си ангажиран, трябва да правиш нещо, това е механизъм, който се включва, тотална концентрация. Явно нещата се случват първо някъде вътре в човека.
В трудните моменти най-много съм съхранявал съзнанието си, преценявал съм и съм влагал всичките си интелектуални възможности да изляза от определената ситуация. Считам, че алпинизмът е интелектуална дейност, тоест тя не е следствие на някаква лудост. Тя е резултат на някакви ментални възможности. Да, лудост е да се прави всичко, което е извън обичайното, но много трудно някой ще даде понятие какво е обичайно. За мен например алпинизмът е обичайното.
СВЕТЛАТА СТРАНА
Ако говорим за голяма стена от порядъка на 700-1000 метра, чувството е много интересно, защото първите няколко въжета, когато съм по-близо до земята, чувствам някаква ангажираност. Вече след 300-400 метра започвам да чувствам невероятна свобода, сякаш земята вече не ме притегля, като че ли се абстрахирам от нейното присъствие. В такъв момент се чувствам много по-спокоен. Докато катеря, съм концентриран, но това е дълъг процес. Истинското удоволствие е, когато приключа катеренето. Тогава тържествувам.
Често сънувам планината. Когато става дума за психически травми, които са останали в мен, споменавам за експедицията до Еверест, наистина много тежка експедиция. Сънувам я до ден-днешен, доста често. Самите сънища не са тягостни. Там намирам някакъв покой, явно нужда да се връщам и да си мисля. Не се чувствам некомфортно и неудобно, имам нужда да ми се случват. Не е страдание, но е белег.
Нанга Парбат е един много специален връх за мен. И заради начина, по който протече експедицията, и заради самото изкачване. Това е върхът, който ми е оказал най-силно въздействие. Стигнахме горе в уникално хубаво време. Престояхме час и половина, без да се притесняваме за връщането. Не духаше вятър, пред мен бяха трите най-високи планини в света. Виждах на стотици километри. Това е момент на щастие.
ТЪМНАТА СТРАНА
След тежката си контузия преживях най-голямата си мобилизация – дали ще успея да се възстановя, защото рискувах да се отдалеча от живота, който съм водил, тъй като травмата беше наистина сериозна и беше под въпрос дори дали ще мога да ходя. Оттогава не мога да тичам така, както тичах, за издръжливост, с часове, но го компенсирам с колоездене, което ми дава всичко като подготовка.
Не мога да кажа, че инцидентът на Вихрен остави у мен някаква психическа травма. Обичам Вихрен и нямах търпение да се върна на северната стена. Това беше най-критичният ми момент с реална заплаха – падането ми по път за връх Вихрен по стената и травмата, която получих. Удари ме падаща козирка от връх Вихрен, докато се катерихме по стената. Счупих си тежко крака. В други моменти съм се разминавал с действията, които съм предприемал, тогава не можах. По стечение на обстоятелствата се разминахме по най-лекия начин. Това, което обаче можеше да се случи наистина, щеше да е много лошо, защото бях с голяма група.
Нашата дейност е такава, че много пълноценно и живо преживяваме нещата, които се случват с наши приятели и осъзнаваме напълно, че нещата, които се случват на другите, реално могат да се случат и на нас. Когато катеря, не го правя с нагласата, че ей сега ще се пребия и ще ме заболи. Опитвам се предварително да взимам мерки. Никога не съм тръгвал на сляпо. Винаги е имало нещо, на което да разчитам, или някаква осигуровка, или някаква останала сила и идея. Не тръгвам, разчитайки само на късмета. Не вярвам на късмета. Късмет на стечение на обстоятелствата може да съществува, но не тръгваш да катериш, като разчиташ, че ще справиш само благодарение на това, че ще те съпътства някакъв късмет. Имам идея и разчитам на нещо. Това не е късмет, това съм аз.
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Много трудно мога да обясня как си избирам целите. Това са някакви лични критерии. Имам чувство, че това, което ни мотивира, то ни избира нас, а не ние него. Разумът сме ние, но историите сами отиват при човека. Той ги предизвиква, може би с качествата и действията си, те са като елементи, които се събират в природата по естествен начин.
Занимавам се с бънджи скокове вече 20 години и се налага постоянно да мотивирам клиентите си. Страхът е нещо, за което човек трябва да намери технология как да се бори с него. Страхът може да е от неизвестното, от собствените ти възможности, от някого, когото не познаваш и нещо, в което не си сиурен. Но когато си се подготвил и имаш информация, можеш да намалиш този страх. В процеса на практиката човек си си изработва технология, с която да подхожда към страха. Когато има на какво да разчитам, предпочитам да се опра на него, отколкото да се подавам на страхове.
РИСКЪТ
Ако изхождаме от думите на Меснер, че при повече от 50% се е отказвал, нямам как да оспоря думите му, въпреки че, доколкото съм запознат с нещата, които е правил, съм сигурен, че доста пъти е надхвълял тези 50%. Ако говоря за себе си, в реалността ми се е случвало няколко пъти да надхвърлям тези 50%, но способността на човек да поема определени рискове зависи от възможностите му и от предварителната му подготовка. За един човек 100% са едно ниво, но за друг човек 100% са друго ниво. Оттам и понятието за екстремно е различно. Всеки го преценява според възможностите си. Всичко, което правим е опасно, това е ясно.
Рискът си струва. Нещо, което ми е влязло в главата, не мога да се примиря, че няма да го опитам. Опитът си струва. Рискът да опиташ си струва.
ИЗПИТАНИЕТО
На Еверест за пръв път ме хвана страх, че мога да не се върна. Това се случи на самия връх. До самото стъпване на върха бях като зомбиран, вървях без абсолютно никакъв отказ, правех нещата, които си бях предварително намислил. На върха имаше едно отрезвяване и ме хвана страх, че няма да мога да се прибера вкъщи. На базата на това през какви места бях преминал и дали ще мога да се върна през тях. Имах чувството, че бях раздал абсолютно всичко от себе си, за да стигна до това изкачване, въпреки че имам доста по-трудни технически изкачвания след това и реално по-опасни. Беше една тежка експедиция.
Минавала е лавина през мен, но съм се разминавал по-най-добрия начин. Много е странно, когато си в такава ситуация, предприемаш някакви действия и го правиш, бориш се. И в двата случая, на Вихрен и на Гашербрум, правех разни неща, които да благоприятстват моята ситуация. Много е важно човек предварително да си е мислил по темата – ако се случи това, какво ще направя, ако се случи пък другото – как ще реагирам. Не че би могъл да изчерпиш всички възможности, но ще имаш някакъв код в главата, който наистина ще изплува в критичен момент. А често се оказва, че в дадената ситуация си се държал неадекватно, но ти се държиш във възможностите, които имаш, затова никога не бих осъдил човек, който е претърпял инцидент в природата за действията му.
По време на експедицията до Еверест, когато Христо не се прибра в лагера, на нас ни беше ясно, че има някакъв проблем, а когато там има проблем, почти винаги е свързан с гибел. Върнах се да го търся, не защото аз съм бил героят и силният, а защото просто нямаше друг вариант. Когато излязох на 8500 м, видях скъсано въжето, по което предния ден се бяхме качили и едни очила, които бях сигурен, че са неговите, което означаваше, че това е мястото на неговата смърт. По-късно се установи, че това не са неговите очила и че мястото, където е починал, е много по-високо. Но тази заблуда може да се каже, че ме спаси, аз се върнах. Изгубих мотивация да продължа, след като видях очилата.
ГРАНИЦИТЕ
Трудно се помага на 8000 м, но е възможно да се помогне. Там дори и присъствието помага. Аз лично не съм самотник и не мога да правя нещата сам.
Случвало се е след изкачване на някои от 8000-ците да си казвам, че повече няма да се занимавам с този тип алпинизъм. Но явно въздействието на средата е толкова силно и такава потребност имаш да ги изпиташ тези неща, като вид пристрастяване, че много скоро след това поглеждам към следващата си цел.
Физическите граници, които съществуват, ме изкушават да ги прекрача. Различни етични граници, които са свързани с взаимоотношението с партньора не бих прекрачил. Бих се борил за живота си на всяка цена, но ако изключим това, най-вероятно нищо не си струва чак толкова, че да е на всяка цена. Въпреки че когато тръгваме да правим нещо, даваме всичко за него. Факт е, че съм се връщал. Например през 2005 г. се върнахме от K2. Най-вероятно, ако бяхме продължили още тогава, щяхме да го качим, но това са някакви мои теории. Дадохме си сметка, че шансовете ни да минем обратния път са много малки, защото се изтощихме в рамките на час и половина.
На покрива на света виждаш само себе си. Умората е толкова голяма, че не можеш да се насладиш на гледката.
ИЗРАСТВАНЕТО
Постиженията на другите ме мобилизират. Дават ми повод да си помисля дали и аз бих могъл да го направя. Не е завист. Аз самият знам какво полага човек, когато се изкачва. Ти буквално оставяш и режеш от себе си. Няма причина да не мога да се справя и аз. Когато изкачих Еверест без кислород, го направих, защото имах примера на много хора преди мен. Не считам постижението си като нещо революционно. Когато Христо Проданов се е изкачил, той е бил един от пионерите. При мен този пример вече се е мултиплицирал в годините и факт е, че тези хора са ми дали едно спокойствие, което те не са имали.
Никога няма да разбереш, че моментът е дошъл, ако не опиташ. Ако искаш да отидеш на определеното място, което си избрал, започваш да опитваш. В началото не се получва, но продължаваш. Трупаш опит, получаваш информация. Правиш го малко по-добре и в един момент вече си там.
МЕЧТИТЕ
Мечтая да се срещам с неизкачвани върхове. Има значение и каква е линията на изкачване, защото има творчество. Ти си оставяш следите. Каквото ти е катеренето, такъв си и ти. Ако си представиш един връх и си набележиш една линия, която изглежда много красива, ти мъчейки си да я изкачиш, по някакъв начин променяш себе си и ставаш друг човек. Човек си променя мащабите спрямо средата, в която вирее.
Имам редица цели в Антарктида. Един район в Южен Кашмир, където има много неизкачвани досега върхове. Бахамския коридор в Афганистан, място, което поради размириците, е трудно достъпно. В Северен Кашмир също има стотици върхове.
ЦЕНАТА
Притесеннието при близките ми е по-голямо, отколкото е при мен, защото те си фантазират неща, които не са свързани с реалността. В това отношение съм щастлив, защото никога не съм бил спиран или не ми е било пречено с намеци. Разбира се, не съм и поощряван. Имам една отлична среда вкъщи.
За пръв път ми се случи да се замисля сериозно за близките си по време на мисия в Пакистан, на експедиция за изкачване на няколко девствени върха. Трябваше да преминем по опасна ледена стена, където постоянно падаха камъни. Не помня нищо от последващото катерене, което беше същността на експедицията, защото бях обладан от това дали ще успея да видя децата си, дали ще мога да пресека обратно опасната стена и да се върна вкъщи невредим.
СЪВЕТЪТ
Да изкарат поне един курс за обучение в екстремния спорт, който са избрали. След това да си закупят екшън камера.
ВИЖ ОЩЕ: Всички ЗИМНИ ГЕРОИ ще намерите тук
Тринадесет от най-зимните хора, чийто дробове са пълни с планински въздух, а сърцата им туптят с ритъма на падащия сняг, бяха водеща тема на брой Зима 2014 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас, и ще го получите на преференциална цена.
